Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (26)

XXVI

Когато се прибра, събу обувките си, седна по турски на дивана и зачете. След две страници усети, че не й достига въздух. Чете повече от час, без да вдига очи от папката пред себе си.

Когато най-сетне затвори последната страница, беше в състояние на шок.

„Среднощен час“ беше не по-малък шедьовър от всички пиеси на Райс. Но за разлика от всичко, написано от него досега, това бе историята на едно сексуално насилие, толкова просто и ужасяващо, че човек не можеше да се отърси от него.

Без да се сети да си направи кафе или поне да си свали чорапите, Ани започна да чете сценария за втори път.

Героят се казваше Тери. Историята започваше с връщането му от казармата в малък южен градец, където трябваше да сключи подходящ брак и да наследи селскостопанската империя на семейството си. Но по волята на съдбата по пътя от гарата към къщи среща местно момиче на име Лиан, което по време на отсъствието му е разцъфнало в готова за женитба хищна млада жена, чиято красота прикрива отровната й същност.

Ани четеше захласната как Лиан прелъстява Тери, отклонява го от светлите планове за бъдещето и го свежда до такава зависимост от себе си, че смъртта остава единственият му изход. С изобретателност, породена от отчаянието, Тери прелъгва най-добрия си приятел също да се остави да бъде прелъстен от Лиан. Приятелят довежда историята до трагичния й край, когато — воден от сляпа ревност — убива Тери, без да разбере, че изпълнява неговото желание.

Историята се развиваше с величествена деликатност към шокиращата кулминация. Стремежът на героя към самоубийство, извършено чрез ръката на приятеля му, очевидно бе нещо повече от естествен резултат на обладалата го страст. Той се коренеше в невидима слабост, дремеща в иначе светлата и очарователна личност. Тази слабост от самото начало бе изворът на беззащитността му пред Лиан.

Цялата драма оставяше особен привкус в устата — колкото неприятен, толкова и опияняващ. Човек можеше да почувства върховната безнадеждност в съдбата на героя, особено защото тя го връхлиташе в момент, когато бе на крачка от един щастлив и пълноценен живот.

И все пак тази съдба се разгръщаше с трагична красота, съвършена като залез.

А Лиан!

Блестеше в центъра на „Среднощен час“ като ангел на смъртта — красива, престорено свенлива, чувствена, погълната от себе си и напълно покварена.

Беше роля, която се среща веднъж в живота. Актрисата, която я изиграеше, щеше да срещне страховито предизвикателство и да получи огромна възможност за изява.

Известно време Ани остана потънала в мислите си. След това прочете сценария още веднъж, като се удивляваше на непредсказуемото майсторство на Райс да борави с тон и език. От най-обикновените реплики в диалога, подобно на змии, изпълзяваха подмолни значения. Дори движенията на камерата, предвидени от Райс, имаха скрит резонанс.

Ани не забеляза, че се е стъмнило. Без да забележи, беше запалила лампиона. Когато най-сетне, след четвъртото прочитане на сценария вдигна очи към часовника над печката, наближаваше единайсет.

Изправи се и подвитите й от дълго време крака я заболяха. Тръгна към кухнята. Вълната от умора я накара да изостави мисълта за вечеря. Съблече се и отиде под душа.

Водата започна да се стича по нея. Погледна надолу и голата плът й се стори някак чужда.

Ами ако аз играех Лиан?

Мисълта изведнъж изскочи от подсъзнанието й. Преди да успее да се разграничи от нея, за да разкритикува несъстоятелността й, беше обладала сърцето й както горещата сапунена вода заливаше тялото й.

Това е лудост, повтаряше си тя.

Щяха да дадат ролята на Лиан на призната холивудска актриса или може би на ярък чуждестранен талант, но положително на личност с влиятелен импресарио и добри връзки.

Последният човек в света, на когото биха я предложили, бе съвършено неизвестна жена, чийто опит в киното се свеждаше до няколко реклами и най-вече, чието име бе забранено в Холивуд.

Усмихна се, като се сети за кабинета на Деймън Райс в сърцето на административната сграда на „Интърнашънъл Пикчърс“, само на няколко етажа под светилището на Хармън Кърт.

Не, Ани Хавиланд нямаше да получи предложение за ролята на Лиан в „Среднощен час“.

От друга страна, самата абсурдност на тази мисъл предизвикваше твърдата й воля и я примамваше към забранени мисли.

Случвали са се и по-странни неща.

Припомни си неизвестните актриси, катапултирани към славата благодарение на неповторимата възможност да изиграят важни роли. Сети се за Джийн Сибърг в „Жана д’Арк“, за Джули Кристи в „Доктор Живаго“ и за Фей Дънауей съвсем наскоро в „Бони и Клайд“. Тези актриси, получили уникалния шанс да покажат в главни роли на какво са способни, бяха станали звезди благодарение на таланта и екранното си присъствие.

Щом те бяха успели, защо да не успее и тя?

Със или без Хармън Кърт.

Здравият й разум се бунтуваше срещу тази мисъл. Но не пречеше на ролята да я обсебва все повече.

Стоеше гола пред чуждото още огледало в спалнята. Разглеждаше сребристите си котешки очи в мрака, както го беше правила толкова често в миналото. Струваха й се по-непознати от всякога, но не спираше да дълбае с поглед в тях.

И изведнъж, съвсем безшумно, като падаща звезда на летен хоризонт, в зениците й засия Лиан.

Веднага изчезна. Бе твърде плаха, за да се остави да я улови. Постоя няколко секунди, без да мига, и я видя отново хубава, прелъстителна, но зла, почти дете в невинната си разрушителност.

Ани плъзна поглед по обграденото от мокра коса лице. Наблюдаваше как интелигентна полуусмивка присвива устните й. Прекара ръка под косите си и бавно ги спусна по врата. Главата й се повдигна в свенлив нарцисизъм. Възхищаваше се на тялото си, на бялата кожа, на изящните, предназначени за любов крайници, на които никой мъж не би устоял…

От огледалото я гледаше Лиан — егоистична, нахакана и опасна. Сякаш израстваше от някакво тайно семенце, укрито в отдалечено кътче от личността на Ани, семенце, което до тази вечер и този момент беше спало в плодородна почва.

В началото цветчето му бе крехко, но укрепваше с всяка секунда, през която Ани го гледаше.

Да, Лиан придобиваше форма и сила от очите, които я гледаха. Очи, омаяни от злокобния й чар. И както доктор Джекил, загледан в огледалото да търси себе си, виждаше триумфиращата усмивка на господин Хайд, Ани забеляза появата на чужд за нея човек, който обитаваше тялото й.

Отиде до гардероба и избра най-семплата си рокля. Тя беше най-близка до облеклото, което сценарият на Райс определяше за Лиан. Облече я на голо и се върна боса при огледалото.

Оттам я погледнаха очи, пълни със зловещ блясък. От устните й спонтанно се откъснаха думи, запаметени от сценария.

— Толкова е горещо. Къде си се забързал? — Напевният глас не бе нейният. — Хайде. Разгорещен си, нали?

Ехото на фразите заигра около устните, набъбнали от властта на секса. Всеки сантиметър от плътта й беше като зов.

Ани бе изчезнала от огледалото. Оттам гледаше само Лиан.

Жребият беше хвърлен.