Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (4)

IV

Ню Йорк

8 септември 1967

Беше студена дъждовна събота. Ерохотът на камиона в алеята под прозореца ехтеше в студиото. Миризмите от съседния марокански ресторант изпълваха сетивата на Рой Диран с познатата смесица от глад и отвращение.

Мразеше този сезон. Нямаше свой облик. Коледа бе много далече. Денят на благодарността — също, въпреки че от трийсет години не го смяташе за празник. Лятото, любимият му нюйоркски сезон, вече бе недосегаемо, удавено в дъжда. Нямаше смелост да очаква малкото ясни и студени есенни дни, които биха могли да пробудят редки спомени за покоя и сигурността, с които се бе разхождал из парка зад площад „Вашингтон“ или бе пазарувал от магазините близо до апартамента му в Уест Вилидж.

Рай беше сам и премръзнал до мозъка на костите, а дъждът, лъснал паважа на Трийсет и седма улица под колелата на карираните таксита и градските автобуси, създаваше дрезгав контрапункт на чувството му за празнота.

Довечера щеше да ходи на театър. Трима от учениците му щяха да участват в постановка на пиеса от Олби в „Трипени“. Никой от тях нямаше да бъде блестящ, но присъствието му щеше да поуталожи паниката им.

Един или друг от педерастите, които минаваха за театрални критици на града, щяха настойчиво да търсят мнението му за представлението.

— Какво мислите за постановката, господин Диран? Бихте ли режисирали актьорите по същия начин?

Въпросите щяха да са свръхпочтителни, за да подмамят Рой да влезе в ролята на гуру, тъй като мненията му винаги се отличаваха с оригиналност. Но в дъното на очите, срещащи погледа му, щеше да трепка обичайната искрица презрение, язвителната усмивка, извираща от увереността, че знаят някаква мръсна тайна.

Не че не го заслужавам, напомни си той. Едва ли имаше хомосексуалист в Ню Йорк, който да не знае за непреодолимата слабост на Рой към еднократни срещи с хубави млади момчета, които му предлагаха телата си с надеждата да им помогне в актьорската професия.

Телефонът зазвъня и Рой вдигна слушалката.

— Господин Диран, аз съм на отсрещната страна на улицата, в магазина за деликатеси. Исках да се уверя, че ме чакате.

— Качвайте се. — Затвори телефона, без да каже нещо повече.

Беше оная Хавиланд, която го обсипа с телефонни обаждания, докато най-сетне се съгласи да я прослуша за включване във вече твърде многолюдния си клас.

Настойчивостта й го беше настроила срещу нея, но накрая отстъпи. Гласът по телефона, толкова чист и невинен, го дразнеше. Пълна аматьорка. На всичко отгоре и манекенка, поне така се бе представила, което означаваше дълги крака и нулев талант.

Рой прекарваше живота си в подобряване на средни таланти. За тези свои усилия бе наричан най-великият преподавател по актьорско майсторство в англоговорещия свят.

Чу звънеца и ехото на леки стъпки по стълбата.

— Господин Диран, безкрайно съм ви благодарна, че се съгласихте да ме приемете.

Момичето вървеше към него по дървения под. Носеше панталони и син пуловер. През ръката си бе преметнало джинсово яке, а от рамото му висеше чанта с ресни.

Рядка красавица. Странни котешки очи, нежна и гъвкава фигура, главозамайваща гарвановочерна коса. Беше казала, че работи за „Сирена“, и той позна лицето й от рекламите във вестници и списания. Съвършената й външност засили неодобрението му. Без съмнение очакваше тя да гарантира кариерата й.

— Седнете — рече той и посочи към вехт диван, който служеше за катедра по време на уроците и от време на време за сядане, ако някой можеше да изтърпи разнебитените пружини.

Тя седна предпазливо. Посочи й три книги с протрити меки корици, метнати на ниската масичка. Нямаше намерение да я остави да играе игричките си.

— Познавате ли Хеда Габлер?

Тя поклати глава.

— А „Федра“?

— Ами… чела съм я в гимназията. В часовете по френски.

— Добре — рече той. — Това е стар превод. Опитайте деветдесет и шеста страница. Монологът на Федра пред Иполит.

Тя докосна книгата, сякаш щеше да я ухапе. Беше пребледняла. Вероятно разбра, че иска да я уплаши. Наблюдаваше я как търси страницата. Зениците й започнаха да пробягват по текста.

Рой произнесе по памет репликата на Иполит.

Челото й се набразди. За десет секунди трябваше да се настрои да изиграе майка, която прелъстява собствения си син.

Рой знаеше, че е невъзможно.

Но за него щеше да е полезно да види как тя губи битката, а за нея щеше да е полезен малко опит. Внезапно очите й станаха безизразни, като че ли ще припадне. Зачуди се дали не е от страх. Но не. Лицето й възвърна предишния си израз — едновременно искрен и загадъчен.

Започна да чете.

Измъченото сърце на Рой почти спря, преди тя да произнесе третия ред на монолога.

Ани знаеше от самото начало, че Рой Диран ще й даде само една възможност. А при съдбата, която явно я преследваше, това можеше да се окаже единственият шанс да открехне вратата към бъдещето, което бе набелязала за себе си.

Особено след като мостовете към миналото бяха изгорени.

Тялото й още носеше следи от преживяванията в Калифорния. Лекарят я бе уверил, че белегът на гърдата ще изчезне с времето заедно със схващането на гръбнака. Ключицата й щеше да бъде като нова.

Беше напуснала Лос Анджелис, без да обяснява на Бет Холанд причините за краткото си пребиваване в болницата. При завръщането си в Манхатън каза на Рене Грийнбаум, че пробните снимки за „Интърнашънъл Пикчърс“ са довели до резултата „Не ни търси, ние ще ти се обадим“.

Тъй като нямаше белези по лицето, ръцете и краката, можеше да продължи да демонстрира всичко, освен бански костюми и бельо.

Въпреки това веднага задейства един свой план, който налагаше драстично ограничаване на кариерата й като манекенка.

Напусна нюйоркския университет, където вече четири години караше вечерни курсове по театроведство и сценография. Безлично писмо от деловодството я уведоми, че решението й е взето под внимание.

Ани пресметна спестяванията си. Изглеждаха достатъчни след три успешни години работа като манекенка в каталози за дрехи и модни ревюта, благодарение на които пътят й към по-известните и луксозни списания изглеждаше открит. Намери един от най-добрите преподаватели по техника на говора и пеене в Манхатън и започна да поставя гласа си за музикални и театрални изпълнения. Записа се в професионална школа по танци и се отдаде на изтощителен екзерсис, който трябваше да я подготви за кордебалетни и солови изпълнения, ако се окажеше наложително. Учителят й по балет, иначе доста кисел мъж, бе впечатлен от способността й упорито да репетира всяко движение, което й показваше.

Първите фази на плана й вървяха по график. Както и очакваше, Рене Грийнбаум не се примири с полуоттеглянето й от манекенската професия.

Ани бе вежлива, но твърда.

— Рене, високо ценя всичко, което направи за мен. Но точно сега имам други задължения, които не мога да подмина.

Когато Ани си тръгна, Рене се смръщи към купчината снимки на писалището си. Още когато видя Ани като осемнайсетгодишно момиче в „Сирена“, разбра, че в много отношения е единствена по рода си. Оказа се почти прекалено лесно да изгради пленителен ореол около странната смесица от обикновено американско момиче и завоалирана чувственост, която излъчваше. От меките й сребристи зеници сякаш бликаха неизброими тайни, независимо от ъгъла на фотокамерата.

А сега поставяше всичко на карта. Повечето манекенки имаха само по една възможност да пробият. Ани не беше глупава и го разбираше добре. От друга страна, напоследък красивите й очи излъчваха някаква решителност, вероятно породена от причини, надхвърлящи здравия разум.

Неразколебана от риска, който поемаше, Ани се пренесе от малкия си апартамент във Вилидж в пещероподобен таван заедно с три стюардеси, две от които успя да види едва на десетия ден от пребиваването си там. И трите се мяркаха като сенки и поддържаше връзка с тях почти изключително чрез бележките, закрепени с магнитна щипка на вратата на хладилника. Уединението й не бе нарушено, а от друга страна, плащаше значително по-нисък наем. А пътуването до центъра на града не се оказа толкова страшно, колкото смяташе.

Разреши си само няколко седмици за свикване с новия начин на живот, преди да предприеме следващата и най-трудна стъпка. Знаеше, че трябва да се свърже с Рой Диран и да го убеди да я приеме за своя ученичка по простата причина, че той бе най-добрият. Без него или някой друг като него просто нямаше да успее да превърне необработения си актьорски талант в продаваема стока.

В началото я плашеше дори звукът на тънкия му раздразнен глас по телефона. Но се насилваше да постоянства, докато твърдата му решимост да не се среща с нея се разколеба, въпреки че усещаше как антипатията му расте с всяко нейно обаждане.

И ето, сега той седеше на брезентовия стол срещу нея и я фиксираше безмилостно с ледените си очи.

Значи така изглеждало лицето на съдбоносната възможност, помисли си тя. Мрачно лице на враждебно настроен мъж и груб вътрешен глас, който шепнеше: „Сега или никога“.

Но тя се бе въоръжила да отговори на предизвикателството.

В стомаха й се надигна вълна на гадене. Усети как плъзва надолу по ръцете до върха на пръстите й, залива страницата и прониква в напечатаните думи. Когато вълната изцяло обхвана устните и дробовете й, тя зачете думите с невероятно спокойствие, без предварително замислена интонация.

Рой Диран я гледаше зяпнал, веждите му се вдигнаха.

— Я пак — рече той.

Произнесе още веднъж репликите равномерно, без да се старае да ги оцветява или мотивира. Всяка дума излиташе през шемета, който я бе завладял.

Рой Диран я прекъсна.

— В тази сцена тя го милва — заговори той. — Разбираш ли, милва го точно между краката, с думи, естествено. Но самата тя не го осъзнава, както осъзнава нуждата, която изпитва. Опитай се да ми предадеш това.

Прочете отново текста. Той се усмихна и поклати глава, преди тя да свърши.

— Добре.

Стана и протегна измършавяла ръка да й помогне да се изправи. Книгата тупна на масата.

— Ще ти струва по двайсет и пет долара на урок — заяви той. — Събираме се по три вечери седмично — от шест, докато спрем да се понасяме.

Преглътна, като чу цената. Другите уроци също струваха много и банковата й сметка неумолимо се топеше въпреки по-ниския наем.

— Имам и по-добро предложение — каза той. — Ще ми плащаш, когато можеш. По-късно ще приравним разликата.

Лицето й светна. Усещането, че пропада, започна да я напуска. Приемаше я!

— Но трябва да запомниш нещо важно — предупреди я той. — Пред теб стои дълъг, много дълъг път. Липсва ти техника. Напълно. Нямаш чувство за време и контрол. Или ще ги развиеш, или никога няма да станеш актриса. Не бива да храниш измамни надежди. Разбрахме ли се?

Тя се усмихна послушно.

— Има и друго — продължи той. — Безработицата в тази професия е над деветдесет и пет процента и ще остане така в обозримото бъдеще. Ако искаш да играеш за пари, трябва да се разделиш с тази мисъл.

Вместо да отговори, тя му протегна ръка с блеснали очи.

— Много ви благодаря, господин Диран. Няма да съжалявате, че ме приехте. Обещавам ви.

— Ще видим. — Усмивката му бе засенчена от предпазливост. Колко дребничък беше, колко напрегнат! — Ще се видим в понеделник вечерта.

 

 

Ани спря насред Трийсет и седма улица. Поройният дъжд се сипеше върху раменете й, но не се сети да отвори чадъра.

Вече бе част от Студио 37.

Вече бе ученичка на Рой Диран.

Тръгна към спирката на метрото, без да забелязва колите, които плющяха в локвите около нея. Радостта и учудването й се смесваха с друго чувство, твърде потайно, за да го признае.

Знаеше, че Рой Диран ще я приеме още преди да изкачи стълбите към студиото му.