Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (111)

LII

1 април 1974

9:12 часът сутринта

На следващата сутрин Деймън седеше в кухнята, потънал в мрачна самота, и пиеше еспресо, разредено с бренди.

Беше се прибрал пиян и почти не спа. Нервността му от очакването на „Оскар“-ите се засили от внезапното заминаване на Марго за Айова.

Тя се обади да го предупреди, че майка й отново е зле и че вечерта ще се обади от Айова да му каже как е.

Този път звучеше доста по-разтревожена и го накара да й обещае да не я търси, а да чака тя да му се обади.

Деймън беше на нокти. Трябваше да обядва с Ани и тази мисъл го радваше, но нервите му бяха наистина разклатени.

Искаше „Оскар“-а не толкова за себе си, колкото за Ани. В бъдеще тя щеше да има нужда от него. Не знаеше дали самият той има бъдеще.

Имаше чувството, че „Плодовитата луна“ е скъсала някакво невидимо сухожилие в него. Копнееше за дълга почивка и невиждан запой, но може би никога вече нямаше да бъде същият писател.

След няколко минути започна разсеяно да прелиства „Таймс“ и вниманието му бе привлечено от едно заглавие.

Дама от висшето общество намерена удушена.

„Откритото вчера, вторник, рано сутринта от полицията на Бевърли Хилс тяло беше идентифицирано. То е на госпожа Ралф Сондърборг, 1818 Съмърсет Драйв, Палм Спрингс.

Полицаите, известени от родителите на две непълнолетни момчета, намерили голите останки на госпожа Сондърборг на хълма до Лоуър Франклин, описват, вероятната причина за смъртта като удушаване. Открити са следи от сексуално насилие.

Госпожа Сондърборг, съпруга на президента на Първа национална банка Ралф Сондърборг, излязла в понеделник сутринта да пазарува и не се върнала. Икономката известила властите за изчезването й в 6 часа следобед. Сребристият мерцедес, който е карала, още не е открит.

Обстоятелствата около отвличането на госпожа Сондърборг остават неизяснени. Говорител на полицията заяви пред журналистите, че е рано да се говори за мотив на престъплението. Засега заподозрени няма.

Госпожа Сондърборг, известна фигура в благотворителните и обществените среди на Палм Спрингс, няма деца.“

До статията имаше снимка. Дори най-ненаблюдателният читател би забелязал, че е отпреди десет-дванайсет години, защото в материала възрастта на Алития бе посочена като четирийсет и шест.

На снимката не изглеждаше никак остаряла. Приличаше на младата жена, която толкова отдавна бе познавал. Умните й зли очи бяха прикрити зад изражение на почтеност, което беше малко прекалено убедително. Доколкото познаваше Алития, сигурно бе избрала тази снимка да я представя пред обществото не само поради младостта, но и поради добре заучената искреност на изражението.

Винаги бдителна, винаги преценяваща изгодите за себе си…

Съпруга на банков президент! Е, нищо чудно. Беше прекалено амбициозна и пресметлива да се спре на нещо по-дребно.

Мислите на Деймън се понесоха назад във времето, което внезапно му се стори необятно.

След толкова години Алития бе убита. Нямаше ли в това някаква поетична справедливост?

Но от съвсем непознат човек…

Алития, хитрата лисица, която толкова го забавляваше, когато се бореше да пробие с първите си пиеси. Съвършената любовница. Манипулирането на хората беше същността на характера й и се простираше от гладката плът на пръстите до ханша и слабините й.

Какъв край. Съпруга на банков президент, убита от безименен изнасилвач. Две изключително малки вероятности се сблъскват в края на парабола, разгръщаща се двайсет и пет години…

Алития мъртва…

В изтощените му крайници се загнезди необяснимо чувство, когато се замисли за факта, че чувствената плът, която беше познал с всичките й ритми и миризми, сега лежи на маса в моргата.

Отново се загледа в очите на снимката. Човек трябваше да я познава много добре, за да усети познатия приканващ блясък, трепкащ под маската на почтеността.

Колко бяха възбуждали сетивата му тези очи през месеците, когато бяха заедно! Оживени от желание, те приковаваха погледа му като магнити, преди да се плъзнат надолу към чатала.

Бе забелязал и убийствената сърцевина под сексуалността им, но само веднъж. Беше в деня, когато я разкара. Веднага разбра, че целта й е била да го докара до брак. А когато се изсмя в лицето й, тя едва не го уби, като в миг превърна и най-невинните предмети наоколо в смъртоносни оръжия.

Това го уплаши и едновременно го зарадва, че се отървава от нея. Нека друг бъде жертвата.

Но имаха и една по-късна среща, когато вече беше женена. Бяха се срещнали случайно и се чукаха цял следобед в един мотел. Държеше се, като че ли се сдобряват без лоши чувства…

Деймън потри чело с палец и показалец. Паметта му напомни, че тогава се беше случило нещо неприятно. През онзи ден бе станало нещо нередно. Но бе твърде отдавна, за да дойде на фокус. Вероятно е бил пиян.

Спря да мъчи паметта си. Ала необяснимото чувство се разпростираше. Замисли се за последната битка на Алития, за силната воля, надвита от непознат убиец, привлечен от чара й…

В края на краищата за него беше нещо повече от спомен. Стоеше в основата на много от мислите му през изминалите години. Не можеше да отрече, че неуловимо присъстваше в някои от образите, които бе създал, в някои от думите, които бе написал.

Ако се замислеше, щеше да я открие и в една-две реплики на Лиан.

Ела. Горещо ти е, нали?

Да, заслужаваше да й отслужи кратка панихида в паметта си.

Допи на една глътка кафето с бренди и напълни чашата само с алкохол. Чувстваше се ужасно.

Защо Марго не беше тук!

По телефона му беше обяснила, че е наранила крака си в залата за упражнения и вероятно, когато се върне, още ще куцука. Звучеше, като че ли изпитва болка.

Нежните пръсти на краката й… Беше ги целувал стотици пъти. Обожаваше всеки техен сантиметър. Беше толкова жизнена и изпълнена с младост.

Погледна надолу към вестника, който още държеше в ръка. Алития го гледаше в очите с красивите си скули, светлите вежди и сърцевидните устни.

В цялото й същество нямаше и грам истина. Колко ли хора бе излъгала и наранила в годините, които бе преживяла на земята?

А сега онзи лукав глас бе замлъкнал завинаги…

Вероятно не се е дала лесно на убиеца. Не би вдигнала ръце от живота, жаждата й да върши зло бе неутолима. До последния момент би се борила с нокти и зъби да открие оръжие, което да й даде предимство.

С тези мисли в главата Деймън се огледа и забеляза, че незнайно как се е озовал в дневната с брендито в едната, ръка и с вестника в другата.

Сбърчи нос. Стаята миришеше на паркетин и на някакво дезинфекционно средство. Трябва да пита Кончата, като я види. Снощи в пиянството си не беше го забелязал. Огледа внимателно дневната. Беше същата. И все пак различна.

Тръгна апатично по коридора към стаите. Спря на прага на стаята на Марго. Леглото й бе гладко оправено. Не беше спала в него от няколко дни. Нощта, преди да замине, прекара в неговия двоен креват.

Влезе, пусна вестника на малкото писалище и отиде до гардероба. Отвори го, прокара леко ръка го роклите, саката, полите и джинсите й. Всички носеха нежното й хладно ухание.

Отвори импулсивно едно чекмедже и погледна пастелното разнообразие на гащичките й. Всеки чифт носеше отпечатъка на нежния млад секс.

Помисли за чистия й живот, толкова пълен със здраве и енергия, в сравнение със скришното тъмно съществуване на Алития.

Защо Марго не беше тук! Почувства някаква празнота…

Погледът му бе привлечен от крайчеца на копринен чорап в дъното на чекмеджето. Не беше виждал Марго да носи копринени чорапи. Беше прекалено спортна.

Разбута разсеяно бельото да погледне прозрачната тъкан. Докато го правеше, напипа нещо твърдо.

Заинтригуван, размести бельото и на дъното видя училищна тетрадка с редове.

Тайните мисли на Марго? Личните й сметки?

Деймън потръпна гузно, че нахлува в интимния живот на любовницата си. Започна да нарежда обратно бельото.

Но внезапно го обзе импулс, по-силен от скрупулите. Бельото отново бе разместено и ръката му грабна тетрадката.

Интуицията му на писател го предупреди, че се движи по тънък лед. Това бе моментът, когато стареещият любовник би дал мило и драго да разбере тайните на младата си любовница. Наричаше се „да си търсиш белята“.

Но страхът не можа да го спре. Сякаш бе започнал нещо, от което нямаше път назад.

Обърна се към леглото с намерението да седне. Съчетанието на брендито и недоспалостта му го накара да изпусне тетрадката на пода. Падна отворена. Отвътре излетя малка снимка.

Деймън се отпусна на ръце и колене, вторачен в нея.

 

 

Дълго време не помръдна. Колелцата в ума му ръждиво скърцаха, забавени от алкохола и вътрешното изтощение. Но нищо не можа да спре движението им.

От дистанцията на изминалите двайсет и пет години гледаше къдравата си коса, рядката брадичка, която носеше тогава, и блесналите си очи. Забеляза, че и тогава е бил пиян, но преизпълнен с надежди и самоувереност и преливащ от младост.

Погледна и Алития. Великолепно младо същество с вълниста коса, също докоснати от алкохол и веселие очи, но въпреки това толкова по-бистри от неговите, толкова предпазливи и лукави.

Продължи, да стои в абсурдната поза на ръце и колене. Докосна тетрадката и прелисти няколко страници. Имаше лични бележки. Забеляза, че са тясно свързани с „Плодовитата луна“.

Трогнаха го, защото бяха мисли на Марго — толкова привлекателна част от нея, колкото и гладките бедра, уханната коса или чевръстите ръце.

Сети се за снимката и неразбиращо я погледна.

Как, по дяволите…

Тревожният сигнал в подсъзнанието му не намери отговор. Прелисти още няколко страници. Почти веднага налетя на друга снимка.

Беше по-голяма. На нея на някакъв плаж стоеше Алития, още съвсем млада, в цял бански костюм, прегърнала малко момиче.

Мислите напуснаха ума на Деймън, изоставени от откритието. Наведе се още по-близо до разпилените по килима доказателства.

Очите на момиченцето от снимката, се забиха като куки в плътта му. Студеното търпение, което излъчваха, беше тъй зловещо, че той стоя като хипнотизиран дълго време, преди да разбере чии са.

Затвори очи, разтърси глава и отново погледна снимката.

Исусе…

Върна очи към тетрадката. Под страниците, близо до задната корица, имаше някаква издутина. Ръката му автоматично я докосна.

Страниците се обърнаха и разкриха тънка брошурка за жени в ранна бременност. До нея беше сгъната рецепта за лекарство, чието име не запомни.

При сутрешно повръщане, ако се налага, гласеше предписанието на лекаря.

Последната страница на личния дневник на Марго беше под рецептата и брошурката. На нея нямаше изречения, а само списък с имена, повечето от които бяха променяни и зачеркнати, с изключение на едно: Дебора Ан Райс.

Деймън се взря в предметите пред себе си. Премигна. Ръката му се зарея към брендито, но той изгуби равновесие и трябваше да се опре на пода.

Бореше се за яснота. Но информацията, която се беше стоварила върху него, налагаше да действа много преди да я смели в себе си.

Изправи се, отиде в стаята си, опита се да уринира, не можа и продължително се вгледа в лицето си в огледалото.

След това отиде до кухнята, където снимката му в „Таймс“ с Ани и Марго беше изрязана и забодена на стената. Издърпа несръчно карфиците, взе снимката и я занесе в стаята на Марго. Сложи я на пода до тетрадката и със стон отново се отпусна на ръце и колене.

Внимателно заразглежда снимките, една по една. Ани, той, Марго, Алития, той преди двайсет и пет години… и малкото момиче.

Малкото момиче беше Марго.

Насили се да се взре по-отблизо в нея. Проучи косата й, формата на челото, носа и бузите. След това се върна на очите и този път се хвърли в тях като осъден в отвора под бесилката. Връзката му с живота бе прекъсната от шемета на това, което осъзна.

Велики боже. Тя е от мен.

Извърна се ужасен, видя вестника, на писалището, грабна го и го сложи на пода до снимките. Отново Алития — години след като я беше познавал, години преди смъртта й вчера или онзи ден.

Алития на снимката с него, Алития на плажа с детето… Сякаш бе навсякъде, триумфираща дори в смъртта.

Доказателства за сексуално насилие…

Не беше детектив. Но бе драматург. Съмненията отстъпиха на фаталната увереност, когато посегна към рамкираната снимка на Марго със семейството й, сложена на писалището, и я нареди на пода до останалите.

Очите му скачаха от едната снимка на другата. Брендито бе забравено. Във вените му потече наркотик, по-силен от алкохола.

Най-сетне стана, отиде в дневната и седна на креслото до телефона. Потърси някакъв номер в указателя и го набра. Когато му се обади автоматичен запис, затвори и потъна в мисли.

Огледа стаята и още веднъж надуши неприятната миризма на дезинфектант. Взе импулсивно старинната примка за душене от масичката и замислено започна да си играе с нея, докато набираше номера на поръчките за междуградски разговори.

— За кой град, моля?

— Линдън, Айова.