Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (89)

XXX

Деймън Райс нервно се разхождаше напред-назад из дневната, без да забелязва, че падащият здрач събира мрак в ъглите на стаята.

— Божичко — мърмореше той. — Божичко…

Ани и Марго се бяха отпуснали лениво на два отделни дивана, късите им поли откриваха дълги хубави крака, които се белееха в умиращата светлина. И двете изглеждаха потънали в размисъл, въпреки че главите им следваха Деймън в пътешествието му из стаята.

— Е, добре — дрезгаво пророни той. — Шибана работа. Нали всички ще умрем…

Мислеше за Хармън Кърт и шокиращата вест за самоубийството му. Деймън познаваше Кърт от много години и беше искрено озадачен от самоунищожението на толкова могъщ човек.

И все пак писателската му интуиция се питаше дали под любезната бащинска външност на Кърт не се бяха преплели невидими жички на влияние, опасност и дори лудост, превърнали се в здрава мрежа. Не можеше да потисне клиничния си писателски интерес към нелепото събитие.

Междувременно смъртта, както винаги, бе отворила вътрешна врата към коридорите на вдъхновението му и това правеше настроението му напрегнато и непостоянно. В края на краищата самоубийството беше една от доминиращите теми в творчеството и вътрешния му живот. Да види как Кърт минава по този път преди него беше като светлина под вратата на собственото му бъдеще.

— Шибана работа — повтори той и спря да пийне от чашата с уиски, оставена на масичката. — Този човек беше задник. Знам това. Зад онази мраморна фасада се криеше касапин. Но точно тук е проблемът — касапите не посягат на живота си. Вкопчват се в него с нокти и зъби… Е, добре.

Марго не каза нищо. Знаеше, че тази вечер Деймън ще пие повече от друг път и вероятно ще се събуди преди полунощ с тежък махмурлук, който ще го държи буден и проклинащ до зори. Постъпваше така винаги когато някое събитие силно го разстройваше. Беше го виждала често по време на премеждията на „Плодовитата луна“. Възнамеряваше да го чака с приготвен аспирин, разтривка на гърба и морална подкрепа, когато се събудеше през нощта.

Под маската си Кристин беше спокойна. Знаеше, че вглъбяването на Деймън в чувствата няма да продължи дълго. Скоро отново щеше да работи, защото без пречките, които създаваше Кърт, „Интърнашънъл“ или някое конкурентно студио бързо щеше да предложи да финансира „Плодовитата луна“.

Нейната част от работата беше свършена. Другата част беше в ума на човека, когото наблюдаваше да се разхожда напред-назад из стаята.

Ани гледаше с полуусмивка как Деймън броди из стаята и слушаше с тъга как думите отекват в сенките. Звукът на гласа му й беше скъп като хаоса в старата къща. Но изглеждаха крехки и застрашени поради смъртта на Кърт.

Разбира се не защото съществуваше някаква реална заплаха. Дори напротив, смъртта на Кърт вероятно означаваше началото на последния и най-велик период от ерата на Деймън като творец.

И все пак тази вечер смъртта сякаш хвърляше странна бледност върху всичко в стаята. Нищо не бе трайно и в безопасност.

Ани бе прекарала пет години от живота си в борба с безликата армия, начело на която стоеше Хармън Кърг. Беше спечелила отчаяни битки и понесла горчиви загуби в този конфликт. Носеше белези, които щяха да я съпътстват до края на живота й.

И сега изведнъж Кърт вече го нямаше. Бе премахнат от сили, които не можеше да види и дори да си представи. Най-сетне беше в безопасност от злостното му безкрайно преследване. Беше завинаги избавена от яростта, която той питаеше срещу упоритата й кариера.

Но тази вечер Ани не изпитваше облекчение. Не споделяше и страхопочитанието на Деймън пред злокобните изненади, които животът подготвя за неподозиращите.

Вместо това чувстваше празнота, прекалено лична и всеобхватна, за да я сподели с Деймън и Марго. Празнота, която съдбата пазеше единствено за нея.

Бяха минали близо две седмици, откак Франк Макена позвъни да отмени последната им среща за вечеря. Оттогава спря да се обажда.

Сбогуването в гласа му през онази вечер беше осезаемо. Шест дни след това се мъчи да не му обръща внимание, но то звучеше като съдбовен удар на камбана в настъпилото мълчание.

Разбира се, не можеше да не мисли за причините. Но се радваше, че не беше достатъчно бърза или отчаяна да попита за тях вечерта, когато й се обади. Жената не бива да помага на обречеността си, като пита защо.

Вече нямаше да дойде. Знаеше го.

Ани отново бе сама.