Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (44)

XV

Хари Хавиланд беше държал държавния си изпит в Бъфало на 21, 22 и 23 август 1945 година.

По онова време в града е имало няколко бурлескни театъра и местни трупи. Работели са два местни театъра. Единият е бил в ремонт. Другият — „Сивик“, е представял всяка вечер „Живот с татко“. Не пътуваща трупа, а постоянен актьорски състав, наречен „Дейн Плейърс“.

Съставът се разпаднал в началото на петдесетте години, защото не издържал конкуренцията на телевизията. Театър „Сивик“ станал място за стриптийз, после кино, след което бил разрушен.

Импресариото на „Дейн Къмпани“ Лоуъл Инграм умрял през 1955 година. Нямаше никакви документи за съдбата на членовете на трупата. Данъчните декларации и социалните осигуровки на актьорите липсваха. Бяха плащали всичко в брой.

Но мировият съдия в Батавия, щата Ню Йорк, имаше документ за сватбата на Хари. Датата беше 24 август.

Младоженката бе дала моминското си име като Алис Крофърд, за място на раждане бе посочила Таусън, Мериланд, а датата на раждането й беше 20 октомври 1925 година.

Тези лъжи беше повторила и по-късно в свидетелството за раждането на дъщеря й. Уоли беше установил, че не е родена в Таусън, и само се усмихна, като забеляза признаците на колебание в равния почерк. Призна й постоянството в лъжите пред Хари.

Време беше да отиде в Бъфало.

 

 

Хотел „Екселсиор“ беше прекратил съществуването си преда четиринайсет години, съборен след около шейсет години цветиста история. Порутената част на града, където се беше издигал, бе обект на обновление. Повечето от петната за строеж бяха празни, тук-там се виждаха развалини на сгради като след бомбардировка.

Но останалите двуетажни хотели имаха механи, басейни, магазини и заведения, в които господстваха стари пияници, оттеглили се от занаята мошеници и бивши проститутки, които си спомняха разцвета на квартала.

Тъкмо те интересуваха Уоли. Беше открил, че изчезналите никога не изчезват наистина, а само за хората, от чийто живот искат да се махнат. Винаги оставяха следи, дори ако това бяха следите на усилията им да изчезнат.

Уоли усещаше присъствието на Алис Хавиланд в запустелия градски пейзаж около себе си. Намесата й в живота на Хари Хавиланд бе започнала и свършила тук. Междувременно бе родено едно дете. И в края на следата, която започваше тук, Алис беше умряла.

Уоли искаше да научи кога и как е станало това.

Вършеше обиколките си методично, по двата тротоара на всяка улица. Разпитваше смачканите от бедността хорица не за Алис, а за хотела и театъра. Кой бе достатъчно стар да си спомня отминалите следвоенни дни? Кой беше с достатъчно бистър ум да си спомня ясно миналото?

Лесно откри ориентирите си — вдовицата на последния собственик на хотела, управителя на театъра, прикована на легло гардеробиерка, хоп и бивш сутеньор, сервитьорка от кафенето на хотела.

Никой не си спомняше за Алис или Хари Хавиланд.

Уоли продължаваше да опитва. Прекара три дни в квартала, спеше в мръсен пансион с дупки по чаршафите, разтревожен от евентуалното наличие на дървеници, които обаче не се появиха. Не искаше да отседне в „Холидей Ин“ от страх, че няма да е наблизо, ако неочаквано се появи важен човек.

Не се появи.

На четвъртата сутрин Уоли беше готов да се откаже, да тръгне направо за Холивуд и да се обърне към самата Ани Хавиланд. Ако беше достатъчно деликатен, няколко добре обмислени въпроси щяха да изцедят нещичко от нея — спомен, име, снимка. От друга страна, напоследък върху нея се изливаше толкова помия, че тя можеше да реши, че разследването има за цел да й навреди, което си беше самата истина. Щеше да е естествено да откаже да разговаря за майката, оставила болезнен отпечатък върху детството й.

Освен това вероятността момичето да знае дори част от предисторията на своя живот беше едно на милион.

Щеше да я запази за по-късен етап. Засега трябваше да се задоволи с малкото сламки и с интелекта си, който щеше да му помогне да извлече всичко възможно.

В историята за смъртта на Алис Хавиланд имаше нещо фалшиво, подобно на подписа й на брачното свидетелство. Приличаше на удобна, спасителна за достойнството на Хари измислица, споделяна от целия град, станал свидетел на унижението му.

Била е здрава млада жена и беше родила без усложнения. Уоли се съмняваше, че смъртта й би могла да настъпи поради скоротечна болест.

Между другото се сети за Лиън Гътрич. Когато Уоли пробуди спомена за изгубената му любовница, той скри смущението и желанието си зад фасада на наперена грубост.

Значи Алис знаеше как да накара мъжете да се нуждаят от нея.

Така си обясняваше Уоли и бързия й брак с Хари.

Но беше умряла.

Е, помисли Уоли, щом е изпратила картичка за сбогом на Гътрич, защо да не е изпратила и на Хари?

„Прекарвам прекрасно. Надявам се, че и ти.“

Как би реагирал Хари на подобно предизвикателство? Бил е адвокат, не би забелязал пощенското клеймо като Уоли.

А беше и Хавиланд.

Тихи, но непреклонни хора. Горди. Никога не се огъват.

Ами ако я беше проследил?

Ами ако я беше убил?

Уоли се намръщи, седнал сам в стаята си, пълна със смесените миризми на дезинфекционно средство, гниещо дърво, храна и леко кисел дъх на стара любов.

Замисли се за тихата гордост на Хари в навечерието на бягството и смъртта на жена му. Не давал и дума да се издума срещу нея или поне така се говореше.

Би ли могъл да го прави, защото със собствената си ръка я бе изтрил завинаги от живота си? Защото е знаел, че мъже като Лиън Гътрич никога вече няма да се наслаждават на плътта й?

Уоли въздъхна. Не беше лек животът на детектива. Най-простата врата водеше към лабиринт от коридори, насочени към неизвестното. Но едно нещо беше ясно. Ани Хавиланд имаше минало.

В момента Бъфало бе единствената логична първа стъпка, след която би могъл да проследи дирята. Ако не успееше тук, целият случай можеше да се изплъзне от ръцете му. Боеше се от този интелектуален провал повече, отколкото от безсилния гняв на Хармън Кърт.

И през ум не можеше да му мине, че нишката на Ариадна, която търсеше, се намира в съседната стая.

Казваше се Бъстър Гътиъл.

Прехвърлилият осемдесетте алкохолик бавно се клатушкаше по коридора към банята с бръснарски принадлежности в ръка. Носеше непран от месеци вмирисан панталон.

Уоли го срещна на петата си сутрин в Бъфало, на път за банята. Две минути сдържан разговор му разкриха, че двайсетте години преди разрушаването на „Екселсиор“ Бъстър е работил в неговия асансьор, като е придружавал пътниците нагоре-надолу по етажите.

Уоли го покани в стаята си на бутилка червено вино, купено от магазина отсреща. Едва прикри възбудата си, когато паметта на стареца за отдавна минали събития се оказа неочаквано точна.

Да, потвърди той, помнел много добре 1945 година. Да, помнел „Дейн Плейърс“. Отсядали в „Екселсиор“ винаги когато идвали в Бъфало. Заемали двойни стаи.

И, о, чудо на чудесата, помнел извънредно добре Алис, младата актриса. Била с трупата по време на третото й турне в Бъфало. Не беше отсядала в хотела нито преди, нито след това.

Можеше ли да си спомни как беше напуснала „Дейн Плейърс“?

— Да, господине — потвърди той и пийна от виното. — Помня мъжа, който я отведе. Току-що беше станал адвокат. Мил младеж. Прекара тук само три нощи. После отидоха в Ниагара Фолс да се оженят.

Докато говореше, гордостта от добрата памет отстъпи място на пресметлив поглед, подсказващ на Уоли, че няма безкористно да разкрие всичко, което знае.

— Можеш да ми спестиш много тичане — заяви Уоли и извади пет долара, — ако си спомниш едно-две неща. Разбира се, това са стари истории, но всяка дреболия ще ми помогне.

— Добре помня — рече старецът с безизразен глас.

— Разкажи ми за адвоката — подхвърли Уоли.

— Тих младеж — започна Бъстър. — Беше отседнал в хотела, докато вземе държавния си изпит. Добре облечен — раирани костюми, тъмна коса, очила. Сериозен човек.

Втренчи се в банкнотата — искаше му се да я спечели, но се боеше, че това, което знае, струва по-малко… или много повече.

— Алис беше в града през същата седмица. Младежът беше гледал постановката. Поздравяваше я, когато се качваха с асансьора. Беше стеснителен, смущаваше се да разговаря с актриса. — Въздъхна тихо над чашата с вино. — Явно беше, че нашата Алис е хлътнала по него. Държеше се много сериозно. Излъчваше достойнство и чар. — Засмя се дрезгаво. — Това не беше в стила й, просто разиграваше театър. Можеше да накара и президентът на Съединените щати да й падне на колене.

— Гледал ли си я на сцената? — попита Уоли.

— Аз ли? Не, не обичам да излизам. Пък и работата ме държеше на крак по цяла нощ.

Уоли се усмихна, като си представи каква сцена на човешки желания и лъжи е представлявал асансьорът на Бъстър Гътиъл. А и придружителят му едва ли е бил безмълвен наблюдател.

— Разбира се — произнесе Уоли и придърпа банкнотата на сантиметър към себе си, — мина толкова време. Вече никой не се интересува. Изпращал ли си й някога мъже?

Кървясалите очи бяха алчни и тревожни.

— Два или три пъти — реши се Бъстър. — Нищо особено, нали разбирате? Просто дребни запознанства. След това тя продължаваше сама. Никога не съм я гледал на сцената, но пред мъжете беше страхотна актриса. Превръщаше се в това, което смяташе, че даден мъж иска да бъде. Виждал съм го със собствените си очи.

Уоли го срази, като извади десетдоларова банкнота, сложи я до петдоларовата, която докосна леко, сякаш се чудеше дали да я прибере, или да я остави при другаря й.

— Нямам много време — продума той. — Предполагам, че онзи млад адвокат не е имал никакви шансове.

Старецът доби още по-разтревожен вид. Онова, което знаеше, може би струваше повече от петнайсет долара, но трябваше да каже нещо, за да поддържа интереса на Уоли.

— Беше от някакъв южен градец. Итака ли беше, Елмира ли. Радваше се, че успешно взема държавния си изпит, но му беше мъчно за дома. А Алис се представи пред него като много сериозна актриса. Сериозна и блестяща. За нула време завъртя младежа около пръста си. Докато се усетя, бяха заминали.

— Когато тя замина, някой потърси ли я? — Уоли зададе най-съществения въпрос с каменно лице.

— Да, господине — отвърна Бъстър Гътиъл. — На приятеля й никак не му стана приятно. — Хитро се подвоуми. — Не мога да си спомня името му.

Уоли не помръдна.

Най-сетне старецът въздъхна.

— Май беше Фонтейн — предаде се той. — Майк Фонтейн. Да, точно така. Пристигна с влака заедно с трупата „Дейн“. Но не беше актьор. Навърташе се около хотела и държеше Алис под око от разстояние. Ако питате мен, работата му беше да й помага да намира клиенти в свободното си време. Посвоему беше хубав мъж. Приличаше на един футболист, който играеше в „Доджърс“…

Уоли се усмихна.

— И какво стана с Майк Фонтейн?

— Беше много разстроен. Но това е животът. Хората идват и си отиват. Майк беше корав, но Алис не му отстъпваше. Разбра, че го е изпързаляла. Замина за Болтимор, ако не греша. Но най-смешното беше, че в деня, когато тя пристигна отново…

Бъстър си прехапа езика, но със секунда закъснение. Осъзна, че е изтървал най-силния си коз.

— Та какво стана в деня, когато тя пристигна отново? — подсети го Уоли. — След около година и половина, нали? Какво беше най-смешното?

Старецът, сломен, отпи глътка вино.

— Най-смешното беше, че когато се появи тогава, попита за Майк.

Очите му тревожно се разшириха, когато Уоли прибра петте долара. След това внимателно наблюдава как ги смени с десет. На масата сега имаше двайсет долара — повече, отколкото беше виждал от дълго време.

— Ти помогна ли й? — попита Уоли.

— Ами насочих я към Болтимор, ако това имате предвид. Предполагах, че правя услуга и на нея, и на Майк. Все пак те бяха съдружници…

— Разказа ли ти нещо за брака си?

Старецът поклати глава.

— Алис никога не говореше за себе си. Просто казваше на хората какво иска от тях. Такава си беше.

— След това не си ли я виждал?

— Не, господине. Повече не я видях. — Бъстър Гътиъл гледаше парите на масата с уморено лукавство. — Но държах ушите си отворени.

— Алис Крофърд истинското й име ли е?

Старите очи се помрачиха.

— В този живот твърде малко хора се интересуват от истински имена. Каква полза от тях? — Засмя се невесело. — Тя си беше просто Алис. Какво е прикачала след Алис си е нейна работа.

— Как мога да открия Майк Фонтейн?

— Не можеш, синко. Майк е мъртъв. Отиде си преди десетина години. Някакъв поляк го убил при пиянско сбиване в питсбъргски бар.

— Добре — отсече Уоли. — Алис откри ли го, когато я изпрати в Болтимор?

— О, да. — Старецът се разведри. — И още как. Слуховете се разнасят бързо между нас, хотелските служители.

Настъпи пауза, утежнена от нерешителността на двете страни. Мислите зад сбръчканото чело на Бъстър Гътиъл бяха насочени към парите. В главата на Уоли се въртеше думата „убийство“.

Двайсетте долара не помръднаха.

Старостта още веднъж загуби борбата на нерви.

— Да — въздъхна Бъстър. — Майк я прие обратно, без да се сърди. Дори с радост. — На лицето му се изписа причудливо изражение. — Това момиче имаше стил. Можеше да влезе под кожата на всеки мъж, стига да поиска. — Сви рамене. — Струва ми се, че не след дълго напусна Майк. И нищо чудно. Категорията му беше прекалено ниска за нея. Сигурно е имала нещо друго наум.

— И постигна ли го?

— След това й загубих дирите. Както казах, хората идват и си отиват. Но чух, че се е преместила в Кливланд и се е хванала с някакъв мъж, който имал повече приятели от Майк. Всъщност по-високопоставени приятели. Името му е…

Ръката на Уоли се приближи към парите.

— Беше някакво жабарско име. Нещо като цвете. Чакайте, чакайте… да, Фиорензо. Сами Фиорензо. Никога не съм го виждал. Знам само името му. Затова си го спомних толкова трудно. Но смятам, че е имал доста добри връзки в Кливланд. Семейни връзки.

— Още ли е в Кливланд?

Бъстър Гътиъл се изсмя тънко и дрезгаво.

— На този свят няма нищо сигурно, братле. Сами е на оня свят. Мафиотска работа. Стана отдавна. Дори не помня кога. Много отдавна.

Уоли не откъсваше поглед от мускатела в чашата си.

— Какво стана с Алис?

Старецът неловко замълча. Уоли усети, че изворът пресъхва.

— Още нещо, което може да ми помогне, Бъстър? Жива ли е? Къде е?

Старческите устни се свиха. Уоли внимателно го наблюдаваше. Ако Алис беше умряла скоро след раздялата си с Хари, Бъстър щеше да знае.

Опита в друга посока.

— Идвал ли е някой друг да я търси? — Пръстите му зловещо докоснаха двайсетте долара. — Трябва да я намеря.

Старецът въздъхна.

— Майк Фонтейн не ставаше за нищо. Мъже като него нямат близки, няма кой да се погрижи за тях. Но Сами имаше семейство и приятели. Хора, на които не беше безразлично дали е жив или умрял. Май имаше двама братя. Единият умря, но другият е жив и здрав.

— Къде мога да го намеря?

Бъстър се усмихна.

— Имаш късмет, синко. Той е съвсем близо. Трябва само да отидеш в затвора в Атака и ще можеш да говориш с него. Не му провървя, но е корав човек. Ще лежи при строг режим десет-дванайсет години.

— Как се казва?

— Също като мен — Бъстър. Не знам как е истинското му име. Винаги са му викали Бъстър.

Уоли остави на масата до парите визитната си картичка.

— Чух, че Алис била мъртва. Знаеш ли нещо за това?

Старческото чело се свъси. Изглеждаше истински озадачен.

— Не, господине. Не съм чул да е умряла. Разбира се, не съм чул и че е жива. Последният път, когато видях Алис, отиваше при Майк. Но питайте Бъстър Фиорензо. Той е човекът, който ви трябва.

Уоли прибави още пет долара към парите на масата и посочи картичката.

— Ако чуеш нещо, което ще ми помогне да намеря Алис, обади се на този телефон. Ще ти се обади секретарка, която ще знае името ти. Ако информацията ти е интересна, ще ти изпратя още пари. Съгласен ли си, Бъстър?

— Съгласен съм, господине. — Бъстър се ръкува с него, без да откъсва очи от парите. В погледа му се четеше удивление и известно съжаление.

Защо не знаеше повече!