Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (15)

XV

Ани продължи да получава роли. Рекламата за „Дейзи“ бе само началото.

Проучваше внимателно всяка постановка, която се готвеше в Ню Йорк, както чрез официалните обяви в театралните вестници, така и от слуховете, които чуваше от своите боричкащи се колеги.

Всяка възможност налагаше военни приготовления. Научаваше всичко възможно за хората, които отговаряха за нея. Разузнаваше кой продуцент е сексуално разюздан, коя звезда е хомосексуалист, кой режисьор досажда с вниманието си към жените. Разбираше кой пие прекалено много, кой е комарджия, кой е зле със здравето, коя актриса е капризна поради критична възраст, чия кариера е във възход и чия е стигнала зенита си.

Търсеше слабото звено — някой влиятелен продуцент, който да се поддаде на чара й, но без да влиза в сексуален сблъсък, при който би трябвало да избира между физическия контакт и загубата на ролята.

В много от постановките нямаше слабо звено и Ани хладнокръвно насочваше вниманието си другаде. Но благодарение на внимателните проучвания откриваше възможности, които даваха резултат.

Намери си роли в още две реклами през лятото и есента. Получи малки ролички с думи в две привлекли вниманието пиеси „Оф Бродуей“, но за жалост и двете се играха твърде кратко време. Ала все пак я забелязаха.

В резултат на все по-голямата й известност, предложенията от „Сирена“ да демонстрира дрехи направо заваляха. Ани приемаше, защото бяха доходни и винаги излизаха по централните страници на най-скъпите модни списания, където нейният елегантен и чувствен образ ставаше все по-търсен.

Участва във втори, все така успешен рекламен клип за „Дейзи“, поставен отново от Хал Пари, и направи няколко серии реклами в списания за същия продукт. Хал гледаше на Ани като на неразделна част от новата си кариера, като на свой „талисман“, и я водеше да обядват в „Клуб 21“ или Руската чайна винаги когато времето и на двамата позволяваше. Обичаше да я показва като новото си откритие и се забавляваше от мисълта, че хората, които ги срещаха заедно, сигурно се чудят доколко е близък с нея.

Тя му дължеше сърцето и душата си и това усещане му допадаше.

Но Хал не можеше да знае, че магията на чара й не беше запазена единствено за него. Всяка седмица тя изнамираше нови жертви, внимателно подбирани по степента на своята податливост. Самият Хал беше парадигмата, въз основа на която оформяше другите си завоевания, и всеки един от тези хора оказваше влияние, не по-малко от таланта й, за получаването на новите роли.

В най-преситения град, в най-свирепата професия Ани бързо се превръщаше в свеж полъх. Никой не можеше да устои на зрялата й младост и жизненост и на уханната й чувственост.

Единственото изключение, разбира се, беше Рой Диран, за когото Ани не можеше да стане сексуален обект, но често беше дъщерята, която никога не бе имал.

Не казваше нищо за независимите й начинания, въпреки че не пропускаше да гледа рекламните й клипове и сценичните изяви, които неизменно го впечатляваха.

Направи й конкретна услуга.

Проведе кратък телефонен разговор от нейно име и я изпрати на прослушване в „Сенчъри Плейърс“ — „Оф Бродуей“, театрална компания, ръководена от ексцентричния, но блестящ директор Тийг Макинс.

Тийг се оказа огромен, креслив шотландец с пищна брада, който се влюби от пръв поглед в Ани и й даде ролята на Офелия в авангардна постановка на „Хамлет“, която компанията му готвеше в стар театър на Четиринайсета улица.

Ани внесе в ролята комбинация от трагична невинност и игрива чувственост и Тийг я задържа в състава, като й даваше роли в пиеси на Олби, Генет, Пирандело, Чехов, Ибсен и някои авангардни драматурзи, чиито работи представяше. Имаше дори възможността отново да изиграе Лора в „Стъклената менажерия“ и бе поразена, като разбра колко се е отдалечила от искрения прочит, който бе направила на текста на Уилямс като гимназиста.

Разбира се, пиесите на „Сенчъри“ никога не се играеха дълго, салонът рядко се пълнеше и заплащането бе мизерно. Но опитът бе ценен за Ани. А Тийг Макинс бе друга версия на Рой Диран — един голям учител.

По време на сценичната си работа Ани бързо започна да разбира все повече неща за драматургията, структурата, темпото и магията на думите. Докато се учеше да изгражда изпълненията си с помощта на хиляди трикове по отношение на ритъма на ролята, научени от Рой и Тийг, започна да усеща и невидимата ръка на драматурга, независимо дали бе живял преди триста години или вчера.

Така направи едно откритие, което скоро щеше да се превърне в нейна страст. Компанията на Тийг постави повторно пиеса, играна преди двайсет и пет години. Пиесата се казваше „Парабола“ и беше от неизвестен навремето автор на име Деймън Райс, който междувременно бе спечелил няколко награди „Пулицър“, международни литературни награди и награди „Тони“ за пиесите и романите си и който през последните години бе пожънал голям успех в Холивуд с оригиналните ек сценарии.

„Парабола“ бе истинско откровение за Ани. Беше писана, когато Деймън не бе навършил трийсет години, но бе наситена с психологични внушения като работа на голям майстор. Човек можеше да усети здравите нишки на съучастие, амбивалентност, потисната любов и омраза между героите на Райс дори когато си разменяха обикновени и очевидно маловажни думи.

„Парабола“ приличаше на следващите по-известни творби на Райс единствено по мрачния си трагичен тон. Страстта на героите му ги тласкаше неумолимо към крушение, за което почти копнееха. И все пак човек напускаше театъра, или в случая с Ани — сцената, със странно чувство на опиянение. Самата гибел изглеждаше прелестна под перото на Райс, защото геният му се състоеше в откриването на космически конфликти в обикновения човешки живот, конфликти, които предопределяха бурни съдби.

Когато „Парабола“ слезе от сцената, Ани усети непреодолимо желание да гледа петте успешни филма на Райс, направени в Холивуд, и да прочете всички негови книги. Бяха еднакво красиви и тревожни и оставяха незабравим естетически привкус.

Един ден в антикварна книжарница на Четирийсет и четвърта улица Ани откри старо издание на „Парабола“ с меки корици, на чийто гръб имаше снимка на Райс от времето на написването на пиесата.

Лицето му силно я впечатли. Беше пълно с младежка гордост и арогантност зад проскубана брада, а малките му пронизващи очи горяха с разяждаща интензивност, която би могла да му бъде вдъхната единствено от Бога.

С изненада осъзна, че досега не го е виждала въпреки широката му известност като признат гений на американската литература. Сигурно, помисли тя, съм виждала десетки негови по-късни снимки в книжарници, списания и дори по телевизията. Липсата на спомен за това й се стори странна.

Колкото и да се разстройваше от произведенията му, реши да продължи да ги изучава, защото подобно на всички, които се поддават на омаята на някой гений, тя усещаше, че Райс изважда на преден план в сюжетите си нещо познато и за самата нея, въпреки че бе дълбоко погребано под защитните слоеве на личността й.

— Браво, Ани — казваше Бари Стейн, когато се запознаваше с новия договор, който му носеше. — Продължавай в същия дух.

— Това правя — бе неизменният отговор.

За свое смущение Бари осъзна, че едва ли може да се нарече импресарио на Ани Хавиланд. Той само четеше договорите и ги подписваше, където трябва. Тя сама си намираше роли с помощта на находчиви трикове, които го смайваха. Знаеше, че сезонът е лош за младите актьори, а ето че тя непрекъснато получаваше роли.

Междувременно Ани продължаваше да хвърля цялата енергия и хитрост в борбата да си намира работа. Преследваше настървено ролите и го признаваше. В сърцевината на тази нейна мания прозираше нещо кръвожадно и нечовешко, сякаш се стремеше не към успех, а към власт, към властта да кара да се случват неща, да отстранява хора, да променя другите и себе си.

Не се осмеляваше да се поддаде на такива мисли, защото я лишаваха от малкото равновесие, което й бе останало.

Намирай работа. Получи нова роля. Създай друг образ. Накарай ги да те забележат. Продължавай да работиш! Нека продуцентите я ангажират поради други съображения, ако така им допадаше повече, само да я ангажират! И нека публиката ръкопляска поради каквато и да било неизвестна причина, която се крие в многобройните й сърца. Стига това да й дава достъп до театъра, да й предоставя скъпоценната възможност да изиграе ролята си и по този начин да омае хората.

Работи, работи, работи. Намери още работа! Не спирай да работиш! Всичко друго загиваше пред това единствено желание. Приличаше на ракета, водена от сила извън собственото й разбиране. Талантът я изгаряше и напираше тъй нетърпимо, че трябваше да го вади на показ на всяка цена.

С изненада установи, че във вихъра на този лудешки вихър се долавя ироничен глас, който я поздравява, че се е поддала на този унищожителен процес.

Това беше гласът на критиката.

Критиците без изключение я превъзнасяха до небето и въздействието на думите им се ограничаваше само от големината на ролите й или от постановките, в които играеше.

Ани не обръщаше внимание на подробностите в коментарите за играта й не само защото Рой стотици пъти я бе предупреждавал да не чете критики, но и защото написаното винаги й се струваше несъществено по отношение на вложеното от нея в даден образ и на самооценката й за ролята. Но фактът, че тези блестящи отзиви съществуваха, сам по себе си беше важен. Ани знаеше, че кариерата й е достигнала връх, на който не бива да си позволява да се задържа прекалено дълго. Разписанието й не можеше да бъде нарушавано.

А освен това със или без добри отзиви работата не я доближаваше до Холивуд, където знаеше, че се намира следващият поврат на съдбата й.

По настояване на Ани Бари Стейн отпътува за Западното крайбрежие да опипа почвата за подходящи изяви.

Готова съм да приеме всяка роля, обясни му тя. Няма значение колко е малка, стига да я предлага холивудска компания. Телевизията също би свършила работа, трябваше й единствено камера, пред която да застане.

Когато се върна с празни ръце, тя изглеждаше повече замислена, отколкото разгневена.

— Трябва да имаш търпение — утеши я той. — Никой не може да си намери работа на Западното крайбрежие. Успокой се и остани в Ню Йорк. Тук те познават.

— Грешиш. — Ани поклати глава. — Хората познават лицето ми от рекламните клипове и снимки. Но не знаят коя съм. Аз съм лице без име. Дори онези, които са ме гледали в театъра, не ме свързват с име, защото още не съм достатъчно на показ.

Бари въздъхна.

— Ани, ние, импресариите, имаме една поговорка. Най-напред идва признаването, а после разпознаването. Най-важното е да показваш лицето си пред публиката. Тя скоро ще открие коя си. Ще станеш известна за една нощ след някоя сполучлива изява. Наистина! Спри да се тревожиш.

Но той не разбираше причината за тревогата й. Неуспехът му да й намери работа в Холивуд беше просто лакмусът, който потвърди подозренията й за невидимите пречки, пред които щеше да се изправи там.

Знаеше, че и най-влиятелният импресарио не би се справил. Не, наистина нямаше работа.

Нямаше да има никакво значение дали се е изкачила до върха на бродуейската стълбица и дали всички критици в града са в краката й. Пак нямаше да може да си намери работа в Холивуд.

Тоест нямаше да може, ако я търсеше по каналите на холивудската йерархия, оглавявана от Хармън Кърт.

В една снежна декемврийска сутрин Ани седеше на тавана си на пет хиляди километра от целта и четеше вчерашен брой на „Лос Анджелис Таймс“. Беше прегледала сто пъти местните новини за расовите безредици, свличанията на почвата, смога и уличното движение. По някаква ирония забеляза обява, че щатското законодателство възнамерява да връчи своята награда за заслуги на Хармън Кърт за изключителната му служба в полза на обществото, заедно с благодарствена резолюция, която да бъде прочетена и включена в стенограмите на Конгреса.

Ани се усмихна и тихичко кимна в знак на признание за силата на противника. Но доброто й настроение бързо угасна, защото следващият прочит на калифорнийските новини я остави без искрица надежда.

Очите й започнаха безцелно да шарят по страниците с обяви.