Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (123)

LXIV

Къщата грееше, ярко осветена.

Приличаше на празничен оазис в края на дългата непавирана алея, по която мина Кристин, преда да паркира колата. Кактусите и пелинът призрачно се мержелееха в ледената вечер.

Взе пътната си чанта, излезе от колата и се приближи до вратата. Най-напред почука, а след това отключи със своя ключ.

С последно усилие на волята си наложи да се усмихне. Имаше представа какво щеше да се случи, но тази вечер искаше да влезе в къщата като Марго Суифт — младата любовница на Деймън и майката на детето му.

Деймън стоеше прав в дневната и я чакаше с протегнати ръце. Пусна чантата на пода и отиде при него.

— Любима — прошепна той, като я прегърна. — Добре дошла у дома.

Зарови лице в шията му и усети неповторимия му остър аромат. Ръцете около нея бяха топли и силни, коремът му се притискаше към гърдите й.

— Искаш ли да се поосвежиш? — попита той.

Кристин поклати глава и взе ръката му. Оставяше се да я води.

— Ще седнем ли? — Тръгнаха към големия диван. — Какво искаш да пийнеш?

— Каквото пиеш ти.

Той мина през другите стаи, като гасеше лампите след себе си. Изчезна за доста време. Кристин нито видя, нито чу как влезе в задната стаичка и излезе от нея.

Най-сетне тракането на леда в чашите стигна до ушите й. Връщаше се при нея. Сложи питиетата на масата, посегна към джобчето на гърдите на ловджийската, си риза и сложи пред нея малката си снимка с Алития.

Тя не я докосна. Погледна от нея към Деймън. В очите й се четеше поражение. В усмивката му нямаше и намек от гняв.

— Как се казваш? — попита той.

Колебанието й беше кратко.

— Кристин.

— Кристин. — Кимна бащински. — Хубаво име. Богопомазано. Красиво име за красиво момиче.

Остави чашата, взе я в прегръдките си и я целуна. След това се облегнаха на възглавниците. Ръката му плътно обвиваше раменете й. Докосна коляното на наранения й крак и погледна към снимката на масата.

— Предполагам, че не си имала друг избор.

Кимна и притисна лице към гърдите му.

— Нямах. Щеше да разруши всичко. Беше създадена само да руши.

— Знам — отвърна той и зарови пръсти в косата й. — Знам.

Отпи една глътка и дълбоко въздъхна.

— Имаше ли достатъчно време да ти каже всичко, за което беше дошла?

Кристин кимна. Деймън въздъхна.

— Не бива да се упрекваш. Знам кой е виновен. Трябваше да се замисля за тези неща преди много години. Но разбираш ли, всички си въобразяваме, че можем да обърнем гръб на миналото. Само че не можем. То винаги ни причаква. Това е най-страшното. — Сви тъжно рамене. — Тя не значеше нищо за мен. Мислех, че отдавна си е отишла от живота ми. Че се движи в сфери, в които никога не бих навлязъл. Но сега, твърде късно, виждам, че съм се заблуждавал. Греховете на бащите, детето ми. Греховете на бащите.

Стисна лицето й в дланите си. Очите му бяха пълни с болка.

— Само като си представя, че си израснала с нея…

Тя поклати глава.

— Няма значение. Нали накрая те намерих?

Кимна, но не беше убеден. Очите й се напълниха със сълзи, които сякаш я освободиха, защото не си спомняше да е плакала някога през живота си.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам. — Хвана ръцете й в своите.

Кристин усети странна лекота. Зави й се свят. Риданията в гърлото й бяха толкова нови за нея, че трябваше да се усмихне. Погледът й отново стана умолителен.

— Не смяташ ли — попита тя, — не смяташ ли… че бихме могли… някак си да…

— Не, детето ми. — Чертите му бяха сдържани и изпълнени с покой, нещо ново за това винаги напрегнато лице. — Но ако искаш, можеш да си отидеш. Само че трябва да го направиш сега, в тази минута. Разбираш ме, нали?

Погали къдравата му коса.

— Оставам.

Той я притегли отново към себе си. Тя облегна с благодарност глава на гърдите му, защото се почувства още по-замаяна.

Твърдата почва под краката й се изплъзваше, оставаше й единствено той. Стаята сякаш бе озарена от необикновена светлина. Зачуди се дали не вижда света за първи път.

„Може би — помисли тя. — Но положително е за последен.“

Тази мисъл я накара да се усмихне. Ирония, която би заинтригувала твореца Деймън Райс.

— Значи ще си отидем заедно, нали? — Сериозният му глас беше спокоен. — Само ти и аз.

— Да — прошепна тя. — Само двамата.

Погали разсеяно косата й.

— Сама ли живееше с нея? Когато беше малка…

Тя кимна.

— Имам сестра, но тя не беше при нас. Всъщност… дори не я познавам.

Тихата му въздишка беше като милувка.

— Нищо. Човек толкова малко познава хората… дори най-близките си. Свързани са с тях чрез къси коридори. Но когато ги обичаме, тези коридори са много важни. И достатъчни.

Ръката му се придвижи до нежното място между бедрата й и към пъпа. Замилва я с бавен интерес.

— Дебора Ан Райс — рече той.

Кристин кимна и го целуна по бузата.

— Би трябвало да бъде част от теб, татко. Тя е само твоя.

— Наша, любима. Наша.

Кристин се опита да фокусира зрението си. Едва виждаше. И все пак образите пред очите й бяха необичайно ясни. Извираха отвътре, минаваха през кожата й и плуваха из светлата стая.

Следващите думи на Деймън бяха тъжни.

— Когато е дошла при теб, е разполагала с нещо, нали? С някакво доказателство, че знае със сигурност. Какво беше то?

Вместо отговор тя вдигна очите си към неговите. Едва сега се сети, че сутринта бе забравила да сложи зелените контактни лещи на Марго. Вероятно беше разбрала, че след всичко случило се вече няма да й потрябват.

Така че сега се взираше в него със собствените му сини очи, с поглед, преизпълнен от любов и молба, и в блестящите ледени иглички в ирисите му откри знака на бъдещето си.

Той усети това и я притегли по-близо. За миг се взря в очите й със смесица от любопитство и себеотрицание. Интелектът му бе задоволен, въпреки че надеждата умираше.

След това нежно я притегли още по-близо до себе си и целуна затворените й клепачи.

— Толкова се гордея с теб — рече той. — Знам, че си водила дълга и тежка борба, но накрая победи.

Целуна я по челото, после още веднъж.

— Толкова често повтарях, че никога не съм имал дъщеря. Радвам се, че това си ти, детето ми.

Тя стисна ръката му.

— И аз се радвам, че си ти, татко.

— Тогава ще извървим пътя си, без да поглеждаме назад.

Гласът идваше отдалече. Лицето му отплува от нея. Със свито сърце помисли за живота, който носеше в себе си, и за мъката, че трябва да го унищожи. Разбра как се е чувствала Ани след катастрофата.

Деймън усети болката й и я притисна до себе си.

— Заедно — повтори той и интонацията му я успокои. — А сега си почини.

Вкопчваше се отчаяно в изплъзващия се глас. Деймън вече бе много далече. Стаята блестеше в бяло като зимен сняг. Ръката му беше опората, която я свързваше със земята, защото стените на къщата отплуваха.

Светът потъваше в отдавна изгубеното си празно съвършенство, безшумен и спокоен, без човешки глас или докосване.

Агонията на Кристин достигна върха си в празнотата и след това изчезна. Защото къщата се връщаше, но това беше къщата от съня й — смайващо бяла и красива. Величественото й единство отблъскваше студената разпръснатост на света.

Огромните прозорци бяха широко отворени. Небето беше бяло като стените. Завесите се вееха, прозрачни като бриза.

Децата бавно се движеха по пода, пълзяха като коли, гледани от самолет. Играеха в пълна безопасност, погълнати от сладък възторг. Нито едно не беше в опасност, нито едно не плачеше, нито едно не се страхуваше.

Деймън вече беше много далече. Дори ръката, която я държеше, започна да се разтваря. Не можеше да диша. Но й се стори, че вече не се нуждае от това.

Оставаха само децата. Кристин усети как изпълва белите стаи, как се вее с ветреца и развените завеси. Така децата нямаше защо да поглеждат нагоре и да се чудят дали още ги пази — тя беше техните очи и тяхната игра.

Беше всичко наведнъж — бяла, нежна и издигаща се. Беше светът.

Деймън вече го нямаше. Но не скърбеше за него. Защото там, където се бе озовала, не можеше да бъде сама.

Белотата нарасна и разцъфтя. Кристин се отпусна в нея.