Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (109)

L

31 март 1974

Оставаха два дни до връчването на „Оскар“-ите. Кристин се събуди сама в къщата в каньона. Намери бележка от Деймън, че безсънието не го е напуснало в пет сутринта, както обикновено, и е в кабинета си.

Знаеше, че нервите му са напрегнати в очакване на церемонията. Същото се отнасяше и за Ани, която от няколко дни се бе затворила в апартамента си в града и се обаждаше по телефона, но отклоняваше поканите да дойде на вечеря или да поплува през деня.

Кристин се протегна и въздъхна. Беше спала дълбоко. Отмалялостта я задържа още малко в леглото. Чудеше се какво да прави цяла сутрин. Нямаше да се види с Деймън преди обяд.

Отиде гола до банята и пусна душа. Реши да пропусне редовните си упражнения и да ги замести с продължително плуване следобед.

Остана дълго под течащата вода. Чувстваше как сетивата й се пробуждат за новия ден. Когато излезе, навлече късата хавлия, уви мократа си коса с кърпа и тръгна по коридора към кухнята.

Тъкмо си сипваше чаша портокалов сок — и някой звънна на вратата. Отиде боса и отвори.

Жената, застанала на прага, я изгледа с вдигнати вежди.

— Отдавна не сме се виждали, детето ми.

Кристин за секунда разгледа внимателно добре облечената фигура пред себе си. Умът й веднага застана нащрек.

Алития се беше променила. Изглеждаше около четирийсет годишна и беше много изискана. Очевидно вече принадлежеше към света на почтените хора.

Маскировката й отиваше. Обмислената елегантност на поведението, дрехите и аксесоарите — също. Отиваха на вродената женствена елегантност, която бе притежавала дори в най-мизерните условия на живот.

Лекият пролетен костюм, който носеше, навеждаше на мисли за фантастично скъпите бутици на Родео Драйв. Значи живееше някъде на крайбрежието…

— Мога ли да вляза, мила? — попита тя.

Кристин си помисли за Кармайн и Тони. След кратко колебание отстъпи от вратата и пусна майка си в къщата.

Какво може да ми направи?

Хвърли светкавичен поглед към алеята. Там бе паркирана огромна кола без шофьор.

Алития спря в средата на дневната.

— Приятно гнезденце има Деймън — отбеляза тя. — Виждам, че е стигнал далече. Но още навремето го очаквах от него. Винаги е бил амбициозен.

Кристин се сети за Кончата, която по волята на съдбата имаше свободен ден. Алития се обърна и изгледа Кристин от глава до пети, като се любуваше на дългите й крака, които не беше виждала в зряла възраст.

— А сега и ти си част от всичко това — ледено додаде тя. — Е, не мога да отрека, че си истинска красавица. Вестникът те подцени.

Снимката на трима ни.

Кристин разбра всичко. Не беше си позволявала да се снима до онзи ден, след празника пред Грауман. Пресметнатият риск я бе провалил.

— Естествено, познах те веднага — продължи Алития и лека усмивчица изкриви устните й. — Една майка винаги познава дъщеря си. Нали така, мила? — Посочи към дивана. — Няма ли да ме поканиш да седна?

Кристин не беше проронила нито дума. Наблюдаваше внимателно майка си. Очите й бяха изпълнени с омраза, но и с преценка и готовност.

С какви ли средства разполага?

Алития сви рамене.

— Значи си успяла да ги убедиш, че си обикновено американско момиче от Айова. Не бива така, мила. Не бива да използваш хората по този начин.

Кристин продължаваше да мълчи. Знаеше, че Алития скоро ще пусне в обращение всичките си оръжия.

— Не така съм възпитала дъщеря си — не спираше тя. — Вярвам, че честността е най-добрата политика. Не си ли съгласна, мила?

Значи ето какво било. Твърде късно Кристин се упрекна, че не бе предвидила възможността от настъпването на подобен момент. Беше обмислила внимателно положението си и отбиваше от живота си появяващите се заплахи. А когато неутрализира Тони със смъртта на най-свирепото му оръжие — Кармайн, беше решила, че е в безопасност.

Но ето че пред нея стоеше Алития, въоръжена единствено с истината и възнамеряваща да я разкрие. На Деймън. Кристин разбра, че не може да допусне това.

Продължи да мълчи. Откъде би могла Алития, питаше се тя, да познава толкова добре Деймън, че предварително да отгатва реакциите му? Защо беше толкова сигурна?

Следващите думи на майка й отговориха на този въпрос.

— Деймън и аз се познаваме от едно време. В случай, че това е новост за теб.

Засмя се. В гласа й зазвъняха опасните камбанки, които Кристин беше чувала хиляди пъти като малка. Мелодичният кикот, който предшестваше наказанието.

„Е, и какво от това?“, помисли тя с надигащ се гняв. „Покажи ги. Покажи картите си.“

— Разбираш ли — заобяснява Алития, — познавахме се още от времето, когато бях в театъра. О, да, познавах Дейми отвън и отвътре. Много страстен мъж, както без съмнение си имала повод да се убедиш.

Замълча, за да прецени ефекта от думите си.

— След като се роди сестра ти, имах щастието да срещна Деймън. Съвсем случайно, докато пазарувах с малката в Бъфало. Тогава животът ми беше толкова скучен… Бях очарована да прекарам с него един следобед. — Усмихна се. — Опасявам се, че тогава клетата Ани видя нещо, което не биваше да вижда. Но в крайна сметка си струваше. Дори нещо повече. — Отново млъкна с жестока усмивка на устните. — И след съответния интервал на бял свят се появи ти, мила. Вече бях заминала и живеех далече от Ани и старомодния й баща. Но веднага разбрах коя си и каква си. Можеш да не се съмняваш.

Взря се остро в очите на Кристин, като без съмнение преценяваше каква част от току-що чутото я бе изненадало. Кимна одобрително, като видя празния поглед, който не откриваше нищо от мислите на дъщеря й.

В гласа й зазвуча триумф.

— Знаеш ли, че имаш неговите очи? — Думите й сякаш удариха Кристин в стомаха. — С малък оранжев полумесец в центъра на ириса. Като нова луна, изгряваща в синьото небе.

Невидим пристъп на решителност запази лицето на Кристин точно толкова спокойно, колкото беше и преди секунда.

— Не е ли ирония на съдбата, че пътищата ни се кръстосаха след толкова време? — попита Алития. — Това усложнява нещата, нали? Орбити, които никога не би трябвало да се пресекат, както би се изразил Деймън. — Усмивката й се втвърди. — От друга страна, нищо на този свят не става случайно, нали, мила? Като се замисли човек, разбира, че грешката е твоя. Да не мислиш, че майчицата ти не е забелязала, че си намерила онази снимка с Деймън и си започнала да градиш мечтите си върху нея? Да не мислиш, че снимката не й е липсвала, когато ти я задигна? О, не. Алития забелязва. Алития знае. — Засмя се и се обърна на пети върху плочките. — Нарочно те оставих да фантазираш. В това се състои удоволствието от живота. Да оставиш хората да си въобразяват разни неща и да гледаш какво ще стане. Например, когато избяга и взе снимката със себе си, знаех, че това ще доведе до нещо. Защото те познавах, мила. А мъжете са такива глупаци…

Кристин стоеше на два метра от майка си, мълчалива и настръхнала в очакване на това, което щеше да последва.

— Тъй че се отдръпнах и продължих да живея живота, си — продължи Алития. — И виж какъв интересен обрат претърпяха събитията! Нашата Ани успя да се добере не до кого да е, а до Деймън. Е, това вече би могло да се нарече случайност. Дали? — Докосна замислено устните си. — Може би такова понятие не съществува. Във всеки случай и аз като цял свят знаех, че тя е тук. Да, държах положението под око. Но за теб, мила, имах нужда от малко късмет. И миналата седмица снимчицата в „Таймс“ ми помогна да открия последното късче от мозайката.

Завъртя бавно чантичката си и се обърна с лице към Кристин.

— И ето ме тук. — Заразглежда по-внимателно Кристин. — Божичко, една снимка струва повече от хиляда думи, нали? — Веждите й се вдигнаха преценяващо. — Чукаш го, нали? — Изчака Кристин да възприеме мисълта й, преди да изпусне въздишка на неискрено съчувствие. — Вярвам, че те обича. Ще се разстрои много, когато научи истината. В известен смисъл нашият Деймън е много консервативен. Но има право да знае, нали?

Значи така. Сърцето на Кристин се сви, но едновременно с това се пробуди и волята й. Алития беше изиграла всичките си карти.

— Разбираш ли — приключи тя, без да спира да люлее чантичката си, — никой от вас не е успял да ме измами досега. И никой от вас не е напуснал моята орбита. Защото Алития винаги е наоколо, Алития знае всичко. И за момент не съм се съмнявала, че ако си направя труда да проследя мизерното ти съществуване, ще дойде денят, когато ще мога да те съсипя. Все пак трябва да подчертая, че се радвам на щастието, което всички успяхте да изживеете, преди да се появя. Това прави удара много по-болезнен.

Кристин най-сетне се обади.

— Няма ли да седнеш?

Сепната от неутралния й тон, Алития отказа.

— Не, благодаря. — Обърна се и погледна дивана и масичката за кафе. — Всъщност трябва да си тръгвам. Но скоро ще…

В секундата, когато се обърна с гръб към нея, Кристин смъкна кърпата от мократа си коса, уви я набързо на дебело въже и се метна през плочките, за да я обвие около врата на майка си. Алития изтърва чантичката. Вдигна ръце към гърлото си. Тялото й се заклати.

За миг битката беше равностойна. Високите токчета на Алития й даваха предимства пред босите влажни крака на Кристин. Но Алития беше по-стара, без мускули и силата й не можеше да се сравни с тази на Кристин.

Когато Кристин още по-здраво дръпна кърпата, тя започна да се задъхва. Размаха безпомощно ръце. Но интелигентността й дойде на помощ. Използва единственото оръжие, с което разполагаше, и с всичка сила заби токчето си в босия крак на дъщеря си.

Пред очите на Кристин се спусна червена пелена. Левият й крак стана безчувствен, но това не намали острата болка. Загуби опората му, но бързо насочи силите си към ръцете и увисна с цялото си тегло на врата на Алития.

Двете жени рухнаха на пода. Алития падна на плочките по лице, Кристин притискаше гърба й.

— Малка глупачка — прошепна най-сетне тя, с окървавени устни и счупени зъби. — Малка глупачка…

Кристин затегна кърпата с всичка сила. Но пухкавата тъкан не бе достатъчно твърда. Алития още дишаше.

— Мога да ти помогна — простена тя. Отчаяно съобразяваше, за да спаси живота си. — Не е нужно той да научава…

Но Кристин мислеше за следващото си оръжие. Видя върху масичката, само на петдесет сантиметра от себе си, тежката статуетка на плодовитостта. Грабна я и я стовари върху слепоочието на Алития.

По-възрастната жена продължаваше да се бори. От ухото й рукна кръв.

Не. Не бива да има повече кръв.

Внезапно Кристин зърна старинната примка на масата. Пусна светкавично кърпата, грабна инструмента за удушаване и уви твърдата жица около врата на Алития. Хвана здраво дръжките и дръпна.

Усетила приближаването на смъртта, Алития проговори.

— Да чукаш родния си баща… малка идиотка… — От устата й течеше кръв. — Той и без мен ще го разбере… ще те намрази… мъжете не прощават…

Кристин рязко дръпна още веднъж. Чу сухото изпращяване на гръкляна на Алития. Ръцете й се отпуснаха на пода.

Продължаваше да движи устни, но гласът й приличаше на неразбираемо клокочене. Кристин затегли още по-силно и видя, че кожата на майка й посинява. Усети мирис на изпражнения.

Тялото под нея леко се сгърчи, потрепери от силен спазъм и замря. От ушите на Алития по пода течеше кръв.

Бърза като котка, Кристин посегна към кърпата, сложи я под главата на Алития, съблече хавлията си и изтри пода с нея. Слава богу, плочките не бяха успели да се оцветят.

Втурна се в кухнята и се върна с парцали и гъби. Подложи хавлията под Алития и старателно изчисти пода.

Занесе статуйката под чешмата и изми кръвта на течаща вода. Същото направи и с примката. Върна се в дневната, вече миришеща на смърт, кръв и фекалии.

Разбра, че трябва да бърза. Изтича до банята, откри резервна завеса за душа, върна се и уви тялото в нея.

Все още чисто гола, се изправи и огледа дневната. Телефонът иззвъня и я накара да подскочи. Слушаше го, застанала на място. Звънна шест, осем, десет пъти.

Беше Деймън. Вероятно беше решил, че е в градината, и й даваше време да го чуе и да дойде до телефона. Не смяташе да се обажда.

Погледна кухненския часовник. Десет и петнайсет. Внезапно й се стори възможно и дори логично Деймън да промени плановете си и да се прибере по-рано.

Кристин надникна през прозореца към колата. Слава богу, че Алития бе дошла сама.

Да чукаш родния си баща…

Насили се да се съсредоточи и започна да претърсва падналата на пода чантичка, докато намери ключовете от колата. Вътре имаше и малко кожено портмоне. В него имаше шофьорска книжка в пластмасово покритие.

„Г-жа Ралф Сондърборг

1818 Съмърсет Драйв Палм Спрингс, Калифорния.“

Значи бе живяла съвсем наблизо. Може би от много време. Кристин се зачуди кой ли е Ралф Сондърборг.

 

 

Всичко беше ясно. Ако не беше снимката в „Таймс“, Алития може би никога нямаше да разбере, че Кристин още съществува. Но фотографията я бе въоръжила и бе я използвала с характерната изобретателност. Очевидно беше решила, че сега, точно преди връчването на „Оскар“-ите, е най-добрият момент да нанесе удара си.

Това, което не знаеше, бе, че благодарение на глупава грешка от страна на Кристин оръжията й бяха два пъти по-могъщи.

Кристин беше бременна.

 

 

От болката в крака чак й се догади. Умът й се размъти. А имаше да върши толкова неща.

Отиде гола до телефона и потърси от информационната служба телефона, отговарящ на адреса на Алития.

Обади се отчетлив женски глас.

— Резиденцията на семейство Сондърборг.

— Извинете, мога ли да говоря с госпожа Сондърборг?

— Тя отиде на покупки, госпожо. Ще оставите ли съобщение?

— Не, не е спешно. Кога смятате, че ще е удобно да я намеря?

— Следобед ще си бъде вкъщи, госпожо. Днес играе бридж.

— Много ви благодаря. Ще се обадя по-късно.

— Довиждане, госпожо.

Кристин бавно пое дъх. Значи никой не знаеше, че Алития е тръгнала за дома на Деймън. Логично, като се вземеше под внимание мисията й.

Болката в крака се засили. Налагаше се бързо да се погрижи за раната. Но по-късно.

Опря се за секунда на масата със затворени очи, за да проясни мислите си.

Част от нея й подсказваше, че всичко е загубено. Но с останалата си част вярваше — с точни действия може да спаси положението.

Най-сетне отвори очи. Тялото на Алития представляваше гротескна воняща купчина под завесата за душа.

Кристин закуцука към банята, бързо облече джинси и фланелка, върна се за ключовете на колата и излезе навън да я вкара в гаража.