Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (37)

VIII

Ани седеше до Ерик Шейн в студиото на „Интърнашънъл“ за озвучаване. Пред нея беше листът с репликите на Лиан за главата си имаше слушалки, Ерик — също.

От другата страна на стъклената преграда тонрежисьорът, също със слушалки и със собствен екземпляр на репликите, следеше диалога, който трябваше да се повтори, и номерацията на кадрите.

Днес бе последният ден на дублажа. Ани и Шейн трябваше да повтарят в синхрон репликите, които бяха изговаряли по време на снимките в Южна Каролина и които бяха пострадали от външен шум. Веднага след това тонрежисьорът добавяше околните звуци така, че гласовете да звучат естествено, без кухия тон от студиото.

Пренавиха филма до нужното място и го пуснаха. Ани чу в слушалките три бибипкания и започна да говори в синхрон с филма, като точно възпроизвеждаше интонациите и настроението на Лиан в дадената сцена.

Докато изговаряше репликите, се сети за изтощението, с което бе живяла всеки снимачен ден. А сега трябваше да повтаря отделни дребни фрагменти, и то убедително.

Когато свърши текста, чу отговора на Ерик в слушалките. Той, както винаги, се беше дълбоко вживял в личността на Тери. Ритъмът му бе безупречен, Ани благодари на щастливата си звезда за професионализма, за спокойствието му в стресови ситуации и за безукорната точност, която внасяше в общите им сцени.

— Да опитаме отново последните четири реплики — прозвуча гласът на тонрежисьора. — Лиан, искам малко по-висок говор. За всеки случай.

Пренавиха филма и прожекцията започна, трите бибипкания се повториха, а Ани и Шейн отново зачетоха репликите си.

Ани видя тонрежисьора да кима. До него седна Айлийн Малер, чиято работа по монтажа зависеше и от неговото умение. Усмихна се и вдигна двата си палеца.

— Готово — заяви тя, когато излезе от стаята на тонрежисьора. — Свършихте работата си.

Ерик Шейн стана и протегна ръка на Ани.

— Госпожице Хавиланд, за мен беше голямо удоволствие. — Усмихна се. — Ще очаквам с нетърпение окончателното копие и се надявам един ден да работя отново с вас.

Ани стисна ръката му, внезапно обзета от недоверие.

— Нима наистина свършихме?

— Край — потвърди той, като махна с ръка на Айлийн и тонрежисьора и поведе Ани навън към ярката слънчева светлина. — Ако Деймън, Марк или Айлийн открият някаква грешка в окончателното копие, могат да те помолят да им помогнеш. Но по договор от този момент нататък работата ти е свършена и ако имат нужда от теб, трябва да сключат нов договор. При мен положението е същото. Естествено, ако се наложи, ще им помогнем, но официално сме приключили.

Вървяха между облицованите с гипсова мазилка сгради. Внезапно Ани се почувства болезнено изоставена. Щяха да й липсват множеството интересни хора, събрани от Деймън Райс за дългата и усилена работа. Всеки един от тях, дори сприхавият, гризящ ноктите си Клиф Наумс, я беше приел въпреки неопитността й и беше направил всичко възможно да изглежда добре в името на филма.

Като си спомни колко интензивни бяха контактите им, Ани разбра защо хората обожаваха да работят в киното въпреки дългите работни часове, психическото изтощение и бъркотията при непоследователното снимане. Филмите бяха резултат на екипна работа. Създаваха ги всички заедно. И в известен смисъл готовият продукт ги свързваше така, както участието в една и съща битка обединява старите войници в братска носталгия.

Всички имаха място в сърцето й. И въпреки това бяха пръснати по четирите посоки на филмовия свят. И Ерик Шейн скоро щеше да й каже довиждане.

Бяха стигнали паркинга. Видя мотоциклета на Ерик и се усмихна, като се сети за мрачните предупреждения на Деймън Райс, че някой ден ще се убие по шосетата.

— Е — рече тя и се обърна да погледне хубавото му лице. — Не знам какво да кажа. Беше прекрасно, че работих с теб. Научих толкова много неща… Всичко това ще ми липсва.

Чертите му се озариха от нежност.

— Бих искал да те помоля за нещо — започна той. — Ако те притеснява, просто кажи „не“ и ще го забравим. Съгласна ли си?

Тя кимна и отметна кичур, залепен от вятъра върху бузата й. Той се усмихна малко нервно.

— Съгласна ли си да излезем заедно в петък вечерта?

Ани го зяпна смаяна.

— Сериозно ли говориш?

— Съжалявам — с извинителен вид каза той. — Не исках да бъда нахален.

На лицето му се изписа разстроено изражение, което Ани никога не беше виждала. Приличаше на наранено момче и тя се смути.

— Май че говориш сериозно. Но защо… защо чак сега? Защо не ме покани преди? Не съм мислила, че…

Той сви неловко рамене.

— Ами не исках да смесвам работата ни с лични отношения, по-точно не исках да обърквам усещането за Лиан и Тери, не исках и да усложнявам личния ти живот толкова скоро след идването ти в Холивуд. Но исках да те поканя. Помъчих се да събера смелост, но не успях. Сега обаче общата ни работа свърши, няма да те виждам повече и разбрах колко ще ми липсваш. — Засмя се. — Затова трябваше да те поканя сега или никога.

Вдигна изумена очи към третия Ерик, за чието съществуване не бе подозирала. Не хладен професионалист, не актьор с блестяща интуиция, а деликатен мъж, който искаше да излиза с нея.

— Това е най-милата покана, която съм получавала — усмихна се тя.

— Ако не искаш, не се притеснявай — увери я бързо той. — Ще те разбера. Може просто от време на време да обядваме заедно. Просто… ще бъда благодарен, ако мога да те виждам.

— Не бързай толкова — спря го тя и импулсивно докосна косата му с длан. — Не съм отказала.

Лицето му засия. Тя усети приятно смущение. Като Лиан го беше милвала и целувала, обвивала се бе десетки пъти около голото му тяло. Но в този момент той изглеждаше съвсем различен мъж, неизвестна територия, предизвикателно чужда и приканваща.

— А ти? — попита тя. — Наистина ли си сигурен?

Взе ръцете й в своите и я погледна от горе на долу с грейнали очи.

— Никога в живота си не съм бил толкова сигурен.

— Добре тогава. — Вятърът развя косата й, докато му се усмихваше.

— В петък вечерта? В седем?

Тя кимна.

— В петък вечер.