Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (91)

XXXII

Няколко дни след преждевременната кончина на Хармън Кърт загрижените ръководители на „Интърнашънъл Пикчърс“ започнаха да пресмятат авоарите и отговорностите на корпорацията.

Тези хора, до голяма степен въведени в корпоративния свят от Хармън Кърт, бяха слабо запознати с творческата страна на филмовото производство. Не можаха например да разберат упоритото нежелание на компанията да финансира „Плодовитата луна“ — филм на доказано печеливш автор.

Проведоха се съвещания за оценка на касовия потенциал на Ани Хавиланд и качествата на сценария. Никой не можа да намери основания за непродаваемостта на продукта. Разбира се, в Холивуд вече никой не можеше да е сигурен в нищо, но сценарият на Райс изглеждаше прекалено солиден, за да бъде пренебрегнат.

Решиха в тези трудни времена да се придържат към по-консервативната линия и да подкрепят утвърдените имена. „Интърнашънъл“ щеше да финансира и разпространи „Плодовитата луна“ — сравнително евтин филм в сравнение с някои от неотдавнашните пищни чудовища. Разчитаха на типичната за Райс възвръщаемост от трийсет до петдесет милиона долара.

Беше надлежно отбелязано, че огромният успех на „Среднощен час“ и сензацията, обгръщаща помрачената от катастрофата кариера на Ани Хавиланд, можеха да се окажат допълнителни плюсове за новия филм на Райс. В крайна сметка, публиката можеше да се стече само за да види новото лице на Ани Хавиланд.

Осиротелите ръководители на „Интърнашънъл“ стиснаха корпоративните си палци и съобщиха новината на Райс.

 

 

Деймън моментално разви бурна дейност.

Даде благословията си на Клиф Наумс за предснимачния период, подписа договор с Марк Салинджър за начало на снимките след шест седмици и започна да преговаря с импресариите на тримата актьори, които беше предвидил за съпрузите на Дейзи.

Разбра, че началото на снимките ще трябва да се отложи поне с две седмици, защото жизненоважният оператор Дънкан Уърт беше зает до септември, а Деймън не искаше да снима без него.

По-голямата част от екипа се събра набързо. Кенджи Нишимура бе налице да композира музиката. Джери Фалкоуски щеше да е тонрежисьор, а Айлийн Малер, макар и потисната от скорошната си операция от рак на гърдата, щеше да се заеме с монтажа.

По-голяма част от външните снимки щяха да се правят в Средния запад, а няколко сцени — в Чикаго. Организирането им предстоеше в близките седмици. Филмът нямаше да е скъп или сложен технически. Но изпълнението на ролите щеше да е предизвикателство. Деймън вече надушваше агонията на дублите.

А трябваше да мисли и за грима на Ани. Предишната й работа в киното не би могла да я подготви за предстоящите мъки. Не само че трябваше да прикриват белезите по лицето й, но предстоеше да променят възрастта й от седемнайсет до трийсет и четири години.

Е, нищо, помисли Деймън. Ще преживее истински ад. Актьорите умееха да минават през ада и да излизат оттам цели-целенички.

Когато всички в къщата в каньона осъзнаха, че „Плодовитата луна“ вече не е проектна книга, а истински филм, в който щяха да участват около двеста души и който трябваше да бъде заснет за по-малко от година, възцари се възбудена и леко налудничава атмосфера.

Деймън мина на официалния си график, което значеше други работни часове и по-малко пиене, или поне в неговия случай — различен начин на понасяне на алкохола.

Сутрин ставаше рано, говореше по телефона с „Интърнашънъл“, обядваше с директора, който подбираше актьорския състав, с директора на продукцията, с един или повече евентуални изпълнители на второстепенните роли или техните импресарии. Следобедите прекарваше в кабинета си в студиото, почти изцяло потънал в телефонни разговори.

Вечерята пазеше ревниво за „семейството“ — Ани и Марго, които бяха прибавили към жизнения си статус на любещи дъщери и качествата си на професионални помощнички.

Марго беше редом с Деймън през целия му работен ден и вечерта вкъщи. Връзката с анонимния й приятел очевидно не вървеше. Но беше весела както преди и Деймън и Ани не се тревожеха много от срива в отношенията им.

Ани беше друго нещо. Чувстваше остро, че Деймън и Марго въпреки тактичното си мълчание знаят, че близостта й с Франк Макена е част от миналото и че не е безразлична към загубата му.

Разкъсваше се между нуждата да се облегне на тях за подкрепа в самотата си и още по-голямата нужда да избегне неудобството да стане обект на загриженото им състрадание. Предпочиташе сама да ближе раните си.

Междувременно с наближаването на момента да изиграе ролята на Дейзи нервите й толкова се опънаха, че домашната атмосфера вече не можеше да я успокои.

През последните седмици прекарваше много време с Тина Ръш, малката Натали и новото й братче Дейвид. Посещаваше често Норма Крейн и внучките й. Търсеше максимален допир с деца, за да се опита да влезе в кожата на Дейзи — жена, която се хвърля в брака и майчинството с почти налудничава самоотверженост.

Процесът беше болезнен. По свой начин Дейзи беше точно толкова противоположна на Ани, колкото и Лиан. Носеше качества, които Ани цял живот бе отказвала да признае у себе си. Но тази криза не беше всичко — пред Ани се изправяше страховитият проблем за представянето й пред публиката с ново лице.

Самата мисъл да застане пред камера я изпълваше с паника.

Този разнопосочен натиск й дойде много. Не можеше да го понесе без малко усамотение и дълбок размисъл за това, което й предстоеше.

Информира Деймън и Марго за намерението си, събра част от нещата, необходими за по-продължително отсъствие, и въпреки болезненото чувство за раздяла се върна в апартамента в Холивуд, който беше запазила след катастрофата.

Последният път, когато беше в тези скромни стаи, бе денят, на тръгването й към къщата на Ерик Шейн да му съобщи, че носи детето му.

Беше нейният малък дом или това, което бе останало от него. Въпреки че ценеше мястото си до Деймън повече от всичко на света, знаеше, че трябва да посрещне самотното си съществуване, преди да даде живот на Дейзи.

И колкото да беше странно, чувстваше, че за да пресъздаде убедително Дейзи, трябва да е по-близо до обречената си връзка с Ерик, до изгубеното дете, обитавало тялото й, и до новата празнота, оставена в живота й от Франк.

Трябваше да се върне у дома.

Марго й помогна да пренесе малкото багаж и седна с нея в някога познатата дневна с дивана, масичката за кафе и старите калифорнийски пейзажи по стените.

И двете осъзнаваха, че в тази на пръв поглед праисторическа обстановка Ани се е обаждала на Ерик, получавала е бележките му, беше го чакала да мине да я вземе и се бе опирала на него като на сила, която да я закриля в един враждебен свят.

Отказа поканата на Марго и Деймън да я заведат на вечеря или да я изпратят с едно от празничните менюта на Кончата. Сбогува се с тях сутринта и смяташе следобед да напазарува и да си приготви вечерята сама. Търсеше самотата, която някога познаваше.

Трябваше да се срещне с призраците в апартамента си — Ерик, бебето и може би с най-тъжния от всички — Ник, който навремето й намери този апартамент.

 

 

Когато Марго й помогна да подреди малкото вещи, Ани се обърна и огледа стаята.

— Нещо липсва — отбеляза тя. — Какво ли съм забравила?

Двете момичета внимателно разгледаха спалнята.

— Сетих се — внезапно рече Марго — Забрави снимката на баща си.

— Права си.

Ани разбра — къщата на Деймън до такава степен бе станала неин дом, че беше оставила снимката на Хари като подсъзнателен знак на нежеланието си да я напусне. Сега Деймън беше неин баща и част от нея вярваше, че мястото й е до него, въпреки че друга част — вече почти оздравяла, се нуждаеше от независимост и усамотение.

— Няма страшно — заяви Марго. — Утре ще ти я донеса.

Ани знаеше, че Марго иска да я държи под око, за да е сигурна, че е добре настанена и не е потисната от това самотно гнездо.

— Добре — кимна тя. — Ще ти приготвя обяд.

Марго отиде до вратата и спря с ръка на бравата.

— Ани, сигурна ли си, че тук ще ти е добре? Ще ни липсваш.

— И вие ще ми липсвате — отвърна Ани и прегърна приятелката си. — Но трябва да остана сама. Просто така съм устроена. Ще се справя. Грижи се за Деймън.

— Не се тревожи. — Марго сви рамене в шеговито признание на сложната политика за управление на полуналудничавото съществуване на Деймън Райс. — Утре ще се видим.

— Чудесно.

 

 

Бяха се разбрали, че Ани ще продължи редовно да прави упражненията си и да плува в басейна на госпожа Гънтър до започването на снимките. Болезнената тема за окончателното й напускане на дома на Деймън бе отложена за след края на снимките.

Изглеждаше почти невъзможно да се мисли за подобна раздяла след последните шестнайсет месеца, но Ани не можеше да отрече, че стъпката, която предприе с връщането в стария апартамент, вероятно бе първата крачка по пътя към самостоятелния й живот.

В известен смисъл се чувстваше като по-голяма дъщеря, която напуска семейството за известно време, докато Марго — по-малката сестра, оставаше вкъщи при баща си.

Но и бъдещето на Марго с Деймън беше несигурно. Ани и Деймън се съмняваха, че предложението му да я направи своя постоянна секретарка, редакторка и лична помощничка ще бъде прието.

Въпреки че беше успял „да изтръгне от момичето родния край“, както отбеляза Марго, не бе разколебал решимостта й да стане преподавателка.

Нямаше да зареже плановете си да получи научна степен. В това отношение беше не по-малко независима от Ани.

А рано или късно щеше да срещне подходящ кандидат и да се омъжи.

Ани се усмихна при мисълта за трогателното разпръсване на въображаемото семейство на Деймън. Когато и двете момичета го напуснеха, Деймън, като всеки баща, щеше да им даде грубовата благословия на безумните им цели, щеше да получава писмата им и може би дори да им отговаря с иронични анекдоти и оплаквания от литературния и филмов свят. А може би някой ден щеше да очаква посещенията им с внуците, които никога не беше имал.

Но всичко това бе далечно бъдеще. Трите отделни личности се бяха обединили в трудни времена и създали свой дом. А Ани бе първата, която щеше да изпробва крилете си извън топлото и сигурно гнездо.

Съдбата й беше Дейзи и безличното око на филмовата камера. А срещу тях трябваше да се изправи сама.

 

 

Ани поседя няколко минути, след като Марго си тръгна, потънала в тези тъжни мисли, и слезе долу, където госпожа Ернандес я поздрави с чаша кафе и водопад от въпроси и семейни новини. За облекчение на Ани по-възрастната жена бе свикнала с променената й външност, защото през последните месеци я беше посещавала често.

Тази променена външност направи на Ани добра услуга, когато отиде на пазар в съседната бакалия и купи мляко, кафе, хляб, овесени ядки и малко студено месо за утрешния обяд с Марго. Никой не я позна нито на улицата, нито в магазина.

Няколко часа по-късно, след лека вечеря и дълго разучаване на сценария, тя си легна и се заслуша в тихите звуци на улица Анита, които породиха унасящото чувство, че си е у дома.

Замисли се за миналото й си каза, че днес се познава по-малко от всякога. Беше останала без предишните цели, без Хармън Кърт, когото да мрази, без бликащия оптимизъм, без детето, което можеше да се превърне в център на бъдещето й.

Но имаше Дейзи и „Плодовитата луна“.

Замисли се за Пруст и неговите „малки човечета“, както й беше обяснила Марго, за внушенията на Рой Диран, че актьорът може да открие себе си само чрез ролите. Може би се намираше в невидима повратна точка, която щеше да я откъсне от познатите й навици и да промени завинаги живота й. Ферментът, който тази нощ зрееше в нея, й подсказваше, че е пред вътрешна революция.

Дали възгледите на Рой не бяха се оказали пророчески? Дали следващото прераждане на Ани Хавиланд нямаше да зависи преди всичко от Дейзи?

Но Дейзи беше толкова необхватна, толкова изплъзваща се в разноликата си личност. Деймън я беше направил образ, който би бил кошмар и за най-добрата актриса. Ани се чувстваше парализирана от страх, че ще проиграе най-голямата си възможност в момент, когато Деймън възлага толкова много на нея. А ако не успееше да улови Дейзи, щеше да изгуби и част от себе си.

Беше започнала да се унася с лека усмивка на устните, когато телефонът зазвъня.

Седна стреснато в леглото. Звъненето престана. Преди да се запита колко ли иззвънявания е проспала, чу телефонния си секретар, който прещрака, и прие разговора.

Сега се сети, че го бе включила следобед. Не беше използван през дългото й отсъствие, защото при Деймън, където той или Кончата се обаждаха, нямаше нужда от него.

Погледна часовника. Полунощ. Трябва да беше спала дълбоко поне един час.

Натисна копчето за прослушване и се загледа в превъртащата се лента. Стори й се, че се върти безкрайно дълго. Зачуди се дали машината е ръждясала от дългия престой, или тя е забравила ритъма на нормалното й функциониране.

Най-сетне лентата тръгна по-бавно. Ани усили звука.

Гласът, който чу, я накара да замре.

„Здравей, Ани. Защо не ми се обадиш? Толкова ми липсваш.“

Ани седна.

Франк…

Ръката й посегна да усили още звука, но в този миг възприе тембъра на гласа и панически изключи телефонния секретар, за да не чува повече.

Кръвта й се смръзна.

Беше гласът на Ерик Шейн, не на Франк.

Ани се облегна на стената и прегърна възглавницата.

Невъзможно. Ерик не би се обадил след толкова време.

Но някаква лудешка логика, породена от налегналото я безсъние, й подсказа, че в обаждането има зрънце смисъл. В края на краищата тя беше тук, в стаята, където бе познавала Ерик, където прекарваше самотните си дни в очакване на обаждането му, сякаш той бе единственото средство, което имаше силата да я откъсне от самата нея. Какво чудо, че гласът му я поздравява именно тази вечер!

Не, изключено. Бе чула гласа на призрак. Вече започваше да се чуди дали изобщо е чула нещо. Зелената, лампичка беше спряла да мига. Машината бе пуснала цялото съобщение…

„Защо не ми се обадиш? Липсваш ми.“

Потрепери при мисълта за Ерик, за фаталните часове преди катастрофата, за сцената в спалнята на къщата му, за очите му, втренчени в нея като врати, затворени към бъдещето и миналото. Би ли могъл гласът му да изскочи от онова забравено време и да я призове към страдание, което двете изминали години бяха погребали? Биха ли могли съдбата, и късметът й да я предизвикват по този начин?

Не, реши тя. Сигурно нервите й правеха номера. Такива неща просто не се случват.

Напълно будна, светна лампата. Овладя с усилие на волята треперенето на ръката си и натисна бутона на машината.

„Здравей, Ани — отново заговори тя. Сега долови някакъв леко глуповат тон в гласа и непознато звучене, което преди не беше забелязала. — Аз съм. Защо не ми се обадиш? Липсваш ми.“

Чу кратък смях и телефонът се затвори.

Най-сетне истината проблесна пред очите й. Гласът беше на съвсем непознат човек, вероятно набрал номера й по грешка. Явно бе изслушал от любопитство записа на телефонния секретар и на шега бе оставил съобщение. Сега, когато го изслуша по-внимателно, усети, че е бил леко пийнал.

Съвсем непознат човек.

Ани си отдъхна и включи отново машината. Легна в мрака и се зави с одеялото, защото въпреки топлата нощ усети смъртен студ.

За миг се усмихна на нелепата случка и на собственото си объркване. Да, тя беше повярвала, че наистина чува гласа на Ерик Шейн.

Но в гърлото й се събра буца, която потисна смеха на устните й. Очите й се напълниха със сълзи. Опита се да събере смелост и да ги преглътне, но се предаде и ги усети да се търкалят по бузите й към възглавницата.

Защо трябваше да се крие от истината? Тази нощ Ерик беше жив в нея заедно със старата Ани, която го бе обичала с наивното си доверчиво сърце. И загубата му беше толкова жива за нея, колкото и агонията, събрана в гърдите й.

Но страданието й не се ограничаваше с една рана. Франк Макена, чийто глас прозвуча в ушите й преди онзи на Ерик, беше оставил празнота, не по-малка от първата.

Франк, чието присъствие в живота й не беше се докосвало до тези стаи, чийто глас никога не бе звучал по този телефон и не беше записван на тази машина…

Да, празнотата в нея беше огромна като смъртта. Но ужасната й сила бликаше от факта, че нищо в сърцето не умира, че никой белег не заздравява истински. Крехката памет може би утешава тялото, но терзанието, по-дълбоко от паметта, трае вечно. Нито един човек не може да бъде забравен, когато нечие сърце му е отворило веднъж вратите си.

Болката беше по-силна, отколкото след катастрофата, защото извираше от самата й същност.

Часовете се изнизваха, а тя лежеше, прегърнала възглавницата, без да забелязва стаята около себе си, понесена от мисли, твърде объркани, за да бъдат облечени в думи. Техен единствен общ знаменател беше загубата.

Преди умът й да напусне тъжния пробуждащ се свят, той бе осенен от нова мисъл, която я утеши и сякаш отвори малка вратичка в далечния край на тунела, в който влизаше.

Дългото й нощно бдение бе донесло и своята иронична награда.

Сега Ани знаеше, че в крайна сметка ще успее да изиграе Дейзи.

Тази нощ я бе открила в себе си.