Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (58)

XXIX

Ани не усети как включи двигателя, как светнаха фаровете, не чу бученето на мотора. Знаеше само, че крайбрежната магистрала вече е зад гърба й, а планинското продължение на Булеварда на залеза бясно се носеше от двете й страни като трептяща бяла лента, осветена от жълтите лампи.

Докато хълмовете се стрелкаха покрай нея, не мислеше за нищо, освен за бягство. Вземаше широко завоите, без да забелязва начина, по който тялото й, незакрепено от колана, се люшкаше във всички посоки.

Не знаеше къде отива. Разбираше, че Ерик може да я потърси у дома, може би в момента я следваше по шосето.

Неизвестно защо това беше най-страшната мисъл. Трябваше да избяга. Трябваше да бъде сама. За нея щеше да е много по-добре, ако не я преследваше. Толкова добре щеше да е никой да не идва да я търси, да бъде с нея.

Изведнъж й хрумна, че най-добре ще е да не стига до някакво определено място. Да напусне човешката раса, без да бъде принуждавана отново да протяга ръце към нея поради някаква необходимост.

Да, тази вечер никъде изглеждаше най-доброто място.

Затова с цялото си сърце бягаше от Ерик, а пристъпите на повръщане изгаряха всички надежди, които беше таила за себе си.

Винаги научават последни… Старата максима я блъсна с всичка сила, брутална и унизителна.

Не беше ли слушала безкрайни истории за бурния сексуален живот на Ерик, за легендарната му разюзданост? Не беше ли свързван с актриса подир актриса от слухове, твърде единодушни да бъдат пренебрегвани?

И въпреки яростните му отрицания самата Ани не беше ли забелязала, че е един от най-добрите любовници в света?

Винаги научават последни.

Образът на лицето в леглото, празните очи, заобиколени от голота и парадиращи знаци на удоволствие, се върна пред очите й — изтощено от удоволствия същество, което я наблюдаваше от дълбините на себичната си самовглъбеност.

Връхлетя я отвращение и й се прииска да размаже с крак това втренчено лице, да го унищожи с диващината на отмъстителност, каквато самата тя трудно можеше да си представи. Може би тогава срамът й щеше да се стопи в постигнатото разрушение.

Само като си помисля, че исках да се омъжа за него, мислеше тя и не спираше да натиска газта. Бореше се отчаяно да се освободи от очите, които я бяха погледнали от леглото, но те оставаха приковани в нейните, а преситената им умора и ужасното безразличие сякаш се впиваха в плътта й като куки за изтезания.

Ани подкара още по-бързо, подтиквана колкото от омразата към мъжа в леглото, толкова и от унижението, че се бе оказала глупаво, доверчиво момиче, което го искаше и му вярваше. Летеше нагоре и надолу по стръмните хълмове, на острите завои тялото й се блъскаше във вратата. Фаровете осветяваха храсталаците като водопади от светлина, на няколко пъти гумите закачиха банкета.

Но Ани не забелязваше.

Как е възможно, чудеше се тя, да съм била толкова непростимо тъпа? Дали Ерик се беше смятал за префинен съблазнител, когато заяви, че се съмнява в мъжествеността си? Казанова се прави на импотентен! А тя се бе уловила на въдицата и майчинските й инстинкти излязоха на преден план, за да отвърнат на желанията му и на отчаяната й нужда да бъде обичана.

Не, не, мислеше тя, а люшканията на гнева й по някакъв перверзен начин концентрираха вината върху самата нея. В какво упрекваше Ерик? Беше ли направил нещо да я нарани или предаде, освен това, че беше в интимната обстановка на дома си, когато тя нахлу там и надникна с любопитните си очи?

Беше ли престъпление да се върне от Европа ден-два по-рано, отколкото го очакваше? И да се отдаде на свои удоволствия, преди да й се обади? Да не би да беше нейна собственост?

През всички тези прекрасни месеци той беше най-добрият й приятел, единственият извор на интимна привързаност, толкова близък, че изглеждаше незаменим. Можеше ли да го обвини, че на тесния коридор, свързващ личностите им, имаше множество затворени врати към интимни пространства, които тя не знаеше и нямаше право да знае?

Нима от първия ден, когато се присъедини към нея под крилото на Деймън Райс, не й беше дал безусловно най-доброто от себе си и не беше я научил да играе в буквалния смисъл на думата? Не беше ли лекувал раните й с най-нежни думи и ласки през тази мъчителна година, без да иска нищо в замяна, освен удоволствието от присъствието й?

Увлечена от логиката на самообвиненията, Ани кимна към черната нощ зад прозореца на колата. В какво можеше да обвини Ерик? В нищо.

В нищо!

Защо тогава тази думичка я изпълваше с такава ярост?

Защо се смесваше с животински задоволеното лице в леглото и разкъсваше сърцето й като насмешлив нож, отсякъл и последните останки от самоуважението й?

А аз исках да се омъжа за него…

Изведнъж силата на собствения й гняв я уплаши и тя разтърси глава, за да премахне паяжината, обвила мозъка й. В края на краищата това, което беше видяла тази вечер, й помагаше да разбере по-добре Ерик и да го съжали.

От самото начало на връзката им беше усетила върху себе си поглъщащия му втренчен поглед, неутолимото му любопитство по отношение на миналото й, мислите й, мечтите й. Сякаш искаше да извлече от нея всичко, което можеше, да разбере всичко за нея. Беше се чувствала почти пресушена от интензивността на тази негова нужда.

А може би в преструвките му, че се съмнява в мъжествеността си, имаше зрънце истина. Може би голото момиче и голото момче в спалнята бяха негов личен начин да открие извор на стимули, да се бори с дълбоко заровената си импотентност, която го правеше такъв забележителен трагичен актьор, която подбуждаше ненаситността му към Ани, към нещо истинско, сякаш животът му веднъж и завинаги е бил опустошен през ужасната му младост.

Да, помисли тя, всичко това несъмнено е вярно. Самият Ерик не беше напълно истински. И през цялото време храбро беше крил от нея този факт, като й позволявате да се облегне на най-доброто в него и същевременно я закриляше от истината, че никога не може да бъде изцяло мъж, нито за нея, нито за която и да било жена. Можеше ли да го упреква за недостатъците му? Не.

И въпреки това образите на голи, готови на всичко момичета и разсъблечени за секс момчета между омачкани чаршафи, видът на глуповати лица и преплетени крайници бяха декорът на празния поглед в очите му, които хладно я наблюдаваха от нечовешко разстояние…

Какво значение има, повтаряше си нервно тя. Каквото и да се беше случило или да се случеше в бъдеще, все още можеше да разчита на себе си.

Каквото ида се случеше.

Тогава защо в нея отново с главозамайваща сила се надигаше гневът, който се надсмиваше над всичките й опити да бъде разумна и я изпълваше като отровен газ, облял света?

Не знаеше.

Не знаеше и кога беше започнала да разчита на себе си, потънала в горчива самота, кога беше решила да държи на разстояние външния свят, сякаш пипалата му щяха да изцедят живота й, ако го допуснеше прекалено близо. Знаеше само, че началото бе във времена, които не помнеше.

Да, тя имаше собствената си сила. Тя беше най-старата, й приятелка, оръжието зад усмивката, с която се изправяше срещу света.

Не беше ли празнотата в нея не по-малко ужасна от онази у Ерик? Не беше ли и тя сбъркан човек като него? И дали това не бе истинската причина за копнежа и срама, които изпита пред Тина Мерил в скромния й дом в Долината?

Да, така беше. Това беше и пружината на гнева, който избухваше сега в нея и я подтикваше към все по-голяма скорост при бягството й в нощта.

Кое беше истинско? Любовта й? Чуждите образи на личността й, пъхната в кожата на Лиан, плъзнали по света като икони на някаква нездрава религия? Празните очи на мъжа в леглото, обграден от двамата си компаньони?

Какво друго беше истинско? Животът в Ричланд с фалшивото му лустро на общоамерикански аристократизъм? Тихите измислени разкази на Хари Хавиланд за миналото? Собственото й замаяно въодушевление, когато разбра, че може да се реализира като актриса във фалшивата плът на несъществуващи хора?

Нищо от това не е истинско, реши тя. А най-малко самата тя. Вярвайки единствено на себе си, отдавна бе загубила някъде във времето истинската си същност. Изцяло съсредоточена в бъдещето, сложила капаци на очите си, хипнотизирана от работата, успеха и отмъщението, беше загубила представа за света. Никога не е била цялостна, никога не е била истинска и нямаше да бъде.

Внезапно бързият полет на пътя, податлив като уплашен заек под колелата, утешително засенчи всичко останало, краткотраен и несъществен. Фаровете с лудешка ярост осветяваха нощта, за да й позволят да погълне света зад себе си — тъмен и триумфиращ.

Междувременно блясъкът на загубени илюзии, които досега беше съхранявала, започна да осветява сенчестите цели, към които се стремеше, нещата, на които вярваше, че може да се облегне.

Колкото по-бързо, толкова по-добре, размишляваше тя с любопитно безразличие. Колкото по-бързо, толкова по-нереално. Нека въртящата се планета засили скоростта си и изхвърли своите създания в спокойната бездна…

Без да знае защо, зави рязко, със скърцащи гуми, към Бенедикт Каньон Драйв и се стрелна нагоре го хълмовете. Тук уличките се кръстосваха и колелата отново направиха неочакван завой. Озова се на стръмна, населена улица с много завои.

Чу паническото бибипкане на клаксон, видя фарове, които се кръстосаха с нейните, и покрай нея изрева кола. Спусна се надолу по хълма и най-сетне разбра къде отива.

Неосветената къща на Деймън Райс внезапно изникна пред очите й. Беше празна. Той не беше вкъщи, а в пустинята или в някоя отдалечена кръчма. Усмихна се, като разбра, че търси убежище, лишено от живот.

Подобно на образ на екрана пред нея се появи табелка „СЛЯПА УЛИЦА“, дървена бариера и дърветата, които я мамеха към дерето отвъд.

Писъкът на спирачките беше немощен, педалът — безсилен под сандала й. Разумът й се върна със закъснение и загуби битката с гнева, който я беше завладял. Ужасена, Ани се опита да овладее колата.

Усети удар, пукот на счупени дървета и пленителното усещане за падане и забрава. След това видя сплескан, огънат метал и в колата нахлу внезапна остра миризма, неприятна като соления дъх на тъмна блатна вода, която покрива потъваща човешка уста и я затваря завинаги.

Твърде късно се сети за детето.