Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (29)

XXIX

„Дейли Вараяти“, 29 септември 1969 година

Райс поверява експлозивна роля на неизвестна актриса.

„Деймън Райс ни смая отново. Очевидно пренебрегвайки съветите на своя отдел за подбиране на състава, на продуцентите и на смаяната изпълнителна йерархия на «Интърнашънъл Пикчърс», във вторник той обяви, че е възложил на неизвестната манекенка-актриса Ани Хавиланд бленуваната роля на Лиан — хищната южнячка-прелъстителка в новия му филм «Среднощен час».

Госпожица Хавиланд, позната на широката публика единствено като манекенка на модни дрехи и от няколко реклами, е известна на калифорнийците като закачливото секси момиче с предпазния колан от новата серия рекламни филми и плакати на Отдела за моторни превозни средства, а преди това — като образа на «Кантийл & Бийл Мотърс» от Лос Анджелис.

Нямаме информация за договора на госпожица Хавиланд с «Интърнашънъл Пикчърс» или за естеството на пробните снимки, които са и донесли ролята. Добре информиран вътрешен източник коментира това изненадващо разпределение по следния начин: «Господин Райс знае какво иска и когато става дума за филмите му, обикновено го получава».

Поредица от суперзвезди на Холивуд кандидатстваха за ролята. Носят, се слухове, че са били готови да жертват дясната си ръка, за да я получат. За неизвестна особа като госпожица Хавиланд героинята на Райс Лиан означава нещо повече от известност. Това е ключова роля във важен филм и би могла да я превърне в суперзвезда с един замах.

Младата дама поема голямо предизвикателство. Окото на публиката ще я следи под лупа през следващите няколко месеца и наред с бързата популярност ще й се наложи да понесе голямо натоварване.

Желаем и всичко най-добро. А на онези, които загубиха състезанието за Лиан — по-добър шанс следващия път.“

Госпожа Ралф Сондърборг затвори „Вараяти“ и го мушна под дъската за готвене в кухнята при другите таблоиди на прислужницата Лулу — бивша участничка в дневни сериали, която обичаше да държи под око новостите в развлекателния бизнес. Същото правеше и госпожа Сондърборг, която, естествено, не можеше да се абонира за подобно издание, защото това би се сторило непристойно на обществото в Палм Спрингс.

Когато разговорът от трапезарията достигна до ушите й, госпожа Сондърборг си хвърли бегъл поглед в кухненското огледало. Тъничкият гласец на Ралф анемично се стараеше да наложи на вниманието на семейство Кийтинг еднообразните му разкази от войната.

Войната бе единственият извор на лична гордост за Ралф, въпреки че дори тогава е бил от възрастните офицери, негоден за военна служба поради аритмия на сърцето. Работата зад писалище във Вашингтон едва ли би му донесла медал за храброст. Но сега филмите за войната бяха единствените, които не проспиваше, и винаги когато попадаше пред внимателни слушатели, каквито бяха семейство Кийтинг, обичаше с копнеж да повтаря едни и същи случки.

Ръс Кийтинг беше млад служител в банката, на която Ралф беше президент. Положението на Ралф го задължаваше да кани вкъщи младия мъж и съпругата му, защото Кийтинг имаше добри препоръки и го подготвяха в близките години да стане вицепрезидент — това беше морковчето на пръчката, с което Първа национална банка се надяваше да го накара да преглътне нищожната си заплата и да се съгласи с ненормираните работни дни и седмици.

Госпожа Сондърборг обикновено се ужасяваше от тези тихи и скучни вечери, сухо домакинствани от мъжа й. Но в момента, в който видя семейство Кийтинг, чувствата й се промениха.

Ръс беше висок, мускулест и хубав. Изобщо не приличаше на стереотипния очилат банкер. Очевидно беше умен, настъпателен и амбициозен. И хвърляше едни особени странични погледи, които особено заинтригуваха госпожа Сондърборг.

Наред с това жена му се оказа дебела особа, чиято безцветна коса, жълтеникав тен и увиснали гърди говореха за цената, която беше платила за двете си малки деца — на осемнайсет месеца и на три годинки, както обясни сама.

В продължение на петминутен разговор младата съпруга беше успяла два пъти да спомене за тежкото им положение — не успели да предприемат някакво пътуване поради липса на средства и тежките вноски за ипотеката на къщата. Оплака се и от заетостта на съпруга си, който не можел да й помага в изтощителната домакинска работа. Очевидно обичаше да се вайка.

В същото време в първия поглед на младия банкер към съпругата на президента припламна жив интерес, който далече надхвърляше задължителното уважение.

Госпожа Сондърборг можеше да разбере защо е привлечен Кийтинг. Крайниците под костюма „Гучи“, който й стоеше превъзходно, бяха издължени и изящни. Очите блестяха в кухненското осветление под вълни от леко посребрена коса. Чувствените устни и правилният нос завършваха впечатлението за опитна сексуалност, скрита зад кротка интелигентност.

Нямаше никакво съмнение — въпреки възрастта си беше прекрасна представителка на своя пол, още способна да получи всичко, каквото иска от мъжете.

Разбира се, Ралф беше особен случай. Някоя и друга нощ, която прекарваше в леглото му, съпроводена с ласките, които той предпочиташе, бе напълно достатъчна да го задоволи за дълго. Прекарваше останалото време, като й се възхищаваше от разстояние, плащаше с удоволствие дрехите, в които изглеждаше толкова елегантна, и поздравяваше с вежливо снизхождение гостенките, които идваха на чай или бридж.

Разликата във възрастта им го беше накарала от самото начало да я постави на пиедестал. В неговите очи тя бе красивото момиче, което не беше срещнал през скучната си младост и бе открил като по чудо благодарение на вдовството й.

Нещата се бяха подредили прекрасно. Госпожа Сондърборг беше най-привлекателната сред членовете на обществения кръг, над който властваше безапелационно, и надежден стълб на общността на Палм Спринт. Възхищаваха се от благотворителната й дейност и я канеха на всички важни сбирки в града. Накратко — възторгът на Ралф се споделяше от цялото общество.

Разбира се, и госпожа Сондърборг се нуждаеше от някои човешки развлечения. Но те едва ли биха прилегнали на изтънчеността на публичните й изяви. Във всеки случай знаеше как да ги държи далече от любопитни очи.

Дори вярваше, че в тази област няма равна на себе си.

Поради тази причина, когато отвори вратата на трапезарията, след като промърмори нещо на госпожа Еймс за следващото блюдо, тя се чувстваше уверена като хирург, който влиза в операционна зала, или като опитен политик, изправен срещу избирателите си. Знаеше, че няма да се провали. Инициативата беше в нейни ръце.

Но за секунда мислите й се върнаха към статията във „Вараяти“.

Ани Хавиланд…

Само името не беше достатъчно да я убеди — холивудските тарлетки често използваха измислени имена, но лицето на снимката не оставяше място за съмнение.

Може би беше от времето на кариерата й като манекенка. Момичето беше възхитително чувствено, гарвановата коса обграждаше странни, кристални очи. В очите на мъжете сигурно приличаше на истински ангел и бяха готови да я изхрускат.

Госпожа Сондърборг, специалист по чудатостите на човешката природа, я позна без затруднение. Философската част на острия й ум се забавляваше от факта, че след толкова време отново се натъква на това лице — доста променено, но все пак същото.

Влезе усмихната в трапезарията.

— Ах, госпожо Сондърборг! — възкликна съпругата Кийтинг с влажни от супата устни. — Готвачката ви е гений. Тъкмо казвах на господин Сондърборг, че това е най-прекрасното консоме, което съм яла от малка. Трябва да я помоля за рецептата, въпреки че у дома нямам свободна секунда да сготвя нещо хубаво. През цялото време трябва да тичам подир едното дете, а другото е все в ръцете ми… слава богу, че стаите, из които го гоня, не са толкова много.

— Ще накарам госпожа Еймс да ви напише рецептата — рече госпожа Сондърборг. — Въпреки че не съм сигурна, че претовареният ви съпруг ще може да напълнее от консомето.

— Щом не напълнява от хамбургерите и макароните, които редовно му сервирам, не виждам от какво — изкиска се младата съпруга. — Старая се да не готвя калорични неща и заради двамата.

— Но той не ми изглежда пълен — отбеляза госпожа Сондърборг, като погълна с поглед тъмните очи, загорялото лице и очертанията на атлетични ръце и рамене под костюма на младия мъж.

Президентът, седнал начело на масата, беше потънал в мислите си и не забеляза как очите на жена му се срещнаха с погледа на младия банков служител. Този взаимен поглед не оставяше съмнение относно чувствата на Ръс Кийтинг към свадливата му жена и на какво би бил готов, стига госпожа Сондърборг да помръдне малкия си пръст.

В края на краищата Ралф беше най-краткият път към повишението на всеки млад банкер.

А пък госпожа Сондърборг бе най-сигурният път към благоразположението на Ралф. Стига, естествено, да се вземат съответни мерки да бъде спечелена.

Госпожа Кийтинг, изглежда, забеляза моментното мълчание и се постара да го прикрие с нови ласкателства.

— Приборите ви са толкова елегантни — заяви тя. — Никога не съм виждала такъв красив дизайн.

Докато говореше, съпругът й хвърли многозначителен поглед към жената на работодателя си и се обърна към Ралф с почтителен въпрос за недвижимите имоти в околността.

Госпожа Сондърборг слушаше разсеяно бръщолевенето на съпругата за сребърните прибори. Мислите й се бяха върнали към Ани Хавиланд, неизвестната актриса, около която се вдигаше такъв шум.

Какъв изключителен късмет да започне кариерата си в Холивуд като звезда във филм на Деймън Райс! Как ли го беше постигнала? Разбира се, Райс беше напълно откачен, но винаги се стремеше към съвършенство.

И беше нарекъл героинята си Лиан! Нямаха ли край тези съвпадения?

От друга страна, реши госпожа Сондърборг, съвпадение може би не е точната дума. „Връзка“ беше по-добра.

Каква пикантна ирония, че съдбата отваря вратите пред това момиче точно по този начин! Съдбата, чиито криволичения не могат да бъдат предсказани. Госпожа Сондърборг познаваше Холивуд само от безопасното разстояние на Палм Спрингс, но се намираше достатъчно близо до тази прочута джунгла, за да усети варварската й воня.

Да, това момиче Хавиланд се изправяше пред изпълнена с опасности съдба. Съдба, която госпожа Сондърборг можеше да наблюдава от разстояние или да промени по своя прищявка.

Това бе най-изкусителният избор. Отсега нататък щеше да следи по-отблизо „Вараяти“.

Но засега най-добре да насочи цялото си внимание към младия мъж срещу нея, чиито живи очи продължаваха да се стрелкат към лицето й, докато вечно недоволният глас на жена му звучеше между тях.

 

 

Бари Стейн седеше на писалището си в „Континентал Артистс Мениджмънт“ и клатеше глава.

Ани Хавиланд отново бе успяла.

А той уж беше импресарио, от когото се очакваше да воюва на ролите й. Вместо това четеше в „Дейли Вараяти“ за последния й триумф и чакаше тя да му се обади за подробностите.

Можеше само да седи до телефона и да чака. Унизително беше да се чувства като момче за всичко, а не опора на кариерата й. Все пак трябваше да признае, че от самото начало беше постигнала пробиви там, където той не се осмеляваше да опита.

Но главната женска роля във филм на Деймън Райс! За бога, как ли го беше направила?

Особено когато получи недвусмислени сигнали, че поне още осемнайсет месеца Холивуд няма да отвори вратите си за нея, въпреки че Бари нямаше сърце да й го каже.

Е, въпреки това беше успяла. Съвсем сама.

Тайнственият й талант да открива оазиси от добри възможности в най-безнадеждни пустини беше ненадминат. Нямаше защо и да си затваря очите пред факта, че за пореден път беше свършила неговата работа.

Сега важното бе да договори условията на договора й и да създаде впечатление у началниците на „Континентал Артистс Мениджмънт“, че хитростта и опитът зад този удар са на Бари, а не на звездата.

Защото нямаше съмнение, че един ден тя ще да бъде точно това. Звезда.

С тази мисъл Бари посегна към телефона.

 

 

Ник Маршано седеше по плувки пред маса със стъклена повърхност до голям басейн. Утрото беше извънредно горещо.

Дори бризът в Малибу не помагаше.

От вътрешността на къщата долетя мъжки смях и глас, който говореше отсечено по телефона.

На масата пред Ник лежеше отворен брой на „Вараяти“, страниците му бяха затиснати с пепелник и чаша водка. Навлажнено от пръските на басейна, лицето на Ани го гледаше от долу на горе.

Значи все пак успя. Тази мисъл се издигна като облак през тежкия махмурлук, който цепеше главата му.

Да не би статията да беше сън? Възможно ли бе снимката да е форма на най-новите му фантазии за нея?

Напоследък всичко приличаше на сън. Успокоителните и алкохолът бяха най-добрите му приятели през нощта, но най-злите му врагове сутрин. Защото, когато поглеждаше в огледалото, не виждаше себе си.

Затвори очи за един дълъг момент и отново ги отвори. Да, снимката още стоеше там. Колко красива беше Ани. Колко чиста, свежа и мила.

Днес трябва да се опита да се вземе в ръце и да й се обади. Щеше да я поздрави, да й обещае да я заведе на вечеря, да се съгласи с настояванията й да се грижи за себе си. Да се съгласи с всичко.

Ако не беше любовта му към нея, сега можеше да е спокоен. Това, което го съсипваше, вземаше връх, но не му пукаше.

„Върви, стани курва. — Прощалните бащини думи прозвучаха като подигравка в ушите му, докато гледаше унесено бездушните хълмове над басейна. — Благославям да се продъниш в ада. Отсега нататък нямам син.“

Ник се усмихна. Скоро проклятието щеше да се сбъдне и мъките му щяха да свършат.

Но Ани! Тя заслужаваше дълъг живот, деца, щастие.

Що за човек беше този Райс? Какво ли беше поискал от нея?

Дали му го беше дала? Не. Не!

Самият въпрос го нараняваше повече от всичките му рани, взети заедно.

Внезапно усети топла ръка да докосва голото му рамо.

— Голяма новина, а, Ник? — Гласът от вътрешността на къщата беше излязъл и говореше в ухото му. Ръката посегна по-надолу и бавно го потупа.

Ник кимна, очите му се впиха в чашата с водка.

— Ела, любими — рече гласът. — Хайде да поплуваме.

 

 

В сърцето на Бел Еър Райма Бейнс седеше в шезлонга си, а броят на „Вараяти“ лежеше смачкан на топка в краката й върху мокрите плочки до басейна. Поднесе към устните си с леко трепереща ръка чашата „Блъди Мери“ с двойна доза водка.

Погледна розовия телефон на масичката до себе си. В същия момент той тихо иззвъня и тя грабна слушалката.

Беше импресариото й. Поздрави го с неприлична ругатня.

— Предполагам, че си прочел вестниците — продължи тя. Оная малка мръсница Хавиланд… Не знаех, че Райс толкова си пада по евтини путки. Дърт пръч като него би трябвало по-малко да размахва хуя си.

Импресариото търпеливо слушаше пороя от думи. Най-сетне започна да долавя паузи. Прекъсна го шест пъти, преди да свърши с яростна въздишка.

— Райма? — внимателно заговори той.

— Какво?

— Райма, не можем да си губим времето да предугаждаме действията на алкохолик като Райс. Той е луд от двайсет години насам. Филмите му едва покриват разходите си, и то заради пищната реклама… — Кръстоса пръсти и продължи да лъже. — … а тази нова простотия положително ще го довърши. Прекалено голяма звезда си да се свързваш с такива граничещи с провал филми. Ти си кралица. Онзи човек е клоун.

Отново кръстоса пръсти. Ролята на Лиан щеше да е невероятна за Райма, ако беше с десет години по-млада. Или поне с пет.

Е, най-малко седем. Осем.

— Добре — изсъска най-сетне тя. — Отивам да плувам. Ще говорим по-късно. Но те предупреждавам. Трябва да направиш всичко възможно следващият ми филм да е такъв, че този „Среднощен час“ да заприлича на лайното, каквото е всъщност.

— Разбира се, Райма. Ти си над подобни глупости. Поздрави семейството си. Ще ти се обадя скоро, миличка.

Остави внимателно слушалката на мястото й и въздъхна с облекчение. Бурята беше отминала, поне за тази сутрин.

Поклати глава и посегна към барчето. Десет години.

 

 

Райма тресна слушалката с последния гняв, който можа да събере. Проклета да е оная кучка Хавиланд! По колко ли начина беше чукала Райс, докато й даде ролята?

Най-лошото беше, че тя просто не можеше да знае толкова начини да подчини един мъж, колкото знаеше Райма. Прекалено млада беше.

Но беше се добрала първа до целта. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

 

 

Хармън Кърт седеше на терасата с изглед към конюшнята зад къщата. В скута му лежеше брой на „Вараяти“. Хуан му го беше донесъл, без да продума, а единственият признак, по който можеше да се отгатне, че знае, беше бутилката петдесетгодишен арманяк на подноса до кафето.

Кърт нямаше нужда да чете статията повече от веднъж. Познаваше Деймън Райс и знаеше какво се е случило.

Наблюдаваше ленив ястреб, който плавно се носеше над хълмовете и търсеше плячка. Сивите му очи не мръдваха и не мигаха. Лицето му беше безизразно като на гущер.

Откъм басейна се дочу приглушен смях. Розмари организираше обяд на открито за Тес, Мага и няколко техни приятелки. Последната възможност, преди момичетата да се върнат в Женева за училище.

Кърт сръбна от коняка. Умът му работеше гладко и без да бърза.

Накрая вдигна слушалката и набра номера.

— Тази сутрин искам да ме свържеш с Уолтър Дененбърг — тихо заговори той. — После с Лон Хамър, Мирон Шубов, Тео Кърк и може би с Пол Ожински. В тази последователност. Ще бъда тук още половин час. След това съм в колата, а после в кабинета. Благодаря.

Затвори телефона.

Лицето на Ани Хавиланд беше непрестанно пред вътрешния му взор, непроменено за двете години, откак го видя за първи път. Красивата коса падаше около порцелановото лице като ореол.

Докато се взираше в този образ, очите му потъмняха от възхита. Рани в ъгълчетата на красивите устни, смесващи кръвта с червилото. Червена пелена пред очите, когато виковете за милост се откъснаха от разранените уста.

Стройното тяло се носеше грациозно, извиваше се над светлината, докато мъжки ръце бавно драскаха по кожата, нараняваха гърдите, разчекваха бедрата и най-сетне стигаха до слабините. Писъците на болка и ужас звучаха в блестящата клетка на спомена като химни, предизвикателни в своето отчаяние.

Кърт се втвърди под панталона, защото между краката й бликна струя кръв. Голата плът трептеше, косата също лепнеше от кръв, тънката талия пълнеше ръцете му, докато завираше члена си в най-нежната част на раната.

Задъха се. След още пет секунди удоволствието щеше да се излее в панталона му, толкова възбуждаща беше мисълта за онази мека кожа, пламнала в агония.

Изведнъж усети в дланта си малка ръка и чу мелодичен глас:

— Татко?

Беше Тес.

Той се сепна и се втренчи в деветгодишното момиченце с милите очи, луничките и червената коса, вдигната на конска опашка. Усмихваше се. От кокетния й бански костюм още капеше вода.

— Няма ли да дойдеш? — попита тя.

Той я притегли и притисна към себе си, без да обръща внимание на водата, която остави петна по копринената му риза. Когато я пусна, ръката й остана в неговата.

— Тази сутрин не, принцесо. Боя се, че трябва да тичам на работа. Но ще се върна следобед да отидем да яздим заедно. Искаш ли?

Тя се усмихна.

— Добре, татко.

Загърна хавлията около раменете й да я стопли и отново я целуна. Обичаше да я прегръща. Все едно, че се притискаше към своя ангел-хранител. Тя и Мага бяха единствените чисти и красиви части от света, заедно с майка си, разбира се. Те правеха всичко останало поносимо.

— Внимавай с басейна — каза той. — Не тичай наоколо.

— Ще внимавам. Довиждане, татко.

— Обичам те, принцесо.

— И аз те обичам.

Загледа се в стройното й телце, което се втурна обратно през ливадата. Когато изчезна зад фигуралния жив плет, върна мислите си към неотложните задачи.

След секунда телефонът щеше да започне да звъни. Шубов, Ожински и другите вече бяха научили новината и чакаха заповеди.

Устните на Кърт се извиха в предпазлива усмивка. Беше време да задвижи пионките.

 

 

От другата страна на Сентрал Парк, точно срещу апартамента на Хал Пари, още една личност четеше статията във „Вараяти“.

Тънки пръсти придържаха вестника, докато хладният поглед пробяга по редовете още веднъж.

От страницата се усмихваше снимката на Ани Хавиланд — елегантен и чувствен образ от висшата мода. Съвършената костна структура и хубавите вежди подчертаваха тайнствени котешки очи, към чиято странна прямота се примесваше възможност, а може би и желание да се скрие зад фасадата на голям актьорски талант.

Очите, вгледани в снимката, се присвиха.

Беше виждала момичето и преди. Сигурна беше.

В статията се споменаваше, че е била манекенка и че е участвала в рекламни клипове.

Да, рекламната кампания за одеколона „Дейзи“.

Но това не беше всичко. Беше виждала това лице на живо.

Кога? Къде?

Очите се притвориха, златистите ресници се свиха като разноцветни ветрила. Зад тях мисълта й бездействаше. Умишлено си го наложи, за да се съсредоточи. Остана само черна стена, на която трябваше да се изпише отговорът.

Минаха секунди. Обгърна я сънлива празнота, която бавно я залюля…

И отговорът се появи.

Бяха се срещнали случайно. Тогава не обърна внимание. На излизане от някакъв магазин някой връхлетя отгоре й. Беше забързана млада жена, която мило й се извини.

Изпуснах си чантата…

Разбира се, не би могло да бъде чиста случайност. Не и след всичко това. Някой някога беше казал, че случайността е скрита форма на необходимостта. Положително беше вярно, защото всеки две орбити, колкото и отдалечени да бяха, винаги се пресичаха в някоя точка на времето и пространството…

Ръцете й пуснаха вестника. Прекоси стаята, върна се с ножиците и внимателно изряза статията. Погледна я за последен път и я занесе до лавицата, на която стояха книгите.

Взе първата, която й попадна подръка, и пъхна вътре статията. Когато страницата се отвори, позна думи, които беше чела стотици пъти, абзаци, чиято форма и синтаксис й бяха познати като мебелите в стаята.

Отиде до огледалото и се вгледа в очите си. Остана като хипнотизирана, докато мислеше за младата манекенка, която току-що се беше появила от неизвестността като изпълнителка на голяма роля, съчинена от най-великия сред творците.

Какво ли щеше да мисли тази Ани Хавиланд, когато една сутрин се събудеше и се замислеше за големия си късмет и за внезапното, жадно внимание на света към нея? Дали радост и страх щяха да се борят за надмощие в ума й? Щеше ли да почувства как бъдещето се стоварва върху нея петдесет пъти по-бързо от преди?

Снимката не даваше отговор.

По-точно даваше много ценен отговор. Същият, който се четеше в очите й вечерта, когато пътищата им се бяха пресекли.

Извинете, не гледам къде вървя.

Хубава млада жена. Хубави очи.

Но родена актриса. Тези очи никога нямаше откровено да разкрият истината. А може би нямаше и да я забележат в бруталната й близост. Над тях беше спуснат сложен воал, който променяше истината, независимо дали идваше отвън или отвътре.

Кристин забеляза, че още държи книгата в ръката си, и се върна да я остави между посестримите й с подгънати страници.

За секунда очите й се спряха на малката колекция, чието съдържание беше познато и близко като собствените й мисли.

Книгите съдържаха цял свят — и то единствения свят, който имаше значение. А сега в него се включваше и съдбата на непознатата Ани Хавиланд.

Както вече съдържаше съдбата на Кристин.

Бяха всичките съчинения на Деймън Райс.