Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (105)

XLVI

В понеделник, 8 ноември, Тони Пиетранера получи на ръка пакет без пощенска марка. Остави го на писалището си и му отправи дълъг неприязнен поглед. Беше тежичък — най-малко килограм и половина.

Най-сетне го отвори, след като хвърли хартията в копието за боклук. Вътре имаше обемист куп книжа, повечето фотокопия. Имаше и малко пакетче, опаковано отделно.

Тони започна да прелиства документите и пребледня. Представляваха подробни доказателства за изнудваческата и лихварската му дейност през последните четири години, включително копия от чекове, писма, компрометиращи снимки и заплахи.

Съдържаха достатъчно материал да го изпратят в щатски или федерален затвор за трийсет години.

Към най-горния документ беше прикрепена бележка.

„Има хора, които разполагат с оригиналите на тези и други материали, гласеше тя. Ако с мен се случи нещо, ще предприемат необходимите действия. Сбогом, Тони.“

Подпис нямаше.

Гняв и безсилие раздираха Тони, докато гледаше книжата. Но още по-силна беше мъката, която го връхлетя. Защото искаше да си върне Кристин не толкова, за да я накаже, колкото да я обича. А вече нямаше да я види. Никога.

Постоя, загледан в пространството, преди малкото пакетче да привлече вниманието му.

Когато започна да го развива, острата миризма на сух лед блъсна ноздрите му. Отвори кутийката, и ахна.

В нея, блед и безкръвен, лежеше осакатеният пръст на Кармайн Геймино.