Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (65)

VI

Алис Хавиланд бе изчезнала в света на почтените хора. Умствените й способности най-сетне се бяха разгърнали с пълна сила и Уоли трябваше да признае безсилието си пред тях.

Но събитието, предшестващо изчезването й, му подсказваше, че догадките му за нея са точни.

Преди около десет години дъщеря й, тогава дванайсет-тринайсетгодишна, изведнъж я бе напуснала.

Съни Руджиеро — дребен изнудван и комарджия, който по онова време бил приятелят на Али, понастоящем обитаваше затвора на щата Илинойс. Ясно си спомняше епизода.

— Оная зима в Кливланд беше ледена като цица на вещица — започна да разправя на Уоли през стъклото. — Бяхме в мотел в центъра на града. Хлапето изчезна една сутрин, докато още спяхме. Просто така. Не взе нищо, освен малко пари и дрехите на гърба си. Остави и книгите, и играчките си. Бях изненадан — такова малко момиче. Къде би могло да отиде? — Усмихна се на себе си. — Но ако се замисли човек, обзалагам се, че би могла да се грижи за себе си. Божичко! Каква красавица беше. Голяма работа. — Похотливият блясък в очичките му подсказа на Уоли, че познаваше прелестите й в леглото.

— Как го прие Али? — попита Уоли.

— Ами… — Мъжът се намръщи. — Не знам как да го определя. Трябва да я познавате, за да разберете. Ако я познавахте, бихте казали, че го прие по несвойствен начин. Беше… как да кажа… замислена. Не го прие с безразличие. Но и не се ядоса. Не тръгна да търси детето. Просто изглеждаше замислена.

— Била ли е такава и преди?

— Много се смееше. Имаше страхотно чувство за хумор. И винаги беше готова да избухне, ако я засегнеше нещо. Костелив орех. — Погледна го с подпухнали очи. — Много тормозеше детето. Беше страшно сурова.

И сви равнодушно рамене.

— Значи — продължи Уоли — тя не настоя да тръгнете подир детето. И какво стана след това?

— Замина. Остави ме на сухо. Просто изчезна. Един ден през пролетта се прибрах, а нея я нямаше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал. — Дръпна от цигарата. Очите му гледаха с копнеж. — От време на време разпитвах за нея… но без резултат. Просто изчезна от лицето на земята. Обзалагам се, че вече не е между живите. Иначе все щях да чуя нещо за нея. А оттогава минаха десет години. — Въздъхна. — Али или се е уредила на някое топло местенце, далече от хората, които познаваше, или е мъртва. Едно от двете.

— Защо само от двете? — заинтересува се Уоли.

Мъжът се усмихна.

— Вие не я познавате. Или е завъртяла на пръста си някой богат клиент, тъпкан с пари, а може и да се е омъжила, или така е вбесила някого, че й е извил врата. Едно от двете. Можете да ми вярвате.

Уоли му вярваше.

По свой грубоват начин Съни Руджиеро се беше добрал до същността на Алис. Уоли, който беше започнал да опознава силуета й по-добре, отколкото познаваше дори себе си, беше уверен, че вече не е проститутка.

Не защото бе остаряла. Не, за жените на нейна възраст имаше достатъчно работа.

Съни беше прав, като подозираше, че Алис е скъсала с онзи начин на живот след изчезването на Кристин. Но бъркаше, като смяташе това за съвпадение.

Алис беше престанала да проституира, защото Кристин се бе изтръгнала от властта й.

За кой ли път Уоли се втренчи в снимката, получена от Чарли Ежибек, изобразяваща майката и дъщерята на плажа в залива Чисапийк. Ръката на жената бе поставена внимателно на рамото на детето — не за да го пази, а да го изолира. Да го изолира и наказва.

Когато момичето се бе изплъзнало от хватката на майката, за Алис или Алития, както държеше да я наричат някои мъже, нямаше повече смисъл да води извратения самоунищожителен начин на живот, който бе избрала след бягството си от Хари Хавиланд.

Живот, в който се бе потопила само за да изложи дъщеря си на ужасите му.

Естествено, че не беше търсила момичето. Алития не би се обърнала към официална институция като ненавистната полиция. Детето бе свободно.

Не би се опитала да я намери и по неофициален път. Не защото не я обичаше — любовта нямаше нищо общо с ревнивото и настойничество през последните дванайсет години, а защото бе изпълнила намерението си спрямо нея. Беше направила това, което бе решила.

А може би имаше и още една причина. От всичко, което Уоли беше чул за Кристин, беше много вероятно Алития да се бои от дъщеря си.

Опита се да си представи това, което Съни Руджиеро беше нарекъл „замислено“ поведение след изчезването на детето. Сигурно бе мислила за изтеклите дванайсет години. И за бъдещето. Беше го планирала през онзи кратък интервал.

Вече беше свободна да насочи значителния си интелект към изоставената преди толкова време схема — намиране на сигурно и изгодно място за себе си в света на почтените хора.

Уоли се усмихна, докато гледаше снимката. Дори и днес трябва да е привлекателна жена. Не се съмняваше, че се е уредила добре. Същество, което можеше да води за носа сводник подир сводник, да ги наблюдава как влизат по затворите, без дори да получи жълта карта, едва ли би се затруднило да пусне чара си, за да се добере до брак с някой богат шеф на фирма, разведен мъж или банков президент.

И кой знае? Вероятно бе мислила за изгубената си дъщеря и се беше поздравявала за насилието, което бе упражнявала върху Кристин през дванайсетте години, в които се бе оформял характерът й и което щеше да даде отражение при превръщането на детето в жена. След време това насилие щеше да роди отровни плодове. Зловещите изчадия на злото. Уоли не се съмняваше, че Алития е разсъждавала точно по този начин.

Не се съмняваше, че един ден, когато имаше достатъчно време, щеше да я открие. Беше се укрепила здраво в света на почтените хора с идентичност, подменена от кредитни карти, банкови сметки и застрахователни полици, и това щеше да забави диренето. Но искаше да я види заради самия себе си, дори ако това му струваше години.

Дъщерята беше нещо друго. Задачата тук беше далеч по-проста. А може би и по-опасна.

Хъни, Тини, Тина, Кристин.

Както и да се наричаше сега, на дванайсет-тринайсет години тя познаваше единствено този начин на живот. Избягала от мразовития Кливланд след специалното си възпитание, тя едва ли би се обърнала към някоя законова институция. Инстинктът щеше да й подскаже, че държавата е враг.

На снимката от плажа очите на момичето бяха пълни с интелигентност и лукавство, обезоръжаващи почти колкото злокобното им търпение. Какъв ли е бил първият й ход през онази студена утрин в Кливланд?

Прекарала целия си живот в гледане как майка й сменя един след друг покровителите си, не може да не е разбрала, че самата тя има нужда от такъв.

А търсенето на контакти е трябвало да започне при по-топъл климат.

Южна Калифорния, Аризона, Маями. Списъкът на евентуалните първи спирки беше кратък. Нямаше да е трудно да я намери, стига да беше жива.

Уоли беше доволен от днешната си работа. Разследването на Ани Хавиланд — сега безформена маса в болничното легло, натрошена и обезобразена, без съмнение го беше довело до жената без минало, която всички хора, свързани с Ани, смятаха за мъртва от много години. Но беше жива. А забулените й в мъгла странствания го бяха отвели до третата, най-тайнствена личност — Кристин.

Точно нея щеше да открие, и то скоро.

Защото лицето на снимката, очакващите очи, втренчени от бездънната празнота, създадена от майката, му принадлежеше.