Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (67)

VIII

През първите три месеца след катастрофата Ани остана прикована към леглото. Необходимостта от обездвижване на увредените шийни прешлени правеше невъзможен всеки по-значителен жест.

Беше благодарна за новата шина, която й позволяваше да завърта главата си на няколко сантиметра, и за смяната на омразните тежести с по-обикновени и не толкова неудобни средства за стабилизиране на счупванията. Системата и тръбичката за хранене през носа бяха махнати и започна сама да поема храна. След осмата седмица телта беше свалена от заздравялата горна челюст и можеше да яде всички меки храни, а те включваха мексиканските деликатеси на Кончата, както и италиански специалитети, приготвяни с любов от Шърли Кантийл.

Гротескната пластична маска, покриваща нарязаното й лице, също беше част от миналото. Но пластичният хирург непрекъснато държеше раните й превързани и тя се радваше, че лицето й е скрито, защото знаеше, че й предстоят нови пластични операции — героичен опит да се получи някакъв вид нормално човешко лице.

Гипсът на ханша, който обездвижваше лявата й страна, щеше да бъде свален след дванайсетата седмица, ако рентгеновите снимки позволяваха. Поради счупването и разместването на дясното рамо известно време нямаше да може да вдига и носи нищо тежко. Възстановяването щеше да е дълго и мъчително.

През този период тя остана потисната и затворена, въпреки че оказваше съдействие на лекарите, сестрите и физиотерапевтите. Острата болка от счупванията, особено във врата, не я оставяше на мира. Докато тялото й укрепваше и се поправяше от първоначалната травма, сънят беше невъзможен. Правеше смехотворни опити да се обръща настрани в стегнатата шина и за час или два потъваше в неспокоен, изпълнен с кошмари сън. След това часове наред лежеше в някакво безсънно замайване. Прекарваше неспокойните си нощи в самотно униние, като се гневеше на неспособността си да заспи. Искаше й се да може да чете, за да убива времето, но не можеше да се съсредоточи достатъчно.

Въпреки че упорито продължаваше да не се оплаква от болки в костите, те оставаха постоянни. Опитате на медицинския екип да преминат на по-леки болкоуспокояващи — от морфин към демерол, а след това на дарвон с кодеин, се оказаха безуспешни. Болката не се поддаваше. Няколко пъти я връщаха на перкодан или талуин, а в особено тежки моменти — на силни дози демерол или дилаудид, които я правеха безчувствена, замаяна и по-потисната от всякога.

Беше решено след няколко месеца да оперират шийните й прешлени, за да облекчат сковаващата болка във врата. Но очакванията за успех бяха предпазливи. Междувременно обсъждаха прилагането на електростимулиране, блокади на нерва и дори акупунктура, но болката не се поддаваше на нищо.

Към края на втората, или началото на третата й седмица в болницата — беше изгубила представа за времето, в огледалото над леглото си Ани забеляза ново лице.

Беше много висок мъж със светлокестенява коса и лешниковокафяви очи, облечен с консервативен костюм. Гледаше я безизразно.

— Госпожице Хавиланд — заговори той, — надявам се, че не ви безпокоя. Казвам се Франк Макена. Дойдох да разбера как сте.

Ани изломоти равнодушен поздрав през бинтовете. Реши, че е от безчисления легион на болничния персонал, който се изреждаше пред леглото й дни наред.

— Тук съм по молба на вашите колеги от „Интърнашънъл Пикчърс“ — продължи той. — Искат да са сигурни, че получавате всички необходими грижи. Студиото е много разтревожено за вас. Исках само да мина…

Но при споменаването на „Интърнашънъл“ очите й упорито се извърнаха встрани. Думите на непознатия заглъхнаха.

Усети омразата зад мълчанието й. Беше се затворила изцяло в себе си. Даде му да разбере, че не желае да разговаря с него. Не можа да проникне в мислите й.

Кърт, мислеше тя. Пита се с каква сума ще ощетя бюджета на компанията.

Демонстрацията на бащинска загриженост от страна на студиото без съмнение прикриваше тревогата на Кърт, да не би да съди някого, ако реши, че лечението й е било некомпетентно. Този Франк сигурно беше първият шпионин, изпратен от Кърт да се увери, че няма валидни основания за оплакване.

Е, тя пък нямаше да го въоръжава с откровения за състоянието си. Затвори очи и се престори на заспала.

След няколко секунди благодарение на опиатите, които се вливаха в нея чрез системата, преструвката се превърна в истина. Ани заспа дълбок, наркотичен сън.

Когато се събуди, с учудване установи, че непознатият е още в стаята. Седеше малко вдървено до прозореца в тъмния си костюм и я гледаше.

Изрази раздразнението си с въздишка. Той стана и се приближи до нея.

Очевидно се чувстваше неловко, че нахлува в изпълнената й с болка самота. Въпреки това от присъствието му лъхаше някакво упорито спокойствие, което я впечатли.

Усети у него странно качество — мъжествена непосредственост, която не се губеше от почтителните му обноски. Съсредоточаваше се най-вече в очите му. Бяха изпълнени със самоконтрол и не издаваха нищо пред външни хора. Те сякаш подчертаваха неговата отдалеченост и отчуждената свобода на съжденията му.

Погледът им беше толкова неутрален и прям, че би могла да го нарече успокояващ — като на мъдър лекар, опитен в успокояването на страховете на болните. Само да не беше го изпращал Кърт.

При тази мисъл на устните й изплуваха сърдити думи.

— Не е нужно да си губите времето — заговори тя, вбесена, че бинтовете и жицата на челюстта й пречеха да се изразява. — Ако положението ми се влоши, лекарите ще ви уведомят. Сигурна съм, че имате по-важна работа в студиото.

Той поклати глава.

— Не работя в „Интърнашънъл Пикчърс“. Аз съм адвокат във фирма, която работи за тях.

Тогава, върви при кодексите си и ме остави на мира. Думите бяха на върха на езика й, но ги потисна вълна от умора, съчетана с упоритото й чувство за вежливост.

Вместо отговор повдигна лявата си ръка на сантиметър от леглото и я пусна да падне с въздишка. Отчаянието й изглеждаше бездънно.

— Не се ядосвайте — чу гласа му като далечно ехо във вакуума на съществуването си. — Опитайте се да бъдете търпелива.

Изразът на съчувствие мина покрай ушите й.

— Ще се опитам — почти недоловимо промърмори тя и погледна встрани.

Малко по-късно чу вратата да се затваря зад гърба му.