Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (77)

XVIII

Една седмица след като свалиха превръзките на Ани, Деймън замина.

— Не се тревожи — каза той. — Не отивам на запой. Трябва да си доволна, че прекарах времето за запой в грижи около теб. Не, просто е време да пиша. Да оформя идеята си.

Тя го разбра. По време на периода на тежка бременност между две творби той мъчително развиваше в себе си идеята и я превръщаше в населено с герои произведение.

Едва когато този вътрешен съзидателен процес привършваше, започваше да мисли за творбата си в рамките на някакъв, жанр — пиеса, филм, разказ или роман.

Ани добре знаеше, че поради привързаността, проявил към нея след катастрофата, този междинен период се бе проточил повече от година. И се чувстваше виновна, че е нарушила отдавна установената практика.

Въпреки това подозираше, че след стреса си около „Среднощен час“ Деймън изпитва тайна радост, че е оставил покровителствените си инстинкти да надделеят над саморазрушителните, които толкова пъти го бяха докарвали до ръба. Може би сега наистина се нуждаеше от по-дълга и спокойна ваканция.

Във всеки случай отдавна беше време да пише. Не го правеше сам. Отиваше в Манхатън, където живееше и продължаваше да работи като драматург и сценарист неговият колега от театъра Ейб Фейнголд.

Двамата се затваряха за няколко седмици в пещероподобния апартамент на Ейб в Горен Ийст Сайд. Деймън прекарваше деня в писане, а нощем четеше на глас на Ейб написаното. Ейб слушаше със затворени очи и се обаждаше, когато някоя фраза не му ловеше ухото.

— Той има най-доброто ухо за езика, което светът познава — разправяше Деймън на Ани. — Можеш да му покажеш параграф от „Мадам Бовари“ на френски и той ще ти посочи точното място, където Флобер би могъл да подобри ритъма и звученето. При това едва говори езика! Същото е със словото на Шекспир, стиховете на Иейтс и дори на Данте. Ейб може да ги прочете и да ги направи по-добри. Това е инстинкт.

Ейб беше пълничък плешив мъж, който пишеше остроумни кратки комедии и мистерии. Силната му страна беше да нагажда романи за Бродуей и пиеси за екрана. Печелеше много, но по дух оставаше скромен непретенциозен нюйоркчанин и запалянко на „Метс“. Маниерите му далеч не бяха на интелектуалец.

И все пак вкусът на Ейб към неща, едновременно прости и сложни, показваше усет към една естетична елегантност, която малко хора можеха да оценят.

Непрекъснато сменяше гравюрите и картините по стените, като твърдеше, че някои цветове и съчетания на форми дразнят очите му. Беше придирчив към мебелите, все ги пренареждаше, изхвърляше, купуваше нови, сменяше тапицерии. Целта му беше не да впечатли посетителите си, а да направи стаите по-поносими за чувствителния си вкус.

Слушаше само Моцарт и използваше музиката му като смес от успокоителни и стимуланти и за цяр на всякакви духовни смущения. Бетховен беше прекалено невротичен за ухото му и дори Бах му се струваше самодоволно симетричен и интелектуален. Двамата с Деймън водеха непрекъснат спор на тази тема, защото в представите на Деймън партитите и фугите на Бах бяха единственият начин да се прави музика.

Никога не гледаше пиесите и филмите, които пишеше. Мачовете на „Метс“ бяха единственото му хоби. Почиваше си, като ходеше по улиците, без да забелязва движението, пешеходците и потенциалните крадци.

Знаеше всички магазини с деликатеси от Долен Ийст Сайд до Бронкс и неизменно си поръчва за обяд осолено говеждо с немски хляб. Опитваше картофените салати с деликатното си небце, а свежестта на някоя туршия беше религия за него.

Говореше с тежък бруклински диалект, миришеше на старомоден одеколон и носеше толкова зле ушити костюми, че приличаше повече на западнал бакалин, отколкото на най-преуспяващия драматург.

Имаше три любовници — еврейки на средна възраст, които му готвеха, чешеха го по гърба и знаеха как да изчистят апартамента му, без да нарушават наредбата на книгите, пепелниците и възглавниците, която беше важна за вътрешния му мир.

Роуз му свиреше Моцарт на пианото, Вира му четеше на глас, с което го успокояваше в края на деня, а Саша — една от най-високо ценените дизайнерки на порцелан в света, му правеше масажи, които според него бяха единственият цяр за мигрените, които го налягаха като го часовник всеки девети ден.

И трите бяха великолепни готвачки. Караха се като циганки всеки път, когато се засичаха в апартамента — ситуация, която Ейб избягваше, доколкото бе възможно.

— Как са жените? — питаше Деймън, когато му се обаждаше от Лос Анджелис или го посещаваше в Манхатън.

— Божичко, ти ги знаеш — въздишаше Ейб. — Жените днес са едни… Но, слава богу, всички сме здрави.

Може би не само инстинктивният гений на Ейб към музиката на езика, но и здравият му еврейски корен, смесен с южнящината на Деймън, ги караше да работят толкова добре. Мислите им до такава степен бяха настроени на една вълна, че Ейб рядко трябваше да прави поправки на глас, докато Деймън четеше. Само помръдваше в стола, вдигаше вежди, покашляше се, почесваше се, а Деймън приемаше тези сигнали с помощта на някакъв радар и нанасяше бързи поправки в текста, прочиташе го отново и наблюдаваше реакциите на Ейб.

За да му върне услугата, Деймън прочиташе творбите на Ейб и му даваше съвети за героите и психологията им, което беше слабата страна на Ейб като писател, и той го знаеше. Деймън за секунда схващаше къде Ейб не е успял да изпълни някоя роля, да заостри някой акцент или да уплътни някоя сцена със съответните подсъзнателни мотиви.

Коментарите му бяха лаконични почти като на Ейб.

— Накарай я да стане, Ейб. Нервна е като котка…

— Нека изчакат, Ейб. Така и от последните редове ще се заинтригуват…

— Не я оставяй да откаже толкова лесно, Ейб. Един шамар през устата — и обратно в спалнята…

В течение на годините симбиозата между двамата беше прераснала до степен на превръщането им в свое второ „аз“. Широката публика не знаеше нищо за връзките им. Никой не приписваше оригиналността си на другия, тъй че не се замисляха много върху сътрудничеството си. Просто не можеха да работят един без друг.

Някой ден единият щеше да умре, а другият щеше да продължи сам, както овдовял съпруг или съпруга се мъчи да преоткрие начина, по който е живял преди партньора си.

Така че Деймън стоеше до инвалидния стол на Ани с очуканото куфарче в ръка и й се усмихваше.

— Тръгвам — рече. — Кончата ще те наглежда. Продължавай да правиш упражненията. Помолих Франк Макена да наминава. Бъди мила с него. Иначе оставаш съвсем сама.

Сребристите очи на Ани се отвориха широко, все още докоснати от болка. Усмивката й беше като човешки проблясък над почти свръхестественото им сияние. Деймън си помисли, че никога не е изглеждала толкова красива.

А имаше и планове за това лице.

— Да, господарю — отвърна тя и протегна ръце.

Той й помогна да се изправи и бързо я прегърна.

— Никога не съм имал дъщеря. — Повтори тази фраза за стотен път със смесица от обич и хумор.

— Това е добре — усмихна се тя и докосна къдравата му коса. — Би бил ужасен баща. Нямаш чувство за дисциплина. Прекалено си мек.

— Хм — изгрухтя той. — Обаждай ми се.

— Добре, тате.

Закуцука към вратата да го изпрати. Той влезе в таксито, сякаш беше лодка, която щеше да го отнесе през Стикс до Хадес. Махна й лениво.

Ани остана сама.