Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (70)

XI

„Лос Анджелис Таймс“, 5 май 1971 година

„Пет месеца след автомобилната катастрофа, която едва не сложи край на живота, й, състоянието на актрисата Ани Хавиланд все още е тежко.

Госпожица Хавиланд бе изписана преди седем седмици от Университетската болница на Лос Анджелис и сега се говори, че лежи в дома на своя приятел, писателя Деймън Райс. При лечението на многобройните счупвания на костите тя използва физиотерапия, и е в очакване на пластични операции на лицето, както и на евентуална операция на гръбнака за отстраняване на увреждането на един или повече от шийните прешлени.

Информирани източници съобщиха на журналистите на «Таймс», че поради хроничните болки от раните си госпожица Хавиланд се е пристрастила към някои силни наркотични лекарства. Членовете на лекарския и хирургическия екип, които се грижат за възстановяването на госпожица Хавиланд, нито потвърждават, нито отричат, тази информация.“

Деймън Райс седеше на стола до прозореца на спалнята си и наблюдаваше спящата Ани. Сгъна тихичко вестника и се заслуша в далечния вой на койот откъм каньона.

Знаеше, че когато се събуди, агонията и депресията й няма да са намалели. Усилията, които полагаше през последните месеци да я развесели, не успяваха да проникнат в отчаянието, което криеше от него и всички останали.

Близо половин година беше гледал как се бори в обречена на загуба битка с непоносимата болка и зловещите й съюзници — лекарствата опиати. Битката се водеше с променлив успех, но беше неравна, защото болката изцеждаше жизнените й сили, а лекарствата я вкарваха в тъпа апатия, която потискаше желанието й да оздравее.

И все пак Деймън чувстваше, че физическата й капитулация — вчера кантарът показа, че тежи 44 килограма, е резултат на вътрешна безнадеждност, която постепенно я поглъщаше. Подозираше, че причината за тази бавна разруха е изгубеното дете. В собствените си очи тя бе унищожила най-голямата възможност в живота си и затова бъдещето не й се виждаше, по-привлекателно от надвиснал кошмар.

Беше сърцераздирателно да гледа как седмица след седмица затъва все по-дълбоко, защото знаеше, че волята за живот й е присъща и много силна. Тя беше боец, роден победител. Още когато се запозна с нея, разбра, че е човек, който не понася идеята да се преклони пред съдба, която не е избрала сама. Точно тази непреклонна решимост го бе подтикнала да й даде ролята на Лиан. Артистичният талант идваше на второ място.

И оттогава той, винаги склонен към депресии, се беше възхищавал от тази нейна насочена към бъдещето храброст. Обожаваше я, както би обожавал собствена дъщеря — същество, произлязло от слабините му, но благословено с по-силни защитни сили от самия него.

Но днес, докато седеше в затъмнената стая, метафората за бащата го нарани по-силно от всякога. Усети се виновен за състоянието, в което тя се намираше сега. Ако през онази ужасна вечер си беше вкъщи да й подаде ръка и да облекчи вътрешните и рани, тази физическа злополука нямаше да я сполети.

„Нека и аз се почувствам нужен…“

Е добре, тя беше почувствала нужда от него. А той бе потънал в пиянски сън в някакъв бар в Куернавака, докато протегнатата й ръка напразно го търсеше…

Но Деймън беше достатъчно артист да се насили да бъде обективен. Знаеше, че онази нощ не той беше подкарал колата през бариерата към дерето в края на улицата. На волана е седяла Ани.

Дали го беше направила от желание да се самоубие? Едва ли е било съзнателно. Не, беше карала прекалено бързо от ярост и потрес, а вниманието й е било отклонено от пътя поради тъмните прозорци на празната къща.

Но подсъзнателно… Това беше нещо съвсем друго.

Деймън направи гримаса. Толкова малко знаеше за нея! За миналото й, за обожавания баща, за майката, за която никога не говореше. Как би могъл да отгатне какво я е мотивирало?

Все пак, беше сигурен в едно. Бременността доказваше, че онази вечер е била в такова състояние заради Ерик.

Ерик, който умно се покри след единствения си опит да посети Ани в болницата, но чиито снимки до ден-днешен бяха по кориците на всички клюкарски списания, придружени от истории за скръбта му от трагедията, връхлетяла голямата му любов…

По време на снимките на „Среднощен час“ интуицията на Деймън му беше подсказала, че между Ерик и Ани няма лична връзка. Усещаше професионалното им поведение дори по време на любовните сцени.

Беше въздъхнал облекчено, доволен, че неотразимият чар на Шейн не бе усложнил обстановката по време на снимките. Тъпите слухове по вестниците нямаха нищо общо с истината.

Но когато снимките свършиха, Деймън благодари на бога, че е свършил работата си с актьорите, и веднага забрави и Ани, и Шейн. Вероятно се бяха сближили след завършването на филма.

През онзи период Деймън почти не се виждаше с тях. Мислеше само за себе си и за филма и не си бе направил труда да си отваря очите, да се тревожи за Ани.

А би трябвало.

Ерик Шейн му беше приятел, още повече прекрасен колега и със сигурност един от най-добрите актьори на своето поколение. Освен това беше един от мъжете с най-болни мозъци, които Деймън бе срещал. В сравнение с Шейн Деймън можеше да мине за образец на стабилна психика.

Но Ерик блестящо прикриваше болестта си. В това се състоеше гениалността му на човек и актьор.

И Ани бе паднала в клопката на чара му. А защо не? Живееха в свободна страна. Изборът си беше неин. Но работата не се състоеше само в това.

Деймън смяташе, че познава Ани достатъчно добре, за да забележи мъдрите ясни очи на духа й и разумната глава на раменете й. Сексуалните навици на Шейн бяха публично достояние. След десет седмици снимане на любовни сцени с него би трябвало да бъде достатъчно интуитивна да прозре през маската на професионализма му и да забележи ужасните недостатъци, които го правеха тъй естествен при превъплъщението му в Тери.

Защо тогава бе проявила такова заслепление и го беше пуснала в леглото си?

Е, жените нямаше да бъдат жени, ако не бяха капризни. Миговете им на рационалност бяха селективни по отношение на мъжете. А сваляч като Шейн можеше да замотае главата на повечето жени.

И все пак трябваше да има още нещо. Някакъв интимен ключ на слабостта й към него. Дали беше само съжаление към пукнатините в бронята му? Дали не бе трогната от начина, по който Тери му подхождаше така добре? Дали не беше заговорил майчинският й инстинкт?

Може би. Но дори да беше така, това прикриваше нещо доста по-сериозно по своята същност и много по-опасно — желанието й да бъде наранена.

Защо иначе би избрала най-нереалния от мъжете, най-непостоянния от любовниците? И беше допуснала да стане баща на детето й…

Деймън се изправи, отиде до леглото и се втренчи в пречупеното измършавяло момиче, скрито под маска от бинтове. Дишането й беше плитко, тялото — неподвижно.

В главата му се вихреше мъчителен махмурлук. Имаше страшна нужда от алкохол. Но трябваше да изчака до довечера, когато Джан щеше да дойде да дежури.

Както го беше направил в Куернавака…

Тръсна глава да разкъса паяжините на вината, която обвиваше мозъка му. Нещо в проснатото на леглото тяло го предизвика да съсредоточи всичките си умствени усилия, за да не я разбере погрешно.

Да, тя минаваше за невинна жертва на Шейн. Но всъщност беше не по-малко сложна от него. Но не го виждаше. А имаха и много важна допирна точка — и двамата бяха актьори. На екрана, но и в живота.

От своя страна Ерик беше шарлатанин до мозъка на костите си. Пред някои от любовниците си разкриваше странности, които криеше от други. Но дълбоко в себе си живееше само за удоволствието от собствената си празнота.

Един ден физическото му съществуване щеше да последва душата му към пълната разруха. Щеше да бъде загуба за киното, но не и за човешкия род.

Ани беше по-сложна и по-здрава. Собствените й дефекти бяха невидими за нея. В действителност вярваше, че е това, което изглеждаше — разумно момиче, посветило се на професията си, решено да се радва на живота и да бъде щастливо. И тази поза, малко негъвкава и недалновидна, всъщност представляваше самата нормалност. Нима всички щастливи хора не бяха актьори в този смисъл на думата? Хората, които отказваха да приемат нещастието, които отричаха хаоса, които избягваха отчаянието?

Но от тъмните дълбини на Ани бе изникнала Лиан. И едва убила Тери в качеството си на Лиан, се бе втурнала в другата крайност и бе станала жертва на Ерик в истинския живот. Ролите се бяха разменили.

Но тогава, на тъмната улица, караща прекалено бързо към същата тази къща, без предпазен колан — не друг, а Ани! — беше показала, че в нея се крие нещо друго, нещо по-опасно за нея от всички Ерик-Шейновци на този свят.

Деймън знаеше, че няма да го признае дори и след милион години, че няма да заговори за него поради една проста причина — самата тя не подозираше съществуването му в душата си.

Но го имаше. Неназовано, невидимо… и все пак там. Зад усмивката, в дъното на тези сребристи очи, може би в сърцевината на храбростта й. Може би стремеж да се отдаде на губещ хазарт? Или тайно желание да губи игрите, в които участва, и то тези игри, които бяха на живот и смърт? Деймън не можеше да го облече в думи. Но не можеше и да не го усети.

То беше неразделна част не само от механизма, който я задвижваше. От него по тайнствен начин се бе появило бебето. Бебето, което вече не съществуваше.

Дъхът му секна. За първи път му просветна истината за Ани. Но това беше истина и за него, а може би и за всички останали. Единствената истина, която си струваше да се знае.

Внезапно разбра къде бе сега и къде се беше намирал тогава.

Защо през онази съдбовна нощ беше в Куернавака? Защото беше в запой. А защо беше в запой? Защото се намираше между две произведения. Защото „Среднощен час“ беше завършен и той изстрадваше непоносимото очакване да му дойде следващата идея, да го връхлети вдъхновението, очакване, което още не беше приключило.

Това беше най-тежката част от живота му. Всеки път, когато свършваше филм, разказ, пиеса, беше тайно убеден, че това е последното му произведение. Вдъхновението вече го бе посещавало по-често, отколкото заслужаваше човешката плът. Не можеше да си позволи нахалството да повярва, че ще го споходи отново.

Затова бягаше. И пиеше. И затова не беше тук, при Ани.

Но сега до леглото й, втренчен в нея, в променения и за двамата живот поради неосъществения контакт през една-едничка нощ, усети, че нещо в него потрепва, нещо се заражда.

Идваше от Ани — от обезобразеното й тяло, от крехката й воля, от упоритото й желание да прекара живота си на светло, докато корените й оставаха впити в мрака. Разумната й глава и разбитото й сърце.

В ума на Деймън се запреплитаха силови линии, срещаха се орбити и отскачаха от курса си. Неизвестното започна да се приближава, да го обвива в лека прегръдка. Имаше идея.

Тръсна още веднъж глава и тръгна към стола до прозореца. Взе бележника и започна да я записва, точно както се раждаше в ума му…

Вдигна очи само за да погледне още веднъж Ани. Последен поглед, преди да направи първата крачка към новата си творба. Филм? Пиеса? Роман? Кой можеше да знае? Но беше нещо реално, което нарастваше и се извиваше в него.

Спящото й лице прикова погледа му. Тя беше в центъра на всичко. Видя го ясно. Но беше много по-голямо…

По-голямо от безплодните усилия на човешката воля, по-голямо от неясните нужди да бъде провалено, но немислимо и без двете. Защото само тяхното съчетаване можеше да изпрати душата му на лъкатушното пътешествие.

Може би по-голямо от Ани Хавиланд. Но не и от съдбата й. Немислимо без нея. Без Ани.

Опиянен от мислите си и от жаждата за работа, Деймън се почувства не по-малък егоист, отколкото беше в Куернавака. Беше се сгушил в себе си, както Ани в болката и бинтовете.

Но не можеше да сдържи това, което оживяваше в него. Сега единствено то му заповядваше и не можеше да слуша нищо друго.

Хвърли последен поглед към Ани и се оттегли в черупката си.