Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (2)

II

Лос Анджелис

5 юни, 1967

9:30 часът вечерта

Къщата изглеждаше някак зловеща, разположението й вдъхваше страх. Беше сменила над десет собственици, но никой не се оказа достатъчно преуспяващ да я запази за по-дълго време. Повечето бяха звезди или продуценти, имаше и един изтъкнат композитор на филмова музика. Всеки я бе притежавал на върха на кариерата си.

Просторните стаи бяха свидетели на няколко самоубийства, на едно провалило се убийство, на десетки бурно рекламирани любовни връзки и скандали и поне на още толкова непубликувани срещи, придружени с неприемливи сексуални окраски, включващи всевъзможни комбинации от тела, наркотици и оръдия на перверзията.

Но тази вечер къщата бе тъмна и притихнала. Дългата виеща се алея за коли бе празна. Гаражите бяха затворени, а колекцията им от ролс-ройсове, ферарита и мазерати — скрита.

Само един ролс-ройс „Силвър Шадоу“ стоеше на върха под звездното небе. Шофьорът вече бе изчезнал в къщата. Самият собственик стоеше до задната врата, от която излизаше едно момиче.

Беше мъж на средна възраст, загорял и очевидно атлетичен въпреки огромното тяло, скрито под хиляда доларовия костюм, скроен по поръчка за него от „Парини“ в Рим. Бледата лунна светлина хвърляше сенки под прошарените му вежди.

Момичето нямаше повече от двайсет и една години. Блясъкът на гарвановочерната коса и увереността на походката й придаваха твърде изискан вид за студентка или работеща. Полата плътно обгръщаше безупречни бедра и ханш. Чистите линии на гърба и раменете под блузата хармонираха на извивката на твърдите млади гърди.

На рамото й висеше чантичка. Усмихна се, когато домакинът й показа пътя към странична врата в края на чакълестата пътека.

Хвърли кратък въпросителен поглед към празната алея, сякаш очакваше да види някого. След това тръгна пред него.

Той задържа вратата, докато тя влизаше. Къщата се затвори зад нежното й тяло като челюсти на хищник.

— Колегите ви ще закъснеят ли? — попита тя, докато вървяха по дълъг коридор към салоните.

— Ще дойдат — отвърна той. — Ще ги посрещнем заедно.

Поведението му бе по бащински грижовно, изтъкано от увереност, каквато рядко бе виждала у друг мъж досега можеше да си позволи да е самоуверен.

Казваше се Хармън Кърт. Беше собственик на къщата от седем години, доходите му не бяха пострадали от огромните имуществени данъци и от разходите по поддържането на къщата.

За филмовото братство Кърт беше гений, чийто свръхестествен нюх към вкуса на публиката можеше да се сравни само с ненадминатото му умение да манипулира хората, работещи с него. Всеки проект, носещ печата на одобрението му, получаваше незабавно финансиране от хора, които той лично избираше. Малко неща, получили неодобрението му, виждаха бял свят.

Освен това за широката публика Кърт беше стълб на отговорността и предаността към обществените интереси и бе обгърнат от мантията на гражданска доблест, по-впечатляваща от репутацията на всеки друг филмов продуцент в историята на киното.

През годините, когато управляваше студията, се беше погрижил „Интърнашънъл Пикчърс“ да заснеме повече от нормалния дял сериозни, социално ангажирани филми, които събраха за студиото му много повече награди на критиката, отколкото бяха успели да постигнат съперниците му.

Самият Кърт беше бивш съветник на двама президенти по проблемите на културата, доверен консултант на основните информационни агенции и на пет-шест комисии към Конгреса, почетен доктор на няколко университета и основен дарител на безброй благотворителни фондации. В студентските градчета на университетите на Лос Анджелис и Бъркли имаше красиви сгради, носещи неговото име, а цяло крило от Тихоокеанската детска болница за лечение на левкемията беше кръстено на него.

Когато не канеше своите холивудски приятели и съперници, Кърт вечеряше с държавници и посланици. Биографични описания на живота и кариерата му можеха да се намерят във всяка обществена библиотека в Съединените щати, а с разрастването на достиженията му се пишеха нови.

Хармън Кърт беше истинска жива легенда.

Тази вечер той бе решил да уреди неотложния въпрос, свързан с нов важен проект на неговото студио. А младото момиче, което вървеше пред него в тихия коридор, беше част от този проект. Наричаше се Ани Хавиланд и беше начинаеща. Филмът щеше да е романтична комедия с временното заглавие „Три наведнъж“. Импресариите на Каръл Суейн, Марк Дивейни и Дженифър Уайс вече бяха препоръчали звездите си за проекта. Изпълнителен продуцент щеше да е Дейвид Хофман, а Айра Латимър и самият Кърт щяха да са продуценти.

Сюжетът беше дело на Сол Бърнстейн — един от най-добрите генератори на идеи в занаята. Кърт трябваше да избере режисьора и сценариста, след като одобреше талантите, събрани за участие във филма.

Точно в този момент се бе появила Ани Хавиланд.

Нюйоркската агенция за манекени, в която тя работеше, беше изпратила снимки, които впечатлиха отдела за подбиране на състава в „Интърнашънъл“. Привикаха я на Западния бряг и преди три дни й направиха пробни цветни снимки, които се оказаха направо сензационни. Съветниците на Кърт бяха убедени, че въпреки неопитността си ще може да се справи с твърде важната за сюжета второстепенна роля на по-малката неотразима сестра на главната героиня.

Ролята изискваше много фотогенична сексуалност. Когато видя резултатите от пробните снимки, Кърт трябваше да признае, че магнетичният, зноен поглед на сребристите очи на Ани Хавиланд, комбиниран с естествена физическа грация, която сякаш галеше камерата, я правеше идеална за ролята.

Преди лично да потвърди участието й и да й даде тласък по пътя, който би могъл да я изведе и до голямата слава, оставаше да се направи още едно нещо.

Точно затова тази вечер бе поканена в дома му.

 

 

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той. — Или предпочиташ кафе?

Връщаха се от превъзходна вечеря в „Льо Провансал“ с Дейвид и Айра, чиито дискретни кимания предвещаваха одобрение за дамата на Кърт. Доволен от начина, по който се подреждаха нещата, Кърт бе в настроение да пийне едно бренди.

— Едно кафе ще ми се отрази добре — рече момичето и спря до него на прага на голяма библиотека.

Той се обърна надясно, където изникна беззвучна сянка.

— Хуан, моля те, едно кафе за госпожица Хавиланд — заговори Кърт към тъмнината. — И един арманяк за мен.

Протегна ръка към стаята пред себе си. Момичето тръгна напред, като обърна гръб на дългия коридор, отрупан с шедьоври на импресионизма.

От сенчестите ъгли на библиотеката дискретно надничаха почетните дипломи и свидетелства, които Кърт беше получил в течение на годините, заедно с негови снимки в моменти на ръкостискане с един губернатор, един президент, един производител на леки коли, група делегати на ООН, председател на сенатска комисия, с когото бе работил по събирането на факти и данни за бедността в американските големи градове.

Свидетелствата за тази обществена признателност бяха разпръснати из цялата къща, защото, ако се съберяха на едно място, щяха да представляват потискащо зрелищна гледка.

Тук-там от подставката над камината, от някоя лавица с книги или маса, стеснително надничаше по някой „Оскар“, спечелен за „Интърнашънъл“ от филмите на Кърт. В Холивуд всички знаеха, че „Интърнашънъл“ е спечелила повече награди от всички други студии, познати в историята.

Килимът бе дебел, камината — голяма, а кожените мебели — огромни и сякаш напомпани. На пръв поглед стаята бе приветлива, но в атмосферата витаеше нещо особено, което накара момичето да се огледа.

— Необичайно, нали? — обади се Кърт и я поведе към дивана с висока облегалка. — Всички мебели са от миналия век и са правени по поръчка на едно семейство, наречено Гудмъндсън, което живеело в Долината. Били са фермери и вероятно са имали гигантски ръст. Открих ги на един търг и накарах да ги реставрират.

Момичето гледаше снимка в рамка, поставена на една лавица между две редици книги. На нея се виждаше привлекателна жена на средна възраст с две красиви момиченца на около седем и девет години.

— Жена ми и децата — гордо заяви Кърт, като проследи погледа й. — За мен са като зеницата на окото ми. — Докато съзерцаваше ликовете им, в плътния му глас се прокрадна нежност, граничеща с обожание. — Тази седмица са в Женева, където Тес и Маги ходят на училище. Съжалявам, че не са тук да се запознаят с теб.

Посочи й дълбокия кожен диван. Момичето седна на ръба на възглавниците и сложи чантичката на пода до себе си. Самото то приличаше на дете.

Кърт усети прилив на задоволство. Приказките за семейство Гудмъндсън и любимото му семейство й бяха попречили да забележи, че зад тежките плътни завеси няма прозорци, а вратата, през която влязоха, е единствената в стаята.

 

 

Секунда по-късно дребен, извънредно мургав мъж се появи с поднос в ръце и постави пред момичето кафе, а пред домакина — глътка петдесетгодишен коняк. Тя разпозна в него шофьора, преоблечен в ливрея. Крайниците му се движеха с впечатляваща гъвкава сила. Приличаше на боксьор лека категория или някакъв друг спортист.

— Е — каза Кърт и вдигна чашата си. — За какво ще говорим?

Тя се усмихна.

— Много мило, че ме поканихте, господин Кърт. Вечерята беше прекрасна.

— Исках да те опозная по-добре. Няма защо да ти обяснявам, че пробните ти снимки много ни заинтересуваха. Разбира се, няма да започнем веднага, защото режисьорската книга още не е готова. Но искаме да се договорим така, че агенцията ти да бъде удовлетворена, както направихме с изпълнителите на главните роли. Ти самата смяташ ли, че ще се справиш с ролята?

Тя кимна. Косата й проблесна в слабата светлина.

— Ако се спрете на мен, ще направя всичко. Това е голяма възможност за мен, още повече, че нямам нужния опит…

— Ти имаш необходимата външност и стил за ролята. Това е много важно. Дария, ако запазим това име за по-малката сестра, трябва да е предизвикателна, умна, закачлива и ако не възразяваш — доста секси.

— Струва ми се, че знам какво имате предвид — заяви тя и кръстоса крака. — Тя е чувствена по някакъв детски начин. Като палава ученичка.

— Точно така. — Кърт разклати чашата с коняка. — Като второстепенна роля тя поема известна част от по-пряката чувственост, която главната героиня не може да покаже пред героя. Ще трябва да събудиш пламенния си чар, както го направи при пробните снимки.

Тя леко се изчерви и хвърли поглед към недокоснатото си кафе. Кърт знаеше, че е вече неспокойна и се чуди къде ли се бавят другите. Направо усети съзнателното й усилие да не поглежда часовника си.

— Естествено — продължи той, — ти няма да си звездата на филма. Но заплащането ти ще бъде повече от прилично. А присъствието ти ще е съществено за цялостното равновесие на филма. Това е роля, която наричаме „благодарна“. Ще те забележат много хора, включително и най-важните.

Беше уредил да дойде сама на тази неофициална среща. Агенцията моментално разбра и благодари на секретарката му за готовността на студиото да направи пробни снимки на съвсем неизвестно във филмовите среди момиче за толкова важен и перспективен проект.

Погледна я отново. Краката й наистина бяха за чудо и приказ. Но най-силно му допадаха изправените рамене над малките твърди гърди. Блузата идеално подчертаваше ключиците й. Те бяха любимото му място в женската физика. Толкова изящни, толкова чупливи.

Видя, че отново поглежда към вратата. Разбира се, беше открехната.

Усети познатия гъдел в слабините си.

Време беше.

 

 

— Тоалетът ти е страхотно привлекателен — започна той. — Много добре ти стои. Бих казал, по-добре дори от костюмите на Дария.

— Благодаря. — Беше се изчервила.

Той отпи бавно от чашата си, без да сваля очи от нея.

— Защо не го съблечеш?

Бащинското му държане бе изчезнало заедно с меките тонове в гласа. Наблюдаваше я внимателно. Изглеждаше шокирана. Не беше и очаквал друго. Но имаше още нещо. Чувствата й бяха смесени като цвета зад сребристите очи.

Някакво досещане. Естествено. Не може да не е имала някаква идея защо е тук.

И известна доза страх. Очевидно вторият бърз поглед към вратата говореше, че очаква оттам да се появи някаква помощ.

И още нещо. Дали не беше разбиране? Или спомен? Възпряна искрица на примирение?

Каквото и да беше, нямаше нищо общо с жадния поглед на амбициозна старлетка. Просветваше в дъното на очите й като светкавица в горещ летен следобед, като тайна, която не осъзнава, че знае.

Видът на този поглед изпълни Кърт с възхищение.

— Моля? — Червенината се бе сменила с бледност.

— Казах — повтори той — да съблечеш тези дрехи, млада госпожице, и след четири секунди дупенцето ти да е в ръцете ми, ако не искаш да разбия кариерата ти като орех и да я захвърля в калта, където й е мястото.

Тя се притисна към огромната облегалка на дивана. Кремавите очертания на разголените й ръце изпъкнаха на фона на тъмната кожена тапицерия.

— Вие… вие се шегувате — изрече тя.

Той се облегна в креслото. Жестока усмивка изкриви устните му.

— Караш ме да се смея. Не може да си се наконтила с тези прилепнали дрехи и цяла вечер да си висяла на ръката ми, без да знаеш какво се очаква от теб. Малкото ти мозъче не е без никаква представа защо си тук тази вечер. Но за твое сведение ще повторя. Ако до една минута не си съблечена и настанена в скута ми, няма да помиришеш работа в Холивуд, дори да доживееш стогодишна възраст.

Ръката й се стрелна към чантичката. Скочи на крака. За първи път виждаше как изглежда тялото й, когато е напрегната. Беше неописуемо.

Очите й преливаха от гняв и презрение. Кърт бе смаян. Тя наистина уважаваше себе си.

— Не разрешавам на никого да ми говори по този начин — заяви момичето. — На никого.

Тръгна към вратата. С изненадваща пъргавина Кърт скочи и прегради пътя й. Тя спря, устните й се стиснаха от ужас и погледна в коридора зад гърба му.

— Махнете се от пътя ми, ако обичате. — Мъчеше се да говори твърдо въпреки очебийния си страх.

Кърт не помръдна.

— Разбираш ли — попита той — какво ще загубиш, ако излезеш от тази врата? Готов съм да ти предложа филмова кариера, за която хиляди талантливи жени биха продали душата си. Ти имаш потенциал. С моя помощ ще станеш звезда. Без мен ще бъдеш нищо. Ясно ли ти е?

— Напълно. — Странният поглед още трепкаше в зениците й. — Бих желала да си тръгна, ако обичате.

Къртя съзерцава една секунда, после се засмя. Бащинската топлота в тона му се появи така внезапно, както беше изчезнала.

— Съжалявам, че те шокирах — заговори той. — Трябваше да разбера що за човек си. Няма за какво да се тревожите, госпожице Хавиланд. Седнете, моля. Изпийте кафето си. Гостите ни ще дойдат всеки момент.

Тя го изгледа учудено и поклати глава. Един, най-много два процента от нея повярваха в преобразяването му.

— Не разбирам.

— Холивуд вече не е това, което беше. — Смехът му бе успокояващ. — Вече не очакваме от всяка млада актриса или дори актьор да скача в леглото, щом някой продуцент им размаха договор под носа. Днес се нуждаем от професионалисти, Ани. Талантливи хора, които имат нужната подготовка и са съответно представлявани. Киното е бизнес, а не сборище от извратени типове. Просто исках да разбера дали го осъзнаваш. Вече знам и те уважавам за това.

Стоеше пред него с окачена на рамото чантичка. Ухаеше невероятно. Беше толкова млада и чиста, толкова крехка и предпазлива в гнева си.

— Мисля, че ви разбирам. — Отстъпи половин крачка назад. — Но трябва да тръгвам. Ако желаете да се срещнем отново в присъствието на човек от агенцията, ще бъде чудесно. Можете да изпратите и ваш представител…

— Толкова ли те уплаших? — Той се засмя. — Моля те, Ани. Това беше мой малък тест. Не съм искал да те обидя.

— Не, не — настоя тя. — Ще се срещнем, когато решите. Но трябва да тръгвам…

Той вдигна шеговито ръце с отворени длани, сякаш се предаваше, и отстъпи встрани.

— Съжалявам, че те разстроих. Бях прекалено груб. Напълно разбирам тревогата ти. Ще наредя на шофьора да те закара. — Направи жест към отворената врата. — След теб.

Тя започна предпазливо да го заобикаля.

Докато минаваше покрай него, той се напрегна и силно я удари с юмрук в чувствителната точка, където извивката на гръдта й се съединяваше с ключицата.

 

 

Болезненият й вик отекна кухо в стаята със звукова изолация. Силата на удара я отхвърли от вратата. Ако не беше свръхестественото чувство за равновесие, което й позволи да се задържи на крака, щеше да се простре по гръб на дебелия килим. Залитна назад към дивана. Чантичката й падна на пода.

Кърт се нахвърли отгоре й, преди да възвърне равновесието си. Вторият му удар беше рязък шамар по ухото, а третият — силно ощипване в центъра на гърба. Покосена от силата му, тя се повали по корем в дълбините на огромния диван и за секунда остана без въздух.

Преди да успее да изпищи, тежката ръка на Кърт натисна лицето й в остро миришещата кожа.

— Ти, малка кучко… — Говореше дрезгаво в ухото й, пръстите му се впиха в косите й, а тежестта на тялото му се намести върху нея. — Да не си въобразяваш, че ще те пусна оттук, преди да съм ти дал един добър урок?

Видя в очите й сълзи на страдание.

— Бива те да се обличаш — прошепна той и заби лакът в кръста й. — Знаеш как да напъхаш телцето си в тясна поличка, нали? И искаш да не платиш за това, нали?

Той се засмя и насила разтвори бедрата й с коляно.

— Смяташ се за мило момиче, нали, Ани? Смяташ, че мъжете ще те наричат красавица и ще аплодират хубавата ти външност само защото парадираш пред тях с впита поличка и подрусваш цицките си под умно скроената блуза? Ти, жалка, малка кокетка… Да не си въобразяваш, че можеш да очароваш големия продуцент с хубавичкото си личице, без да платиш сметката? Това ли беше намерението ти?

Коляното му се заби още по-дълбоко в мекото място между разтворените й крака.

— Но ще ти се наложи да платиш вересиите си — изръмжа той. — Големият лош чичко ще се забавлява с мекото ти телце, докато не стане синьо-черно. И никой, никой няма да ти помогне. Не е ли приятна тази мисъл?

Тя ридаеше отчаяно в дивана. Кърт се наслаждаваше на паниката в опънатите й крайници. Очевидно не се готвеше да отстъпи.

Но начинът, по който бе погълната от отчаянието си, го дразнеше. Трябваше да види очите й.

Обърна я грубо към себе си, без да махне коляното си, пъхнато между бедрата й. Стисна китките й. Обляното й в сълзи лице бе красиво в страданието си и изразяваше неподправен ужас. Носеше съвсем малко грим и съвършенството на страните й не бе нарушено.

Предизвикан от нежния тен, Кърт я зашлеви с всичка сила и видя как от ъгълчето на устата й потече кръв. Отново обви ръката й със своята.

— Ще бъдеш малката ми играчка тази нощ, нали? — попита той. — Ще направя каквото си искам с всеки сантиметър от теб и ще ми благодариш коленопреклонно, че не съм размазал мозъка ти и не съм нахранил с него кучетата. Да, миличка, ще изгълташ лекарството си и ще го харесаш, защото нали точно затова дойде тук, скрита под тези хубави дрехи?

Кръвта по устата й го възпламени и той отново я удари с нисък, див смях в гърлото. Бузите и шията й потънаха в кръв. Той посегна и леко я докосна. Почти едновременно с това огромната му ръка сграбчи гръдта й под наранената ключица, разкъса блузата и остави след себе си дълбока драскотина.

Агонизиращият й вик прозвуча като музика в ушите му. Направи напразен опит да се пребори с тежестта върху себе си. Той видя как по разкъсаната блуза се разпростира тъмно петно и се наведе да му се наслади с усмивка. Когато лицето му се приближи към нея, тя заскимтя.

Усещаше члена между краката си твърд и плъзгав. Дребните й наранявания бяха нищо в сравнение с онова, което опитните му партньорки разрешаваха да им причини. Но писъците на това момиче бяха истински и чистосърдечни. Не й беше платил предварително, не му помагаше да изпита удоволствие за пари. Беше самата съпротива. Тръпката, която изпитваше, бе най-пикантното му усещане от години насам.

Отдръпна се и се втренчи в нея. Тя гледаше покрай него към тавана и към високо окачените завеси, в очите й се смесваха ужас и решителност. Очевидно продължаваше да мисли за бягство и пресмяташе шансовете си. Не можеше да отрече, че е интелигентна. Нямаше да се предаде лесно.

— Гледаш как да избягаш, а? — Усмихна се. — Не бързай, Ани. Няма да си тръгнеш оттук, докато не накажа цялото ти тяло. Да, малката, ще ме почувстваш във всички свои потайни местенца. И ще ме молиш за милост, нали?

В сребристите очи се появи безнадеждност и забули упоритата им гордост.

Кърт се забавляваше както никога в живота си.

Тялото й омекна. Той вдигна ръка да я удари отново. Имаше нужда да чуе писъка й.

Но пасивността й бе измамна. Малкият юмрук, който освободи от хватката си, изневиделица го удари в центъра на загорелия нос. Усети вкуса на собствената си кръв. В същия момент нежното бедро, затиснато между краката му, отскочи нагоре и го удари по чатала.

Той изгрухтя от болка и насочи цялата сила на готовата си да избухне ярост в тежкото тяло, което стовари върху нея, за да я прикове към дивана.

Но с гъвкавост на акробат, която го смая, тя успя да се извърти под него и за част от секундата се измъкна. Той се срути на празния диван и почти изкара въздуха си.

Бягството й беше тъй внезапно, че имаше нужда от няколко секунди, за да възстанови равновесието си. Обърна се и огледа стаята.

Това, което видя, го остави без дъх.

Стоеше пред него с разрошена коса и изцапани с нейната и негова кръв лице и гърди. Беше прегърнала голите си ръце. По бузите й се стичаха сълзи, но го гледаше, без да мига.

Най-поразителното бе, че не се обърна да бяга. Гледаше хищника в очите като натикано в задънена улица животно, готово за битка.

Стоеше напълно стабилно на стройните си крака. В сребристите очи, които го гледаха отвисоко, се примесваха гняв и презрение. Чакаше го да стане и да се приближи. Имаше вид, сякаш очаква схватката с нетърпение, без да се бои от неравните сили.

Красотата й му дойде прекалено много. С тежка въздишка Кърт се изпразни в панталона, а големите му ръце заопипваха слабините.

В продължение на дълъг, смайващ момент той гледа нагоре към нея, наслаждавайки се на новото усещане, че е направил удоволствието си от нейната съпротива. Сякаш не той, а тя командваше положението.

И продължаваше да не бяга.

Кърт беше силен мъж и очакваше с нетърпение преследването, защото не се съмняваше, че ще я улови и подчини.

Пое дълбоко дъх. Треперенето в слабините му затихваше. Скочи от дивана с протегнати към нея ръце. Улови въздух. Обърна се учуден и я видя пред дивана. Бе имала възможност да избяга през вратата, но го изпревари с бързината на мишка и пренебрегна пътя към спасението. Дали не беше загубила ума и дума от ужас?

Не спря да обмисля проблема и се хвърли напред да я събори отново на дивана.

Този път тя направо прескочи огромната мебел и Кърт отново се озова по корем на дивана.

Изправи се и с гневен рев се юрна напред. Тя се изплъзна грациозно от ръцете му в последния момент, като избегна масата, която бе преобърнал. Бягството най-сетне я доведе до ъгъла на стаята между два от фалшивите прозорци. Кърт избута едно кресло, за да прегради пътя й. Усети, че се задъхва, докато приближаваше с протегнати ръце. Дебнещите й очи святкаха като искри в слабата светлина на стаята. Този път трябва да я хвана, мислеше той. Беше добре приклещена между стените, които му бяха съюзници.

Но когато замахна с юмрук да я удари в стомаха, тя отново изчезна. Обърна се побеснял и я видя, застанала зад него като палав Питър Пан, дошъл да го измъчва и да го дразни със съвършените си млади крайници, докато неговото застаряващо тяло отслабваше от усилието да я гони.

В очите й продължаваше да гори потресеният, пълен с ненавист поглед. Но сега Кърт забеляза и триумф.

Тръгна бавно към нея. Тя започна също така бавно да отстъпва, като се ориентираше с поглед в обстановката, а рефлексите й бяха готови за незабавно бягство.

Кърт усещаше горещата влага на удоволствието в панталона си. Всички маси бяха преобърнати. Ако отначало на негова страна бяха силата и изненадата, сега на нейна страна бяха младостта, издръжливостта и справедливостта. С всяка изминала секунда тя ставаше по-силна, а той — по-слаб.

И тя искаше точно това! Как иначе можеше да си обясни факта, че не избяга от стаята, когато имаше възможност?

Хвърли с всичка сила една масичка към нея с надеждата ударът да я стресне. Тя я заобиколи с лекота и застана в центъра на стаята.

Гневът му надделя над хладния разум и той се понесе към нея, като хриптеше думи, които сам едва чуваше:

— Кучка… малка кучка… ще ми платиш за това…

А тя всеки път се изплъзваше от ръцете му, измъкваше се от пръстите му като диво и красиво същество, твърде надарено от природата с нечовешка бързина, за да може да го улови и премаже.

А когато накрая падна на колене пред нея, унижен от спермата в панталоните си, запъхтян и твърде слаб дори да протегне ръце да я хване, той видя последния неразгадаем блясък в зениците й, когато тя сведе поглед към него, също задъхана. Погледът й бе пълен с болка и задоволство.

След това се понесе като сърна към вратата.

 

 

Коридорът се простираше като тунел, рамкиран от дискретно осветените картини и декоративните масички. Килимът бе хлъзгав под летящите й крака. Трябваше да внимава да запази равновесие.

Знаеше, че ключовете са още в колата — бе забелязала дребния шофьор да ги оставя там. Знаеше, че когато стигне до вратата на оградата, тя ще бъде заключена. Няма значение — ако се наложеше, щеше да мине през нея или да слезе от колата и да прескочи оградата.

Неописуем ужас сви сърцето й, докато стените се носеха покрай нея. Припомни си садистичните заплахи на Кърт: „… и ще нахраня с него кучетата…“.

Насили се да избистри разума си. Не беше време да мисли какво може да я очаква зад страничната врата. Всичко, което имаше значение, беше да мине през нея и да излезе от къщата.

Не се обръщаше да поглежда в стаите, излизащи в коридора. Видя вратата да се приближава, обемистата месингова топка на бравата просветваше в сянката. Ключът бе обърнат нагоре.

Свободата я окриляше. Беше твърде възбудена да усеща болките в гърдите, гърба и ключицата.

Спря пред вратата и хвана топката.

Преди да успее да я завърти, една ръка се уви около врата й. Някой я запрати на пода с невероятна сила. Горещ мъжки дъх докосна ухото й.

— Momentito — прозвуча тих глас. — Momentito, puta.

Припомни си дребното, гъвкаво, боксьорско тяло на човека, наречен Хуан, който се беше преоблякъл от шофьор в лакей, за да й поднесе кафето.

Разбра, че е загубена.

 

 

Когато дойде на себе си, видя, че се намира в кола. През прозорците струеше мекият нощен въздух с ухание на жасмин и храсти.

С изумление забеляза, че е напълно облечена, а дрехите й оправени. Косата й бе сресана.

Усещаше крайниците си неестествено безчувствени. Реши, че сигурно е била упоена.

— Къде живеете, сеньорита? — Гласът беше на Хуан. — Ще ви закарам до дома ви.

Не му отговори.

— Ще получите роля — увери я той. — Господин Кърт ви харесал. Така казал на мен. Не се тревожете. Кажете утре на импресарио.

Гледаше с натежала глава как зад прозорците на колата изплуват околностите на Холивуд, които позна с усилие. Думите на Хуан сякаш долитаха от друга планета.

— Господин Кърт много важен човек. Si, senorita? Винаги получава каквото иска. Разбирате, si? Той ви харесал. Ще получите роля. Окей, senorita? Ваш адрес, моля?

Поклати глава. Успокояващите думи на Хуан събудиха у нея непоносимо чувство на ужас и абсурд. Бъдещето приличаше на непроницаем воал, извън обсега на мисълта й.

Тогава забеляза полицейската кола.

 

 

Беше паркирана пред денонощна закусвалня. В нея седяха двама униформени полицаи, които се хранеха в пластмасови чинии.

Ани рязко отвори вратата на ролс-ройса. Хуан инстинктивно натисна спирачките. Запрепъва се по паважа, без да обръща внимание на клаксоните около себе си, и се втурна към полицаите, които любопитно вдигнаха очи от чиниите си.

— Изнасилиха ме — запъхтяно произнесе тя, опряла ръце на прозорците. — Пребиха ме… и ме изнасилиха… — Обърна се да посочи колата, където Хуан, без да бърза, затваряше задната врата. — Той помагаше — посочи го тя. — Той… ме държеше. Моля ви, помогнете ми…

Пред очите й притъмня, а гласовете заехтяха в ушите й. Подкрепиха я силни ръце. В далечината неуниформен полицай се приближи към ролс-ройса. Хуан спокойно чакаше до него, невъзмутим в сивата ливрея.

Свърши се, помисли тя, а нощното небе се завъртя около нея.

Но в главата й звучеше глас, който я предупреждаваше, че се забърква в нещо, което едва започва.

 

 

— Добре, госпожице Хавиланд. Можете да се облечете. Ще напиша доклада си и ще го връча на лейтенант Ернандес. Пребита сте, но няма нищо счупено.

Доктор Ръсел беше млад лекар, чието хладно поведение почти успокои Ани. Усети, че е в умели и опитни ръце, още повече, че пред вратата чакаше полицейският офицер Барбара Тауър от отдела по изнасилвания.

Лекарите положително вече знаеха медицинските факти за изтезанията й, а полицейският доклад щеше официално да отрази ужаса на случилото се зад стените на имението „Холмсби Хилс“.

Върза колана на болничния халат. Ставите й още бяха сковани и я боляха. Отпусна се на хладните чаршафи и се загледа в антисептичните стени на болничната стая.

Беше объркана и раздразнителна. Болкоуспокояващото, което й бяха дали в стаята за спешна помощ, не можа да облекчи страданието й, а само засили чувството за дезориентация. Сякаш умът й се влачеше из поле от памучни топки.

Усмихна се слабо, когато полицайката се появи на вратата. В коридора зад гърба й се виждаха няколко мъжки фигури.

— Чувствате ли се достатъчно добре да се занимаете с няколко проблема? — попита Барбара Тауър, докато се приближаваше до леглото на Ани.

Ани кимна. В стаята влезе полицай, когото не беше виждала.

— Госпожице Хавиланд, аз се казвам Кампиън — рече той без усмивка. — Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но нямам избор. Опасявам се, че съм длъжен да ви информирам, че сте арестувана.

Той се поколеба и започна да върти в ръце заповедта.

— Аз? — запита Ани. — За какво? Трябва да има някаква грешка.

Той поклати глава.

— Няма грешка. Срещу вас е предявено обвинение за практикуване на проституция. Ищец е Мартин Фароу — адвокат на господин Кърт. Съгласно иска има трима свидетели на деянието. Дошъл съм да ви уведомя, че сте задържана да прочета законните ви права и да се погрижа да ви закарат в ареста веднага щом състоянието ви го позволи.

Ани поклати смаяно глава.

— Вероятно всички сте полудели — рече тя. — Погледнете ме, господин полицай. Смятате ли, че сама съм си нанесла този побой? Има ли закон срещу това да бъдеш жертва на изнасилване?

Той смутено сви рамене.

— Вашите наранявания нямат отношение към този арест. Обвиненията, които сте предявили срещу господин Кърт, са съвсем отделен въпрос. Всичко ще трябва да се реши в съда.

Ани се обърна към Барбара Тауър.

— Какво да правя? — запита тя.

— Първото нещо, от което имате нужда — отвърна другата жена, — е ваш личен адвокат. Имате ли? — Ани поклати глава. — Познавате ли някой специалист по такива дела?

— Не познавам никого тук, с изключение на Бет Холанд — момичето, при което съм отседнала. Дойдох само за няколко дни…

— Има ли някой, към когото бихте желали да се обърнете за съвет?

Ани не отговори. Волята й сякаш се срина. Стаята се залюля пред очите й.

Докато се бореше да възстанови яснотата на мислите си, се сети за Бет — потънало в работата си момиче, чиито родители живееха в Долината. Нито тя, нито те биха могли да познават адвокат по наказателни дела, специалист по защита на жени, обвинени в проституция. Самата мисъл беше абсурдна. Освен това Ани слабо познаваше Бет и не бе склонна да я информира за ненормалното положение, в което бе изпаднала.

Най-логично би било да се обърне за помощ към Рене Грийнбаум, която я представляваше в агенция „Сирена“ в Манхатън. Тя беше установила контакта с Бет, след като използва влиянието си да изпрати снимките на Ани в „Интърнашънъл Пикчърс“. В продължение на три години Рене бе неуморимият диригент на кариерата на Ани като манекенка, нейна приятелка и съветничка.

Но това необичайно положение бе изцяло извън уменията на Рене. Едно отчаяно телефонно обаждане сега само щеше да я смути и обърка, защото щеше да се упрекне, че е поставила Ани в това положение.

При тази мисъл срамът, че се е оказала в положението на жертва, внезапно се стовари с всичка сила върху Ани. Ужасът от признаването на отблъскващите неща, които й се бяха случили, не беше по-малък от унижението да бъде арестувана.

Поклати бавно глава. Беше сама в света откак баща й умря преди три години. Никой от приятелите й не бе толкова близък, че да може да му се обади в подобно положение, идеята да моли някой да я спаси противоречеше на цялата й същност.

— Не — безнадеждно изрече тя. — Няма такъв човек.

— В такъв случай — внимателно заговори Барбара Тауър — нека ви изпратя някой от обществените защитници. Той ще знае как да постъпи.

Но благите й очи изразяваха повече съчувствие, отколкото надежда.

 

 

— Знам колко жестоко звучи това, Ани — говореше Джери Стайнбърг, като потрепваше с тефтера по очуканото си дипломатическо куфарче, — но за теб има само един разумен ход при създалата се обстановка. Да оттеглиш обвиненията си срещу Кърт и Хуан Карера. Говорих с представител на Мартин Фароу. Съгласни са в замяна на това да оттеглят обвинението в проституиране.

— Но то е лъжливо! — извика Ани. — Да не смятат, че могат да останат ненаказани за побой и изнасилване само като излъжат полицията?

Младият адвокат сви рамене.

— Изнасилването е сложно за доказване престъпление — заяви той. — Ани, ти си начинаеща актриса. Адвокатът на Кърт ще те нарече старлетка. Отишла си сама в дома на Кърт да обсъждаш важна за теб роля. За Кърт няма да е проблем да заяви, че си му се предложила, точно както ти твърдиш, че те е насилил. — Въздъхна. — Освен това има трима свидетели, всеки един уважаван член на обществото. Правят огромни дарения във Фонда за подпомагане на полицаите и всяка седмица обядват с най-влиятелните съдии в града. И тримата ще се закълнат, че са били там през цялото време, чули са предложението ти и са те видели да си тръгваш невредима. Ще бъде твоята дума срещу думата на пет души, ако броим и Хуан.

— А раните ми… — Ани помисли за бинтованите си гърди и бодящите я крайници.

Джери Стайнбърг кимна. Медицинският доклад в куфарчето му потвърждаваше ухапванията, тежкия побой и изнасилването.

— Нараняванията ти са истински — потвърди той. — Но алибито на Кърт се поддържа от четирима души, Ани. Той просто ще заяви, че всичко това ти се е случило, след като си напуснала дома му, и че предявяваш фалшиви обвинения, за да измъкнеш пари от него.

— Ами… ами спермата му… слюнката му? — изрече тя, като се насили да произнесе думите и да си припомни случката.

— Резултатите от анализа на сперма и слюнка могат да изключат виновника, но не и да го посочат. — Джери поклати глава. — Това означава, че ако Кърт е невинен, може да се докаже, че не той е мъжът, проникнал в теб. Но пробите могат най-много да посочат, че си изнасилена от него или от един милион други мъже със същата кръвна група. Такава теза няма да издържи пред съдебните заседатели. — Затвори куфарчето. — Слушай, Ани. Ти си наранена. Това, от което имаш нужда, е да се възстановиш. Оздравей, мисли за бъдещето си и забрави Хармън Кърт. Най-многото, което можеш да постигнеш, ако продължиш тази битка, с моя помощ или дори с помощта на скъп адвокат от Лос Анджелис, ще бъде да причиниш лека досада на Кърт. А дори и това не е сигурно. Съветът ми е да оттеглиш обвиненията и да стоиш настрана от него.

В очите на Ани през болката проблесна гняв.

— Значи да оставя да му се размине…

Младият адвокат понижи глас.

— Опитай се да разбереш едно нещо. Хармън Кърт не е обикновен холивудски продуцент. В очите на света той е самият Холивуд. Има безупречна репутация, градена в продължение на повече от едно поколение. Кърт с голи ръце изтегли Холивуд от дъното на ямата, в която бе попаднал по времето на Макарти, и го превърна в нещо наистина уважавано от обществото. Ани, всички знаем, че в този град се вършат наистина ужасни неща. Но Кърт… — Поклати глава. — Можеш ли изобщо да си представиш с какви адвокати разполага? Лостовете, които притежава в калифорнийските съдилища? Имаш ли идея какви данъци плаща всяка година в бюджета на общината? Какви имоти поддържа? Неприятно ми е да го казвам, но дори да имаше десет свидетели за това, което твърдиш, че се е случило снощи, щеше да ти се наложи да водиш истинска юридическа война, за да накараш някой съдия и съдебен заседател да повярва на разказа ти.

Думите му затихнаха, когато видя пронизителния й поглед.

— Ти вярваш ли ми? — попита тя.

— Аз съм твой адвокат, Ани. — Изражението му беше неловко. — Щом си ми казала, че Кърт те е изнасилил, аз съм длъжен да приема, че те е изнасилил. Не говоря за истини и неистини, а за юридически възможности и ограничения. Можеш ли да схванеш разликата? — Изразът в очите й го накара да отмести поглед. — Слушай, Ани, приеми съвета ми. Сега не е време да мислиш за справедливост, а за оцеляване. Трябва да помислиш за личния си и професионалния си живот.

Последните му думи още не бяха отзвучали, когато вратата се отвори и висок мъж в скъп костюм махна на Джери, който се извини и излезе в коридора.

Ани прекара няколко минути в напрегнато очакване.

 

 

Най-сетне Джери се върна сам. Изглеждаше едновременно доволен и засрамен.

— Добре — започна той. — Сделката е следната… Надявам се, че ще я приемеш. Всички обвинения ще бъдат изтеглени едновременно от двете страни. Сметката ти в болницата ще бъде уредена от Кърт. Той ти се извинява за недоразумението и се надява и ти като него да осъзнаеш колко е важно от днес нататък случаят да бъде забравен. — Джери нервно дръпна вратовръзката си. — Сумата от десет хиляди долара ще бъде незабавно внесена в сметката, чийто номер посочиш. Дискретно.

Ани го гледаше втренчено. В продължение на един дълъг момент остана безмълвна. След това пое дълбоко дъх.

— Взех решението си — изрече тя. — Ще оттегля обвиненията си. Но не му ща парите.

Джери Стайнбърг изгледа очертанията на крехките й крайници под чаршафа. Без съмнение беше измъчена, но не и победена. Очите й излъчваха мрачна светлина, която почти го уплаши.

Ръкува се с нея и излезе.

Най-сетне остана сама.

Минутите несигурно се изнизваха. Изтощението се бореше с гнева и отчаянието на оголените й нерви. Нощната тишина на болницата сякаш само увеличаваше напрегнатостта й.

Мъчеше се безстрастно да оцени положението си. Знаеше, че да си жертва на изнасилване, още не е краят на света. От раните й щяха да останат белези, но щеше да надживее болката.

За миг се поддаде на упоителния импулс да затвори очи. Сънливостта хвърли покривало върху спомена за трите години в агенция „Сирена“ — щастливи, независими години, които я доведоха до прага на истинската слава като манекен на модни облекла.

В ума й проблеснаха спомени от прекараното без майчина грижа детство. Те изкристализираха около фигурата на кроткия, изпълнен с топлота Хари Хавиланд — крепост на нейното доверие, докато смъртта й го отне, когато беше осемнайсетгодишна. В очите й се събраха сълзи. Изпита архаичния импулс да се свие на кълбо като уплашено дете в скута на баща си, където навремето винаги намираше сигурност.

Каква полза да бъдеш слаба?

Заспа, без да съзнава, че годините, които й предстояха, щяха да променят хода на живота й. Не можеше да знае, че преди да настъпи утрото, везните на бъдещето щяха да се наклонят и да я тласнат по еднопосочен път към раждането на една Ани Хавиланд, която нямаше да може да познае.