Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (79)

XX

Деймън се върна на 10 април, след около два месеца престой в Ню Йорк.

Ани се радваше като дете. Най-сетне щеше да престане да бъде безтелесен глас по телефона, оплакващ се от трудната работа с Ейб и сипещ шеги за гадния живот в Манхатън. Отново щеше да стане истински — с гърмящия дрезгав глас, с бащинските прегръдки, с любимата си цигулка и с енергията, която внасяше, щом се появеше в стаята.

Колкото и парадоксално да беше, той й липсваше не само заради въодушевяващата си личност, а и заради стабилността, която излъчваше. След онази съдбовна утрин преди шест седмици, когато упражненията й в присъствието на Франк бяха довели до неочакваната им близост, Ани живееше във вихър от лудешки променени се чувства, които я оставяха замаяна и уплашена.

След първата открадната среща зачака на нокти, с пламнали чувства да види дали Франк ще я потърси. Като всяка жена, смаяна и възхитена от факта, че е била пожелана веднъж, Ани едва дишаше от догадки дали ще я пожелаят отново.

Естествено, няколко дни след това, докато седеше в креслото на Деймън в сънливата дневна, обаждането дойде. Франк я покани на вечеря с вежлив, дори смутен глас. Не можа да види пълната промяна, която гласът му внесе в празната къща на Деймън, когато Ани се огледа със слушалка на ухото.

Вечерята им беше тиха и сдържана. Приятната вечер свърши, за облекчение и радост на Ани, в уютния му апартамент в Западен Холивуд.

Неколкоминутният разговор на чашка мина като насън. Ани не знаеше къде се намира, докато по небесно благоволение, на което не беше посмяла да разчита, ръцете му отново я обгърнаха. И когато най-сетне се озова в мекото му легло и му се предложи с цялото си сърце, тя разбра, както може да разбере само една жена, че промяната, която бе посял у нея, ще остави следи за цял живот.

След тази вечер Ани започна да смята, че след дългите месеци на отчайваща самота я е постигнало незаслужено щастие. И все пак не можеше да потисне страха си, докато чакаше да я потърси отново. Безпокойството, което изпитваше, беше ново и я смущаваше. От една страна, й се струваше, че е въоръжена да посрещне всякакво бъдеще с новородена смелост. Ала страховитите избухвания на вътрешната й нужда подсказваха, че това бъдеще е нищо без него.

Той се обади и отново излязоха заедно. До този ден се бяха виждали шест пъти и всеки път ставаха по-интимни. Но между срещите изживяваше агонията на съмнението и всички разумни съждения излитаха от главата й, всяко нормално чувство се затъмняваше от очакването.

Ани нямаше време да събере мислите си, да прецени радостите и страховете си. Знаеше само, че миналото е зад гърба й, че всяка клетка от тялото й пламти от копнеж и желание и че се е свряла в някакво неизвестно досега кътче на душата, от което не може да намери обратния път.

Не знаеше дали гради някакви надежди върху Франк.

Знаеше само, че тихият глас и топлите му ръце са магията, към която се стреми всяко мускулче от тялото й. Поради тази вътрешна революция светът се бе променил напълно. Животът я заливаше с прекрасния си кипеж, не можеше да се насити на уханията, миризмите и гледките му, искаше още и още. Не чувстваше земята под краката си.

Деймън беше връзката с един по-подреден, но и по-болезнен период. Молеше се да я върне обратно на земята, да й вдъхне чувство за цел и последователност, да я накара да забрави чистата необузданост, която ехтеше като водопад в нея.

Вече не вярваше на чувствата си, защото бяха твърде силни и объркани.

Но вярваше на Деймън.

Радваше се, че се връща.

Тъкмо помагаше със закачлива загриженост на Кончата да приготви обяда, с който щяха да го посрещнат, и той пристигна от летището.

Когато Ани чу колата в алеята, беше точно дванайсет часът. Беше по шорти и памучна фланелка, косата й бе разпусната на раменете.

Когато отвори мрежестата врата, Деймън плащаше на шофьора с гръб към къщата. Ани се поколеба учудена, защото видя, че не е сам.

До него стоеше млада, над двайсетгодишна жена. Сламенорусите й коси пламтяха като огън на слънцето.

Беше облечена с панталони и яркожълта блуза, косата й бе прибрана с панделка в същия цвят. На задницата на таксито до нея имаше дипломатическо куфарче.

Когато шофьорът започна да вади куфарите от багажника, момичето се обърна, видя Ани и приятелски се усмихна. Веселото енергично изражение подчертаваше невероятната й хубост.

Деймън се завтече към Ани с протегнати ръце. Преди да я грабне в мечешката си прегръдка и да я млясне по бузата, тя успя да забележи, че е много блед и отслабнал.

— Моето момиче — рече той и я облъхна с добре познатия дъх на тютюн, одеколон за бръснене и уиски. — Божичко, видът ти е за милиони — възкликна той, като я отдалечи от себе си. Кимна на момичето, което се приближи по алеята с куфарчето в ръка. — Нали, Марго? Боже мой…

Започна да мести възхитен поглед от едната към другата, прегърна Ани и посочи придружителката си.

— Ани Хавиланд — гордо я представи. — Искам да се запознаеш с госпожица Марго Суифт. От Айова, ако вярваш, че подобно място още съществува. Доведох я да работи за мен. Ще живее при нас известно време.

Момичето остави куфарчето на земята и протегна ръка. Ани я стисна със странното усещане, че Марго Суифт едновременно е напълно непозната за нея и все пак странно позната.

— Не се нуждаете от представяне — заговори Марго с непринудена усмивка. — От дълго време съм ваша почитателка, госпожице Хавиланд. Гледала съм „Среднощен час“ не помня вече колко пъти.

— Наричай ме Ани. Приятелите на Деймън са и мои приятели. Да не искаш да кажеш, че наистина ме позна?

— Разбира се — кимна Марго. — Изглеждаш по-различна на живо, но пак си страхотна. Никога не съм срещала кинозвезда.

Беше си свалила черните очила и Ани забеляза тъмнозелените очи, които сякаш се смееха на хубавото лице. Въпреки че беше природно стройна и атлетична, очевидно не се боеше да прилича на жив човек, а не на кльощав манекен. Здравият й вид накара Ани да се почувства съвсем измършавяла — въпреки тренировките тежеше едва 48 килограма.

— Това същество — посочи Деймън Марго, още прегърнал Ани през раменете — е най-добрата ми находка от години насам. Не само е страхотна работяга, но и познава книгите ми по-добре от самия мен. Като стана дума за това — обърна се той към Марго, — защо не покажем на Ани нашето бебче?

Със заговорническа усмивка Марго отвори куфарчето и показа на Ани дебел куп фотокопирани листа с напечатани на машина страници, захванати с ластик.

Ани се взря в първата страница.

„ПЛОДОВИТАТА ЛУНА“ — филм от Деймън Райс.

Прегърна Деймън.

— Значи все пак успя!

Той кимна и потупа ръкописа.

— От глава до конец.

— Ах, ти — закани му се Ани. — През цялото време ми разправяше, че сте се хванали за косите с Ейб Фейнголд и не виждаш светлина в тунела. Дори не знаех, че си имал истинска идея.

— Е, исках да те изненадам — отвърна той. — Когато го прочетеш, ще разбереш защо. А сега да влезем и да видим какво ми е приготвила Кончата. Марго не е опитала истинска мексиканска храна.

Тръгнаха към къщата. Деймън сияеше, водеше двете момичета за ръце.

 

 

Шегуваха се по време на великолепния обяд, приготвен от Кончата в чест на завръщането на Деймън, но Ани успя да поразгледа Марго, която непринудено оглеждаше новата обстановка с широко отворени очи.

Ани я попита как се е запознала с Деймън.

— Ами… — Марго сбръчка хубавото си носле и погледна към Деймън. — Работех в Ню Йорк в издателство „Дабълдей“ и учех в Градския колеж. Имах смътната идея да се омъжа за милионер или поне да взема диплома и да преподавам в долните курсове на някой колеж. Чувствах се не на място в големия град, но се справях, доколкото можех и… Защо ти не разкажеш останалото? — обърна се тя към Деймън.

— Да — започна той, като си играеше с чашата ирландско уиски, — историята е наистина дяволски невероятна. Ейб и аз току-що се бяхме наобядвали в един от любимите му млечни ресторанти и се мъчехме да се приберем с едно такси, когато тя — посочи към Марго — на един светофар надникна през прозореца на колата, попита ме дали не съм Деймън Райс и ме помоли за автограф. Това не се случва всеки ден, както добре знаеш. — Сви рамене и доволно вдигна вежди. — Естествено, движението пъплеше, но можеха да я прегазят, докато чакаше да напиша нещо, тъй че й предложих да се качи и да ни разреши да я закараме закъдето е тръгнала. Заприказвахме се и след около три минути разбрах, че тази шантава айовка не само е прочела всяка проклета дума, която съм написал, но на всичкото отгоре я е запомнила. Носеше в чантата си две джобни издания на книгите ми, целите подчертани и с подгънати страници. Това вече ми дойде много, закарах я до Ейб, почерпих я с кафе, а тя ми разказа за плана си да пише дипломна работа върху творчеството ми. Представяш ли си, от всички писатели на света — за мен.

Погледна доведеното момиче с бащинска привързаност.

— И от дума на дума — продължи той — успях да я убедя, че ще научи много повече, ако ни помага с Ейб да напишем „Плодовитата луна“, отколкото ако работи в „Дабълдей“ до края на годината. Когато й обещах, че ще й плащам повече от нищожната заплата, която получаваше, тя се съгласи. И проклет да съм, ако не внесе в работата ни организираност, от която ние с Ейб плачевно се нуждаем. — Посочи чисто напечатания ръкопис. — Направихме го за два пъти по-малко време, отколкото ако я нямаше. Познавам високото качество, щом го видя, тъй че й оказах натиск, докато я убедих да дойде като моя секретарка и помощник-редактор, докато започна подготовката за снимките на „Плодовитата луна“. Ако иска, после може да учи в Университета в Лос Анджелис и да пише каквито й скимнат дипломни работи. Това е.

Марго се засмя.

— Но той премълчава — добави тя, — че още не съм слязла от облаците след онзи първи следобед. Ако не бяха Ейб Фейнголд и „трите му съпруги“ да ме свържат с реалността, щях да умра от възторг, че съм се запознала с Деймън Райс. Когато съобщих на родителите си за преместването в Лос Анджелис, те решиха, че отивам от чистилището в ада. Но мога да ви кажа, че и те се радваха за мен.

Разправи на Ани за родителите си и тримата си по-големи братя, останали във фермата в Айова, която тя напуснала преди пет години. По молба на Ани извади семейна снимка на огромни младежи, побелял баща, доста по-дребен от синовете си, и привлекателна майка.

Самата Марго на снимката изглеждаше по-слаба, но явно бе правена скоро, защото фризурата й беше същата, а и очите й не бяха променили жизнерадостния си блясък.

— Правена е миналата Коледа. Оттогава не съм ги виждала, но ще отида за Деня на благодарността. Трябва да се уверят с очите си, че в големия град не са ме изяли жива. — Сви рамене. — Освен това ми липсват. Баща ми казваше, че не можеш да изтръгнеш човек от родния му край.

След няколко минути, когато Марго се извини и отиде да разопакова багажа си и да се изкъпе, Деймън доверително заговори на Ани:

— Тя е много по-невероятна, отколкото изглежда. Не по-малко от Ейб е моето второ „аз“. Разбира какво мисля и какво се опитвам да правя, преди сам да съм го осъзнал. Казах й, че трябва да пише пиеси, но не иска и да чуе. Иска да се омъжи и да стане преподавателка в Средния запад. — Въздиша. — Ще ми се да се навърта около мен, поне в близко бъдеще. Щом иска да пише дипломна работа, може да я посвети на вариантите, които обсъждахме за „Плодовитата луна“. — Докосна ръката на Ани. — Тя ще ти хареса, ще видиш. Обожава те, но предполагам, че сама ще ти го каже. Не се смущава от думите. Марго е обикновено провинциално момиче и не се срамува от това, но умът й е като бръснач и е готова да направи всичко за теб. Ще видиш.

Щедрите хвалебствия на Деймън за отсъстващата Марго впечатлиха Ани, защото знаеше какъв скъперник на похвали е той.

Но, изглежда, всичко казано от него беше вярно, защото и Ани бе усетила у непознатата остра интуиция.

Когато Деймън, разположил се в креслото си, започна да провежда предварителни телефонни разговори за снимките на „Плодовитата луна“, Марго весело предложи да помогне на Ани да направи упражненията си на машината.

Наличието на гимнастиката изискваше да разкаже на Марго най-същественото за нараняванията си. Марго я изслуша внимателно и зададе един-два въпроса, без да изрази и най-малкото любопитство за причините на катастрофата, но Ани чисто по женски усети, че Марго знае за трагичните обстоятелства, довели до нея.

Когато научи за гръбначните увреждания на Ани и за масажите, които през няколко дни й правеше Джуди, очите на Марго светнаха.

— Сериозно? — попита тя. — Кой прешлен?

— Най-вече четвъртият и петият — отвърна Ани, — да не говорим за разкъсаните сухожилия по лумбалните прешлени. Освен това не споменаваме вратните прешлени, за да не засегнем чувствата на доктор Блеър, но знам, че вратът ми никога вече няма да е същият.

— Попаднала си точно на човека, който ти трябва — усмихна се Марго. — Или по-скоро аз съм попаднала. Докато бях в колежа в Айова, работих като физиотерапевт. Изучих тънкостите, когато брат ми Боб се контузи на футболен мач и лежа половин година. Ела на масата и ми кажи дали Джуди ти прави същия масаж.

Започна да масажира гърба на Ани с опитни, леки пръсти.

— Личи си, че разбираш от тези неща. Точно така се чувствам, когато идва Джуди.

— Естествено. Само се отпусни. Може би ще успея да помогна не на един, а на двама души в тази къща.

Когато свърши, накара Ани да й покаже как се работи с машината. Въпреки че прояви скептицизъм към собствената си възможност да направи упражненията, Ани забеляза, че Марго е в отлична физическа форма. И нещо повече, притежаваше вродена елегантност на жестовете, гласа и тялото, без намек за нарцисизъм, който оставаше погребан под земния й хумор и искрящите очи.

Всъщност очите й бяха толкова изумрудени, че Ани не се стърпя и я попита.

— Нищо чудно, че си ги забелязала — усмихна се Марго. — Това са контактни лещи. Истината е, че съм яка като кон, с изключение на очите. От дете имам ужасен астигматизъм и тежка фотофобия, които се оказаха неизлечими. — Засмя се. — Ейб Фейнголд и аз сравнявахме преживяванията си по този въпрос, защото, когато получава мигрените си, пред очите му плуват искри и дълго време след това не може да понася дневната светлина. Всъщност очите ми са с отвратителен граховозелен цвят, тъй че сложих тези лещи и за да подобря външността си. Освен това без тях не мога да виждам дори на един метър пред себе си.

Въпреки хапливия хумор и острия интелект зад него Марго очевидно се намираше в съгласие със себе си и се бе нагодила към същността си по-добре, отколкото Ани някога беше успявала. Но интуицията подсказваше на Ани, че и Марго беше изживяла някаква трагедия в интимния си живот. В дълбочината на очите й имаше някаква прибуленост, която го доказваше.

Може би истинската причина да напусне любимия си селски дом и да го смени с далечния Манхатън бе някаква нещастна любов. А може би някой я беше изоставил в Ню Йорк и затова бе тръгнала толкова лесно с Деймън.

Какъвто и да беше случаят, Ани усети инстинктивна привързаност към това оперено момиче. Към края на следобеда, когато излезе от стаята за упражнения, имаше усещането, че си е намерила приятелка за цял живот, и с радост очакваше живота под един покрив с Марго.

Празничната им вечеря в „Ма Мезон“ мина тихо и старомодно, защото комбинацията отпътуването и уискито беше вкарала Деймън в едно от сприхавите му настроения. Забавляваше Марго с груби шеги по адрес на присъстващите знаменитости, а Ани се смя повече, отколкото през цялото време на отсъствието му. Но напрежението под този хумор беше осезателно.

Марго изглеждаше не по-зле тренирана от Ани по отношение на тежкото пиянство на Деймън. Побъбри за „лека нощ“ с Ани в новата си стая, докато звуците на любимата му партита от Бах долитаха откъм дневната по коридора. След това, изтощена от дългото пътуване и новата си среда, си легна рано и увери Ани, че сама ще се погрижи за банята и чаршафите си.

Когато остави Марго, Ани отиде в дневната и се сви на дивана, като положи глава в скута на Деймън. Може би, мислеше тя, Марго си легна толкова рано, за да ни остави сами.

— Харесвам я — промърмори тя. — Много е мила.

— Допускам до себе си само мили момичета. — Деймън се усмихна. — Да, миличка, съгласен съм, че е добър човек. Дълбок, въпреки че никога не го признава, но добър.

Нещо в думите му й подсказа, че е развил към Марго отделно бащинско отношение, подобно на това, на което се радваше Ани. И все пак не изпита ревност. Сякаш се беше сдобила със сестрата, която никога не бе имала.

— Струва ми се, че някой я е наранил — тихо рече тя.

— И на мен — призна Деймън. — Само че тя не говори за такива неща със стар пияница като мен. Може би ще се довери на теб.

Потънаха в дълго мълчание. Той нежно я галеше по косата, а тя остави бавния ритъм на ръката му да я унесе в дрямка. Най-сетне Деймън си беше у дома! Колко хубаво беше с него…

Изведнъж той я изненада, като я накара да седне.

— Ако не възразяваш, бих искал да хвърлиш едно око на „Плодовитата луна“, преди да си легнеш. Искам да чуя мнението ти.

Усмихна се и докосна брадичката й.

— Толкова време беше по-добрата ми половина, че сега не смея да напиша и дума без одобрението ти.

Тя отвърна на усмивката му.

— С удоволствие.

Взе ръкописа в леглото и към единайсет започна да го чете. Деймън, за когото часът беше два през нощта поради смяната на времето, остана да дреме в креслото си с пълна бутилка бренди до лакътя. Въпреки че самата Ани беше уморена, тя нямаше търпение да се запознае с новата му творба.

Прочете бавно първите две страници и спря. Поклати глава, сякаш да се отърси от невидима паяжина. Започна отначало.

Прочете пет страници и направи същото — върна се към началото.

„Плодовитата луна“ беше различна от всичко, което бе писал досега. Всъщност беше по-различна от всичко, написано по света.

Въпреки че езикът на сценария беше прост и лесноразбираем, което бе типично за Деймън, чувството под него беше съвсем непознато и на човек му трябваше време да свикне с него.

Пронизващ, силен, разтърсващ човешки акорд, непрозвучавал досега. Сценарият приличаше на вкус на стриди или хайвер — в началото непривичен, после уникален и най-сетне абсолютно ненадминат.

Но в сюжета имаше нещо повече от специфична красота. Имаше истинност. Може би неподлежаща на логически определения, но след трийсет страници започваше да изглежда като единствената истина на света.

Ани изгълта останалата част от ръкописа за четирийсет и пет минути и го започна отначало. Този път искаше да вникне по-безстрастно в него.

Но беше невъзможно. Вълшебството му замая главата й и можа само да прелети над него със същото въздушно усещане за възторжен потрес.

Сюжетът на Деймън беше прост както винаги. Героинята носеше необикновеното име Юридайс, но я наричаха Дейзи. Беше типично американско момиче, което става жертва на класическата трагедия на поредица от нещастни бракове с мъже, които я унижават или изоставят. Тримата й съпрузи на пръв поглед имаха някои повърхностни различия, но всъщност бяха въплъщения на един и същ човек — призрачно същество, завладяло въображението й.

Сценарият започваше в ученическите й години, където въпреки че е избрана за Кралица на красотата, е пренебрегната от единственото момче, което харесва. След това проследяваше годините й в колежа, първия й брак и развод, а след това втория и третия й брак.

В течение на годините раждаше три деца, всяко от които по необясним начин въплъщаваше част от личността на Дейзи и по един аспект от живота й.

Накрая Дейзи умираше точно когато бе готова да се освободи от разрушителния развой на живота си.

Причината за смъртта й беше автомобилна катастрофа.

„Плодовитата луна“ бе по-сложен разказ от „Среднощен час“ поради дългия период, който обхващаше — трите брака на Дейзи и невидимите нишки, свързващи съпрузите и децата й. Но сценарият дори за миг не изгубваше непосредствеността на въздействието си. Крайно делничен на повърхността, той беше невероятно екзотичен в подтекста, въпреки че човек не можеше да разбере къде лежи злокобната магия, която омайваше от първия ред.

Когато Ани погледна часовника, бе три часът сутринта. Беше едновременно изтощена и възбудена. Измъкна се тихичко от леглото и тръгна на пръсти към дневната, в която светеше.

Деймън седеше в протритото си кресло и очевидно я чакаше.

Тя седна на страничната облегалка, прегърна го и нежно го целуна по бузата.

— Ти си гений. Прочетох го три пъти. Не съм виждала подобно нещо. Просто не мога да повярвам.

Той вдигна вежди.

— Сериозно?

Тя кимна, без да си прави труда да търси достатъчно красноречиви думи за похвала. Следващите му думи й подействаха като удар в стомаха и изтриха усмивката от лицето й.

— Мислиш ли, че ще можеш да я изиграеш?

Гледаше го и не вярваше на ушите си.

— Ох! — простена със сълзи в гласа. — Не.

— Написах го за теб.

Тя разбра, че е напълно трезвен и съвсем сериозен.

— Не, не — повтори безпомощно Ани.

— Ако ме подведеш сега — предупреди я той, — ще трябва да го пиша отново за друга актриса. — Сви рамене. — Но няма да е толкова хубав.

— Не, Деймън — заговори тя със свито сърце. — Аз не мога да играя повече. Моля те. Въобще не споменавай подобно нещо. — Стисна раменете му във вцепенението си.

Но той беше неумолим и дори хладен, когато поклати глава.

— Написах го за теб. Знам кое е най-доброто за филма.

— Но, Деймън! Това са петнайсет години от живота на една жена… Не мога да го направя. Просто не мога.

Проницателните му очи мрачно се втренчиха в нея.

— Не би могла преди катастрофата. Но сега можеш. Затова го написах за теб. Да не ме учиш как да си върша работата?

— За бога, не — отвърна тя и разсеяно го потупа по главата, потънала в тревогата си. — Но ти ме плашиш. Не искам повече да играя, Деймън. Просто не мога. От деня, когато излязох от болницата, единственото, което исках, беше да се свра в някоя дупка и да ме оставят на мира. Радвах се, че хората ме забравиха и спряха да си чешат езиците с мен. Не разбираш ли? Бях щастлива, че с кариерата ми е свършено. Приятно ми беше да си представям, че ще върша друга неща…

Той поклати глава с търпелива усмивка.

— Това е било средството ти за възстановяване. Трябвало е да се свиеш в черупката си, за да оздравеят и тялото, и това твое уязвимо сърце. Но с кариерата ти никога не е било свършено, миличка. Цялото това време е било просто началото, подготовката ти за втория етап. А сега времето настъпи. Не можеш да обърнеш гръб на бъдещето си само защото е несигурно, нали така? Само защото те кара да надраснеш себе си. Знам, че ръбът на трамплина не е най-удобното място за живеене. Но за някои хора той е самият живот. И ти си от тях. Помисли за това. Нали не си страхлива?

— Да! — избухна тя с внезапна ярост. — Страхлива съм! Смятах, че мога да се изкача на връх планината само защото го искам… Но сега единственото, на което съм способна, е да стоя на твърда почва.

Замисли се за агонията, която още пулсираше в крайниците й, и за самотата, в която я бе въвлякла продължителната й борба.

— Повече няма да изкачвам планини. Не мога, Деймън. Не мога…

— Радвам се да го чуя — каза той и кимна доволно. — Точно това е качеството, което ми трябва за Дейзи. Неувереност в стабилността на земната повърхност. Да, точно така — подозрителност относно безопасността да ходиш на двата си крака. — Усмивката му беше едновременно иронична и властна. — Не, Ани, не бъркам. Ще можеш да изиграеш ролята. Преди, когато беше малката Лиан, не би могла. Но сега можеш. И ще го направиш.

Тя поклати глава. По бузата й се стичаше сълза. Той искаше невъзможното. Но беше последният човек на света, когото би подвела. Нямаше да понесе разочарованието му.

— Толкова много години… — рече тя. — Трима съпрузи… и деца! Ще имаш нужда от такава дълбочина за нея. А аз я нямам! Направила ли съм в живота си нещо друго, освен да объркам и най-простите…

Думите й заглъхнаха, защото разбра, че е попаднала в капана му. Потупа я нежно по гърба.

— Скоро ще разберем. Следващата седмица ще ти направим пробни снимки. Днес говорих с Марк. Още в Ню Йорк се разбрах с Дюн Уърт. Всичко е уредено.

Задържа дъха си цяла вечност. След това изпусна дълбока въздишка на отчаяние и капитулация.

— Ще останеш разочарован — предупреди го тя.

Деймън Райс не каза нищо, само прекара ръка по тънкото й рамо като любящ, разсеян баща.

Знаеше, че е спечелил последната битка за „Плодовитата луна“.

 

 

В сенките на стаята си в края на коридора Кристин също не спеше и слушаше гласовете откъм дневната.

Ани се съгласяваше. Кристин чу интонациите на поражение.

В своята индивидуалност на Марго Суифт Кристин от самото начало знаеше колко е важен този момент. Деймън мислеше за Ани, докато пишеше всеки ред от сценария в Ню Йорк. Докато му помагаше, Кристин имаше възможност да получи пълен портрет на невидимото, набраздено от белези, променено след катастрофата лице на Ани. Поради това днес в ролята на Марго не се изненада, като я видя толкова променена в сравнение с предишния й облик.

Кристин се усмихна в мрака. Деймън беше постигнал своето. Тя също.

Напълняването, в съчетание с новия цвят на косата и зелените контактни лещи, я беше променило достатъчно, а заедно с налагането на слънчевата личност на Марго върху собствената си индивидуалност можеше да се скрие от очите на всички.

Тъй като упражняваше професията си по Източното крайбрежие и големите градове на Средния запад, единствената опасност някой да я познае беше при срещата с Деймън Райс в Ню Йорк. Тук, в Калифорния, се намираше в пълна безопасност, освен ако някой познат от миналото й не дойдеше на запад.

Всичко стана съвсем лесно — от непознатите, на които плати да позират като семейството на Марго, до срещата в таксито на Деймън и Ейб на Трийсет и четвърта улица под ледения февруарски вятър.

Лесно.

И сега се намираше там, където искаше да бъде.

Следващата й стъпка беше очевидна. Трябваше да наблюдава и да чака. Да чака да види какво ще стане.

Кристин беше подготвена за всичко.

Щеше да опознае Ани, да помага на нея и на Деймън за филма и да наблюдава как се оформя собствената й съдба. Защото тази стая, тази къща и тези хора бяха точно това. Нейната съдба.

Разбира се, имаше една мръсна работа, за която скоро трябваше да се погрижи.

Но това беше най-лесната част от плана й.