Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (82)

XXIII

— Марго, какво беше това? Стори ми се, че чух нещо.

— И на мен. Май е Ани. Ще ида да видя.

Марго остави химикалката, изправи се, прекоси боса древната и излезе в коридора. Деймън проследи движенията й със сълзящи очи.

Беше три часът през нощта. По установената напоследък практика двамата седяха мълчаливо, докато дългата нощ безшумно се изтърколваше по пътя към зазоряването. Чак тогава си лягаха.

Марго се научи да прави компания на Деймън по време на необичайните му работни часове, за да осигури на Ани необходимия й сън. Сядаше на дивана срещу креслото му с тефтер до себе си и четеше книга, докато той крачеше наоколо или седеше, потънал в съзерцателно мълчание.

От време на време измърморваше някоя от внезапните си смущаващи идеи, а тя я записваше, за да е готова за сутринта.

Седяха, погълнати от безмълвното си, изпълнено с очакване общуване, когато ги прекъсна звукът на тихо стенание откъм стаята на Ани. Марго забърза по коридора и завари Ани, потънала в кошмар.

Когато я докосна, Ани се стресна и се събуди. Втренчи се в нея с невиждащи очи, без да я познае.

Най-сетне се отпусна на възглавницата. Очите й се насълзиха, когато Марго я погали по косата.

— Шшт — прошепна Марго. — Всичко е наред. Просто сънува лош сън.

Ани се завзира продължително във фигурата в сянката. Лампата в коридора създаваше ореол около блестящата коса на Марго.

— Струва ми се, че го сънувам, откак се помня — въздъхна най-сетне тя. — Къщата гори и аз тичам надолу към дневната, а там е баща ми с непознатото малко момиче. И хем е баща ми, хем не е той, а тя — това съм аз и същевременно не съм аз. И тогава изведнъж докосвам ръката й да я събудя и виждам, че пламъците излизат от очите й, тя се вкопчва в ръцете ми, а аз не мога да се изтръгна и горя, горя… — Потрепери. — И тогава се събуждам.

— Е, сега си добре — тихо промълви Марго. — Деймън и аз сме наблизо и както обикновено хабим ток. Бог е на небето и в Бевърли Хилс всичко е спокойно.

Ани, успокоена, се усмихна.

— Имала ли си кошмари? — попита тя.

— Повтарящи се — не. — Марго поклати глава. — Поне не си спомням. Истината е, че много рядко помня сънищата си. — Изведнъж млъкна. — И все пак, знаеш ли, странно, че спомена за някаква къща. И аз понякога сънувам къща. Но сънят е щастлив. Най-хубавият сън, който съм имала.

— Разкажи ми го — помоли Ани.

— Ами — започна Марго, без да спира да милва косата на Ани като грижовна майка — … къщата е много голяма. Огромна. Може би е близо до океана. И всичко е бяло — стените, мебелите, прозорците. Зад прозорците всичко е бяло, чисто бяло, а ветрецът навсякъде гали дантелените пердета. — Усмихна се. — Къщата, е пълна с деца, които тичат из стаите и играят. Но всичко се движи забавено. Те тичат, пълзят и играят с някаква достолепна грация, съвсем бавно… Усещането е за щастие и покой, защото всички са в безопасност, умни и безгрижни и го знаят…

— А ти къде си? — попита Ани.

— Там е работата — отвърна Марго. — Мен ме няма. Когато бях по-млада, това ме озадачаваше. Но най-сетне разбрах. Аз съм самата къща. Цялата съм бяла, стара, хубава и силна и благодарение на мен децата са в безопасност и не ги грози нищо на света…

Гласът й затихна и тя погали челото на Ани. Ани се усмихна и започна да се унася.

— Хубаво е… — промълви тя.

Зад маската си Кристин усети пристъп на ирония при вида на чистото, честно, но измъчено момиче пред себе си.

Ани никога нямаше да научи, че Кристин току-що беше споделила с нея единственото щастливо видение, породено в ума й за двайсет и четири години живот.

А може би никога нямаше да разбере и кой всъщност я утешаваше и й вдъхваше сила зад преградата, наречена Марго Суифт.

И защо да научава?

Кристин стана, отиде на пръсти до вратата и хвърли последен поглед към леглото. Усмивката на устните й беше предназначена само за нея. Бедната Ани! Със своето типично американско минало, което някои хора биха приели като сигурна опора срещу страданието и борбата, но едва я бе спасило от превръщането й в мишена на опитни убийци, готови да й причинят всички страдания, способни да понесе човек.

А първият и най-злонамерен от тези убийци беше жената, която я чакаше с отворени обятия да се появи на бял свят.

Колко дълго бяха живели сами, преди да я освободи от присъствието си?

Без съмнение достатъчно дълго. Майка и дъщеря…

Видимите и невидимите белези на Ани бяха запечатани в костите, мускулите и паметта й, докато тези на Кристин бяха само в сърцето. Но тези белези ги правеха сестри. Болката и оцеляването бяха подсилили сестринството им.

Не, Ани не заслужаваше възмездие за миналото си. Бе наказана предостатъчно.

Целта беше другаде.

Когато Марго се върна в дневната, Деймън се взираше изтощено в пространството. В секундата, преди лицето му да се разведри и да попита за Ани, ясно пролича какво му причиняват непрекъснатите усложнения около „Плодовитата луна“. Изглеждаше дълбоко обезсърчен, почти без надежда.

— Как е тя? — попита той.

— Просто някакъв кошмар. Сега спи спокойно.

— Добре — уморено изрече Деймън.

Марго разроши косата му с нежна ръка и седна на дивана. Усети влажния нощен ветрец, който нахлуваше в къщата. Отвори книгата си и започна да чете. Но Кристин продължаваше зорко да следи Деймън с ъгълчетата на очите си.

Животът бавно го напускаше. Почувства го, защото беше експерт по химията на мъжките надежди. Ако „Плодовитата луна“ скоро не застанеше пред камерата, алкохолът и депресията щяха да го подтикнат към фатален край.

Беше време да действа.

— Деймън — рече тя, — в петък вечерта трябва да изляза. Ти и Ани ще останете сами.

Погледна я разсеяно.

— Някое гадже ли?

Погледна го със закачлива усмивка.

— Не казвам.