Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (27)

XXVII

Ани разузна всичко възможно за личността и миналото на Деймън Райс, за стила на работата и дневното му разписание.

Докато се занимаваше с него, разбра, че в лицето на Райс ще има работа с един от най-чудатите гении, завладявали някога американската сцена.

Райс пребиваваше половин година в Холивуд, където имаше паянтова къща в сляпа уличка на Бенедикт Каньон Драйв. Вярна и дългогодишна икономка се грижеше мястото да не стане съвсем необитаемо под небрежната ръка на собственика си.

Останалата част от времето си Райс прекарваше в любимата си къща в пустинята Мохави западно от Лас Вегас, близо до езерото Мийд в северозападния ъгъл на Аризона. Пустинните форми на живот и Големият каньон бяха две от големите му слабости.

Говореше се, че и двете къщи са пълни с антики, хармониращи с мрачното въображение на Райс — средновековни оръдия и инструменти за изтезания, истински отрязани и изсъхнали лави, древни статуи на плодородието и други необичайни неща.

Според слуховете обаче най-злокобното нещо бе, че и двете къщи бяха обзаведени като камери за самоубийство и снабдени с всякакви технически пособия за безболезнено отнемане на живота, ако и когато Райс реши, че моментът е настъпил.

Беше направил идеите си за самоубийство публично достояние в интервю преди няколко години така непринудено, сякаш говореше за съвсем естествен житейски факт.

Беше заявил, че се е примирил със старостта и смъртта, но ако заболее от неизлечима болест или реши, че животът повече не го интересува, не смята да чака смъртта да го посети. Щял сам да избере момента.

Точният метод на самоубийството не беше известен, въпреки че се говореше за експлозиви, бутилки със смъртоносен газ и дори за нечувани отрови, от които да си направи „коктейл“.

Малко след навършване на двайсетгодишна възраст се беше оженил и почти веднага развел. Оттогава странеше от брака. Нямаше деца.

В продължение на много години бе водил разюздан полов живот, но от началото на петдесетте си години умишлено се въздържаше от контакти с млади старлетки и леснодостъпни актриси, които с радост биха задоволили всяко негово желание. Беше имал една след друга няколко постоянни любовници, все негови връстници, и обясняваше на журналистите, че не се бои от остаряването и иска да се движи в обществото на зрели жени.

Беше меценат на група американски художници и скулптори. И двете му къщи бяха пълни с абстрактни, експресионистични и сюрреалистични творби.

Отбягваше литературните кръгове, които величаеха произведенията му, но изпитваше иронично удоволствие да се появява на претрупани холивудски приеми като онзи в имението на Хари Голд.

Мразеше колите. Поради тази причина мразеше и Лос Анджелис — най-зависимия от автомобилите град, но нямаше избор и живееше там месеци наред.

Колкото и парадоксално да беше, обичаше самолетите заради опасността, стаена във вътрешността им, и се наслаждаваше на трепета при излитането и кацането.

Обичаше също парадоксите, насилието и гротеската. Забавляваше се от нелепия факт, че Лондонският мост, демонтиран през 1967 година, беше монтиран като риба на сухо в Лейк Хавейсу Сити, Аризона. Забавляваше го и пищното богатство на Запада, глупостта на голямата част от американската култура и фалшът на Холивуд.

Изпитваше дяволито удоволствие публично да демонстрира увлечението си по неща, които надменните писатели смятаха, че са под равнището им — закусвални, професионален бокс, порнография, кънтри музиката и дори телевизионните мрежи, които наричаше „най-великия принос на Америка към сюрреализма“.

Имаше и своя порок, който Ани беше забелязала лично — алкохола.

От години беше известен като голям пияница и побойник. Когато не беше в период на интензивно писане на роман, разказ, пиеса или сценарий, леко откачаше, седмици наред не излизаше от кръчмите и се биеше с други пияници и дори с полицията.

Безброй пъти го бяха арестували за пиянство и единствено благодарение на услугите на високоплатени адвокати досието му се свеждаше до непристойно поведение и не отразяваше обвиненията в обида, побой и пиянски свади, които заслужаваше.

От друга страна, когато работеше върху някоя творба, сякаш беше магически щаден от алкохола. След ден на напрегната работа вечер се напиваше тихо и заспиваше към единайсет, за да се събуди в три през нощта и да се отдаде на сериозна работа, която според твърденията даваше най-добрите резултати.

Пишеше трескаво до изгрев, без да изпие дори чаша вода, след това отново пропадаше в тежък сън и спеше три-четири часа. Закусваше със сурово яйце, разбито в чаша зеленчуков сок, изпиваше десетина чаши еспресо и започваше деня.

На обяд изяждаше една зелена салата с аншоа, предхождана от четири чаши неразредено ирландско уиски и последвана от пет чаши еспресо. Следобед работеше в студиото или у дома си и започваше да пие коктейлите си точно в пет и половина. Понасяше достатъчно добре чудовищните количества алкохол и успяваше да дочака часа за вечерята. Привечер провеждаше няколко телефонни разговора. Но към единайсет брендито добавяше ефекта си към коктейлите и той потъваше в пиянски сън.

На следващия ден всичко се повтаряше.

При внимателна равносметка се виждаше, че успява да надделее в очевидния си двубой с алкохола. Но всички подозираха, че нежеланието му да шофира има нещо общо с разбираемия му страх от това, което би могло да се случи, ако някоя нощ се озове сам зад волана.

Такъв бе животът на Райс.

В момента програмата му включваше сутрин и следобед престой в кабинета в сградата на „Интърнашънъл Пикчърс“, където изтощителната подготовка за снимките на „Среднощен час“ включваше от пазарлъци с продуцентите и хората от студиото за финансирането до самото ангажиране не само на звездите за филма, но и на хората „зад кулисите“ — от осветители до сценични работници.

Райс се отнасяше много сериозно към работата си и с течение на годините беше събрал истинска постановъчна фирма от сценографи, тон режисьори, оператори и техници. В резултат и петте му успешни филма имаха свой неповторим „облик“, който подхождаше на безспорното им интелектуално и драматично сродство. Знаеше се, че Райс работи зад камерата с Марк Салинджър — предпочитан от него режисьор, и участва както в режисирането на актьорите, така и в избора им.

 

 

Ани внимателно проучи този материал и се постара да пресметне шансовете си за влизане в по-съществен контакт с Райс.

След седмица на дълбок размисъл реши да направи очевидното.

Използва поредната група туристи отново да влезе в „Интърнашънъл Пикчърс“. Когато Райс излезе от кабинета си и тръгна да обядва, тя целенасочено тръгна срещу него.

— Здравейте — рече приветливо Ани. — Помните ли ме?

Той леко забави крачка и се загледа през нея с малките си пронизващи сини очички, които толкова я впечатлиха при предишните им срещи.

— Миналата пролет ми четохте откъси от Пруст в библиотеката на Хари Голд — продължи тя. — Беше много интересно.

В очите му се появи израз, който нямаше нищо общо с евентуално разпознаване. Продължи неотклонно да крачи към бюфета.

— Е — каза Ани. — Предполагам, че в края на краищата не се сещате за мен. Все пак ми беше приятно да ви видя.

Той продължи, без да обели дума, сякаш на пътя му се е изпречила мравка, която е решил да не настъпва.

По пътя към къщи тя стигна до извода, че вероятно е бързал да погълне първата от четирите си обедни чаши уиски и не е изгарял от желание да бъде забавен от някаква непозната. Освен това беше естествено Райс да допусне, че всяко хубаво младо момиче, което твърди, че го познава, е някоя използвачка.

 

 

Решена да не се предава, Ани продължи да крои планове.

Опита се да се появява пред него по редовните му маршрути.

Причакваше го във фоайето на мексиканския ресторант, в който често ходеше да обядва, фиксираше го, но не го заговаряше.

Задминаваше го на тротоара в парка пред „Интърнашънъл Пикчърс“, където той понякога се разхождаше по средата на работния си ден. Отправяше му най-привлекателната си усмивка, но мълчеше. Погледът в извърнатите му очи й подсказваше, че я е видял, но предпочита да не обръща внимание на присъствието й.

Отиде дори в любимата му холивудска кръчма и подслуша разговора му с другите редовни клиенти и с бармана — мъж на средна възраст, който се отнасяше фамилиарно с него.

Райс редуваше мрачни мълчания с епизоди на словоохотливост, гласът му ехтеше из тъмната кръчма с нейния рекламиращ бира часовник и пъстрите групи редовни посетители. Повечето от тях приличаха на изпаднали хора от киното на ръба на алкохолизма.

Една вечер, когато Райс излизаше оттам, умерено пиян, тя успя да се блъсне в него.

— Ето че пак се срещнахме — усмихна се Ани.

Този път той я изгледа с искрица на разпознаване, в която се четяха досада и твърдото намерение да не контактува. Обърна й гръб и я остави на улицата.

Обхвана я вцепенение. Беше пресрещала Райс и трезвен, и пиян. Пиян би разговарял с нея, но щеше да я забрави. Трезвен изобщо не я поглеждаше.

Книгите и пиесите му показваха, че не вярва в случайността. Очевидно съзнаваше, че тя го преследва. Това само щеше да увеличи упоритата му непреклонност.

Знаеше също, че не може да го прелъсти с усмивката или тялото си, защото липсата му на интерес към жени, два пъти по-млади от него, беше пословична.

Налагаше се да предприеме отчаяни действия.

 

 

Една сутрин, когато Райс излезе от къщата, пред която го чакаше такси да го заведе в студиото, Ани препречи пътя му.

— Моля ви, господин Райс, ще ме закарате ли с таксито?

Замътените му още очи пламнаха от гняв. За секунда й се стори, че ще я удари.

Но той сви рамене, пусна кратък, кисел смях и й посочи таксито.

Докато караха на север по Мълхоланд, а после на изток към студиото, той не проговори. Ани седеше безмълвна, като се молеше поне да я наругае, за да може да влезе в разговор с него.

Почти усещаше махмурлука му, нетърпението да се залови с работата си за деня и нуждата му от питиетата на обяд. Беше преуморен, дневната му програма бе строго начертана и нейната намеса сигурно нарушаваше какви ли не деликатни равновесия.

— Съжалявам, че ви безпокоя — най-сетне заговори тя.

Той погледна към хълмовете през прозореца покрай нея, сякаш в колата нямаше никой друг.

— Предполагам, за вас не е тайна — осмели се тя, — че от известно време търся възможност да поговоря с вас.

Той продължаваше да мълчи.

— Наскоро играх Сара в „Парабола“, на „Оф Бродуей“ в театъра на Тийг Макинс — предпазливо продължи тя. — Пиесата е превъзходна, господин Райс. Оттогава не мога да спра да чета вашите творби. Да играя Сара беше истинска радост за мен.

— Беше много отдавна.

Най-сетне проговори. Това бяха първите думи, които чуваше от него след кратката им среща в библиотеката на Хари Голд.

Тя помълча и се насили да продължи разговора.

— Смятам, че техниката ви дори тогава е била блестяща. Признавам, че преди не познавах добре творчеството ви, но оттогава съм изчела всичко и съм искрена ваша почитателка.

Очите му грубо се вторачиха в нея.

— Не ставате за ролята — отсече той.

Тя се обърка.

— Съжалявам, че мислите така. Вложих много усилия и получих добри отзиви. Твърдо съм убедена, че между Сара и мен има някои общи неща. Чувството й към семейството, към бащата…

Той поклати глава.

— Говоря за Лиан. — Тънката му усмивка беше жестока. Докато Ани го гледаше, отбеляза, че беше произнесъл името Лий-Ан, сякаш го изговаряше герой южняк от „Среднощен час“. — Тя е руса — продължи той и очите му зашариха по нея с израз, близък до отвращението. — С доста по-едри цици. По-секси. — Сви рамене. — Но имате хубави очи. Накарайте импресариото си да ви намери нещо в телевизията. В „Невъзможна мисия“ или може би във ФБР. С малко късмет един ден ще имате собствен сериал.

Беше прочел мислите й и я мачкаше като насекомо. Нямаше начин да се измъкне.

— Съжалявам — отвърна тя. — Шофьор, моля ви, спрете. Ще сляза тук.

Бяха близо до магистралата. Улиците гъмжаха от движението в късната сутрин. Трябваше да намери начин да се прибере сама.

Райс не направи опит да я спре. Таксито намали ход.

Хвана дръжката на вратата и се обърна към него. Беше се загледал в далечината отвъд главата на шофьора.

— Съжалявам, че ви отнех от времето. Наистина мисля, че сте велик писател.

Когато затвори вратата, той вдигна поглед към нея.

— Благодаря — произнесе студено. — Винаги ще използвам предпазния колан.

Таксито отмина. Значи през цялото време е знаел коя е.

 

 

Дните минаваха и напрежението на Ани растеше. Всеки път, когато поглеждаше в огледалото, виждаше Лиан. Мислеше за множеството добри актриси, пропуснали възможността да изиграят роли, които биха увенчали кариерата им, само защото тези роли бяха създавани и поставяни, когато тези актриси са били твърде млади или прекалено възрастни да ги изиграят. Колко ли нещастни са се чувствали!

Дори хората, които като Ани се възхищаваха от Елизабет Тейлър в Дой се страхува от Вирджиния Улф, не можеха да не си представят какво би направила Бети Дейвис е ролята десет-петнайсет години по-рано. Но това можеше да се случи само във въображението им.

И колко щастливи бяха актрисите, които попадаха където и когато трябва, с подготвени и изострени умения за ролята на живота им! Като Джоан Удуърд в „Трите лица на Ева“, като Вивиан Лий в „Отнесени от вихъра“…

Ани почти усещаше как Лиан й заповядва да я превъплъти. Всяка клетка в тялото й желаеше да участва в създаването на тази изключителна роля. Загубата на Лиан щеше да бъде като ампутация на част от тялото й.

Не можеше да се откаже от битката без една последна отчаяна схватка. Ако не опиташе поне още веднъж, щеше да се пръсне.

 

 

В една тъмна вечер, когато знаеше, че той ще вечеря вкъщи, тя отиде до Бенедикт Каньон Драйв, паркира в сляпата уличка срещу къщата му и тихичко се прокрадна през гъстия листак към верандата.

Искаше да надникне през прозореца, преди да събере смелост да натисне звънеца. Но в този миг чу, че се отваря входната врата. Беше икономката — привлекателна жена над четирийсетте, която си отиваше у дома през нощта.

Значи Райс вероятно беше сам.

Ани мина на пръсти по верандата до прозорците в задната част на къщата. Уханието на храстите и разцъфналия жасмин се смесваше с мириса на евкалиптовите дървета наоколо.

За нейна изненада дневната беше тъмна.

Ани регистрира за секунда този факт и зад прозореца се появи светлина, която я принуди да отстъпи назад в сянката, надникна зад ъгъла и видя Райс да се настанява в кресло на по-малко от два метра от нея.

Разбра, че плъзгащите се врати на верандата са отворени и няма мрежа. Очевидно Райс обичаше да гледа как насекомите летят свободно из къщата му.

Беше толкова близо до нея, че нямаше да може да мръдне, без да привлече вниманието му. Трябваше да го изчака да напусне тази стая.

На масата до него стоеше голяма бирена чаша, пълна с толкова силно бренди, че усещаше миризмата му от мястото си. До чашата лежеше цигулка, която взе и започна да настройва с високи, пискливи звуци.

Сложи носна кърпа между брадичката си и цигулката, затвори очи и засвири бавна, величествена, барокова пиеса. Въпреки че техниката му не беше на професионалист, вероятно беше подобрил свиренето си благодарение на многократното изпълнение на пиесата, защото звучеше гладко и с много страст.

Чашата стоеше недокосната на масата. Докато свиреше, Райс изглеждаше странно отнесен. Мелодията силно впечатли Ани, която стоеше и го наблюдаваше от сянката.

Мебелите в просторната дневна бяха стари и протрити, но удобни на вид. Пред дивана имаше огромна кръгла масичка за кафе, отрупана с книги, тефтери, разхвърляни напечатани страници, пепелници и някои по-необичайни неща — зловещ нож за харакири, средновековна гарота за удушаване с оловни дръжки, бамбуково приспособление, което Ани реши, че е средство за изтезание, и безобразен бог на плодородието, издялан от камък, чийто изправен пенис беше голям почти колкото тялото му.

Райс свърши изпълнението. Седна и уморено се загледа в онази част от стаята, която Ани не можеше да види. Въздъхна и остави лъка и цигулката в скута си. Ани спря да диша, защото в този момент и двамата можеха да чуят падането на карфица.

Внезапно иззвъня телефонът и тя подскочи. Сложи ръка на устата си, за да не извика.

Райс, мърморейки, вдигна слушалката с едната ръка и посегна към брендито с другата.

— Да — обади се и поднесе брендито към устните си. — Да, здравей.

Послуша малко, като несръчно се опитваше да отпие покрай слушалката. Отказа се, тръшна чашата с внезапна ярост и прекъсна говорещия.

— Изслушай ме, дявол да те вземе! Ще ме уморите. Казах ви два пъти, че Райма няма да получи ролята. Можете ли да го проумеете с дебелите си глави? Райма няма да получи ролята. Райма е прекалено стара. Ясно ли е?

Гласът му бе надебелял от алкохола и пълен със злост. Засмя се и поклати глава, докато слушаше отговора.

— Що за хора сте вие! Смятате, че писателите са толкова евтини, че са готови да сменят Тихия океан със Сахара, само и само някаква си актриса да не намокри крачката си, докато снима филма. Ако Шекспир ви беше послушал, Отело щеше да е албинос, за да подхожда на вашия обратен касов изпълнител, а Ромео и Жулиета щяха да са Ози и Хариет. Не ме ли чувате, за бога! Зарежете тая работа!

Започна пиянски да се кара в слушалката, като сарказмът му се изостряше с всяка изречена дума. За учудване на Ани колкото повече се ядосваше, толкова по-малко заваляше говора си. Разпозна космическата ярост, която го бе накарала да удари бармана вечерта, когато за първи път пътищата им се пресякоха.

Най-сетне тръшна слушалката. Помисли, вдигна я и остави телефона отворен.

— Да ти еба проклетата… — Продължи да псува замислено и вдигна брендито към устата си. — Райма — произнесе с отвращение. — Райма? — Изрече подигравателно името и го разголи с лек акцент и толкова яростна интонация, че Ани едва не избухна в смях от скривалището си.

Но веднага чу неговия смях, в началото тих и с пиянска наслада от собствената си ирония, след това все по-силен и по-силен. Изпразни чашата на екс, остави я на масата и продължи да се смее, като леко се давеше.

— Райма! — изрева той толкова силно, че стаята сякаш се разтресе. Опита да се изправи, но смехът не му позволи. Носеше се като мощен весел лай, затихваше и отново избухваше, докато накрая се превърна в серия от хълцукания, които накараха едрото му тяло да се загърчи на стола.

Взе цигулката, дръпна една струна, но я захвърли на масата, очевидно убеден, че е прекалено пиян да свири.

Посегна встрани и взе от пода един от тефтерите. Затърси писалката, сякаш обхванат от вдъхновение, намери я и я насочи към тефтера. В продължение на един безкраен миг остана неподвижен. Писалката не помръдваше. Очите му бяха притворени, устните — стегнати съсредоточено, дишането — затруднено.

Писалката докосна хартията. Написа няколко думи с трудно подвижни пръсти. След това измърмори: „По дяволите!“, зачеркна ги, хвърли тефтера и писалката на пода и се срина назад на стола.

— По дяволите! — повтори монотонно.

Обърна се към празната чаша и въздъхна. Забеляза носната кърпа, която беше подложил между брадата си и цигулката. Още висеше на ловджийската му риза. Взе я и я вдигна пред лицето си.

— Стари приятелю — театрално възкликна той. — Ще издържиш.

Пусна я в скута си. С мъчително бавни движения остави цигулката и лъка на пода и ги покри с кърпата, сякаш беше саван.

— Нека лампата запази лъчите си — прошепна той и съвсем обърка Ани.

Силата на гнева му в комбинация с алкохола очевидно бяха изцедили последните му сили за деня. Моментният опит да напише нещо, изглежда, го беше потиснал. Потъна в толкова интензивно мълчание, че Ани се уплаши. Надникна зад ъгъла да го види по-добре.

Беше се вторачил в пространството. Изведнъж очите му се напълниха със сълзи. Беше толкова неочаквано, че сърцето й се сви. Отчаянието му изглеждаше неизмеримо.

Отново въздъхна. Телефонът и чашата стояха до него. Изоставената цигулка лежеше на пода до тефтера. Ани усети изключителната му потиснатост, която го обричаше на неподвижност сред самотни и ненужни предмети, разхвърляни около него.

— Няма… да… пиша — произнесе той, вгледан в тефтера. — Вече никакви истории.

Очите му се затвориха. Пак потъна в пълно мълчание. Ани се страхуваше да диша.

И тогава от устата му избухна горчив смях.

— Райма! — поклати глава. — Няма да играеш моето момиче, дърта курво! Не. В никакъв случай. Никой няма да… Ще я убия със собствените си ръце…

Сложи ръце на страничните облегалки.