Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (66)

VII

Хармън Кърт наблюдаваше прав как посетителят влиза в кабинета му.

Мъжът беше над трийсетте. Не изглеждаше нито по-млад, нито по-стар от възрастта си. Беше висок, може би метър и деветдесет, и излъчваше физическата сила на длъгнестите мъже. Ръкостискането му беше твърдо, но не агресивно.

— Франк Макена. Радвам се да се запозная с вас.

— И аз се радвам, Франк. — Кърт се усмихна. — Седни.

Докато непознатият настаняваше дългите си крайници на стола за посетители, Кърт разгледа очите му. Бяха кротки и ясно кафяви. Въпреки че изражението им беше почтително и дори открито, оставяха впечатлението за предпазливост — повърхността им не разкриваше нищо от мислите зад нея. Под пясъчнорусата коса те излъчваха самоконтрол, интелигентност и може би пазеха тайни, съхранявани почти интуитивно.

Тъкмо те накараха Кърт да се зачуди дали това е човекът, който му трябваше. Налагаше се да го разбере.

— Мартин Фароу ми е говорил много за теб, Франк — започна той. — Разбрах, че късно си се отдал на правото.

— Точно така, господине. — Непознатият не предложи обяснение, но бележките на Кърт показваха, че години наред се е борил в дребния бизнес, преди да си пробие път до Юридическия факултет на Станфордския университет.

— Виждам, че въпреки късния старт не си изостанал — продължи Кърт. — Издател на Юридическия обзор в Станфорд… после „Фароу, Фароу и Пиърс“ като първа работа. Имаш прекрасни препоръки.

Посетителят потвърди с леко смутено свиване на раменете. Очевидно не обичаше да говори за себе си.

— Но сега не си тук поради официалната си квалификация — заяви Кърт. — Получих личното уверение на Марта Фароу, че си човек, на когото може да се разчита не само за прецизна работа, но и за дискретност. Затова се съгласи да те преотстъпи на мен за една дребна, но важна мисия.

— Да, господине. — Ръцете на Макена останаха неподвижни на ръчките на стола, чиито преднамерено гигантски размери не успяваха да смалят огромното му тяло.

— В „Интърнашънъл“ имаме една актриса — започна Кърт и опря краищата на пръстите на двете си ръце във формата на купол. — Казва се Ани Хавиланд. Допускам, че си чувал за нея.

— Да, господине. Чувал съм.

— Както може би знаеш, тя претърпя тежка катастрофа. Едва не загина. Сега е в болница и буквално се бори за живота си. Има ужасни болки и е изправена пред доста несигурно бъдеще. Голяма трагедия.

Кърт поклати глава.

— Ние от „Интърнашънъл“ направо бяхме съкрушени. Дойде ни като гръм от ясно небе. За нас Ани е нещо много специално, както в професионален, така и в личен аспект. Искаме да я подкрепим с всички сили в този труден момент. Но тя не се чувства достатъчно силна да приема повече от един-двама посетители, а откровено казано, състоянието й е такова, че не иска да я виждат хора от занаята. Напълно е неподвижна и бинтована. Ани е горда жена. Така че, сам разбираш, страда съвсем сама.

Погледна Макена.

— И точно тук си ни нужен ти, Франк. Нали мога да те наричам Франк? Имам нужда от човек, на когото да мога да се доверя и да разчитам, който да посещава Ани в болницата и да разбере как е. В същото време като мой личен представител искам подробно да се запознаеш с лечението й и да се увериш, че всичко е както трябва. — Сви рамене. — Е, знам кои са лекарите й, всички са отлични специалисти. Това се разбира от само себе си. Но трябва да знам повече за стаята, в която лежи, за грижите, които й оказват сестрите и прочие. Болниците са толкова безлични… — Стисна загрижено устни. — Трябва да съм сигурен, че за нея се полагат всички възможни грижи. Докладът ти ще ме успокои. За това ми трябваш, Франк — ако е възможно да ме успокоиш и да ме запознаеш с неподправената истина. — Засмя се. — Както се досещаш, истината е стока, трудно достъпна за ръководител на студио, обграден от блюдолизци. Е, какво ще кажеш? Ще ми направиш ли тази услуга?

Моментът на колебание отстрана на непознатия разкри, че преценява това необичайно искане като странно. Защо Кърт не изпрати някой от своите хора да свърши една толкова проста работа?

Но Макена тъкмо започваше да се изкачва по стълбицата на успеха в престижната фирма на Фароу и нямаше как да отхвърли лична молба на Хармън Кърт, предадена му от самия Мартин Фароу. Ако имаше капка мозък, трябваше да приеме. Освен това работата наистина беше дребна…

— Да, господине — най-сетне проговори Макена. — Ще направя каквото мога.

— Прекрасно. — Кърт скочи на крака. — Знаех, че мога да разчитам на теб, Франк. Марта е с отлични впечатления от теб. Във фирмата май те чака голямо бъдеще.

С неудоволствие забеляза, че когато е прав, Макена е много по-висок от него. Въпреки че очите му бяха лишени от високомерие, осанката му сякаш несъзнателно завладяваше пространството наоколо.

— И запомни — приключи Кърт, докато се ръкуваха, — тази млада дама е много важна за нас. Тя е не само голяма актриса, но и прекрасен човек. „Интърнашънъл“ й дължи много и сме твърдо решени да я подкрепяме колкото време е необходимо, докато се оправи и е в състояние отново да играе. Потърси начин да пробиеш депресията й, Франк, и да я върнеш към живота. Но трябва да ми разказваш видяното. Искам да направя за нея всичко в човешките възможности.

— Ще положа усилия, господине.

Макена тихо напусна стаята.

Кърт седна доволен и се втренчи през прозореца към снимачните площадки, разположени между него и високата стена на студиото.

Човек, на когото можеше да разчита и който не притежаваше власт, нито солидно обществено положение. А може би и млад мъж, доволен от възможността да влезе в личен контакт със знаменитата Ани Хавиланд.

Шпионин, който не подозираше, че е такъв.

Агент, който за доброто на Ани предано щеше да докладва на Кърт, без да му минава през ума, че всъщност й вреди.