Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (36)

VII

Ани щеше да запомни следващите четири месеца като най-парадоксалния период в живота си.

От една страна, бяха самотни, изпълнени със страх месеци, по време на които способността й да съществува самостоятелно бе доведена почти до краен предел. Същевременно бяха време на задъхано въодушевление, на главозамайващи открития и на вълнуваща близост с хората около нея.

Преди да започне да се ориентира в ролята на Лиан, репетициите на маса с Ерик Шейн и Деймън Райс свършиха и беше време да започнат дванайсетседмичната снимачна програма, която включваше две седмици снимки на открито в Южна Каролина, където Ани за първи път видя увисналия мъх и магнолиевите дървета, които щяха да бъдат толкова важен зрим елемент в готовия филм.

Когато минаха първите, изпълнени с подводни камъни снимачни дни, Ани се запозна с вилнеещия червендалест продуцент Клифърд Наумс, който сякаш се дразнеше всеки път, когато трябваше да размени по някоя дума с нея.

— Не може да се направи филм в рамките на бюджета без такъв звяр — засмя се Деймън Райс. — Ако те тормози, заплюй го в очите. Само ще те уважава за това.

Райс работеше зад камера в тясно сътрудничество с Марк Салинджър — известен във филмовите среди режисьор, чиито най-очебийни характеристики бяха мършавата му фигура и начинът, по който палеше цигара от цигара. Маркс неизменна вежливост молеше за дубъл след дубъл на почти всяка важна сцена и работеше с актьорите до пълно изтощение, докато не получи точно онзи ритъм, който си беше наумил.

Операторът Дънкан Уърт, чиято опитна ръка бе нужна за всяка отделна сцена, беше от съвсем различно тесто. Висок два метра, бивш футболист от националния отбор, той беше домошар, който показваше на Ани снимки на жена си и седемте си деца и я запозна с тънкостите на осветлението, работата с камерата и композицията на филма през ценния обектив. „Среднощен час“ до голяма степен щеше да дължи уникалния си сенчест ефект, доста по-мрачен и смразяващ, отколкото в предишните филми на Райс, на артистичността на Дънкан.

Ани бързо се сприятели с тонрежисьора Джери Фалкоуски, чиято специалност най-много я заинтересува. Джери трябваше да записва на магнетофона всеки звук в заснетите сцени и вършеше това с ненатрапчив перфекционизъм и добродушие. Оставаше невъзмутимо спокоен, когато на снимачната площадка ставаха гафове, и лично изрязваше и монтираше повредените ленти с деликатността на хирург. Джери учеше френски за удоволствие и прекарваше много обедни почивки, като даваше оценки на училищния френски на Ани.

По време на снимките Ани се сближи най-много със скриптерката Айлийн де Гро с необичайния прякор Дийдъл, която внасяше спокойствие в изнервения актьорски състав чрез деликатното си и крехко поведение. Докато работеше, дъвчеше небрежно дъвка и очарова Ани с приятния си характер, когато двете успяваха да откраднат по малко време и да отидат на пазар през почивните дни.

Целият екип работеше рамо до рамо в спокоен дружески дух и Ани се учеше от всички. А отделните капризи се затъмняваха от властно насочващия гений на Деймън Райс, който зареждаше всеки снимачен ден с опасности и въодушевление, каквито Ани не беше изпитала досега.

Деймън контролираше всички технически аспекти на изпълнението на Ани, инструктираше я по въпросите на интонациите и ритъма. Въпреки това говореше малко за собствената си концепция за Лиан и я оставяше да навлезе в образа по собствен път. Всеки ден променяше по нещо в сцените, които трябваше да снима Ани. Промените бяха минимални — по някоя дума, жест, насочване на брадичката наляво или дясно, и Ани не можеше да схване значимостта им. Но те й помагаха да характеризира образа и да направи всекидневния й къртовски труд малко по-лек, така че охотно се съобразяваше с тях.

Въпреки че беше непреклонен в задачите, които поставяше, Райс винаги намираше добра дума за всяка заснета сцена, която му допадаше, и нито веднъж не намекна, че смята Ани за по-малко професионалистка или по-малко талантлива от останалите актьори.

Доверието му в нея беше особено ценно на фона на еднообразната и доста недружелюбна реклама, съпътстваща участието й в продукцията. Изглежда, меденият й месец с журналистите от филмовите издания беше свършил, защото всеки ден в една или друга публикация се появяваше нейна снимка, придружена от статия, чийто кисел тон отразяваше очевидното негодувание на Холивуд от тази неизвестна актриса, откраднала ролята на Лиан от по-утвърдени таланти.

„Ще може ли да я изиграе?“ — гласеше едно заглавие.

„Неравен път за момичето с предпазния колан“ — твърдеше друго.

„Докога ще изтрае късметът на начинаещите?“ — питаше трето над статия, която намекваше, че аматьорството на Ани бави снимките на филма.

Ани благодареше на бога за Деймън Райс. Той беше неин водач и ментор при най-трудното предизвикателство в живота й и не се отделяше от нея в най-тежките периоди на снимките.

И все пак, колкото и да я подкрепяше, в любезността му нямаше нищо лично. Беше прекалено погълнат от „Среднощен час“, за да я забележи като личност.

Тя знаеше, че вечер пие много, но призори винаги беше на крак, готов за работа, а енергията му галванизираше всички наоколо. В момента нямаше и помен от буйстващия потиснат пияница. Но Ани наблюдаваше нервните му движения, чувстваше погледа на малките му сини очи и все повече се убеждаваше в правотата на първото си впечатление — че принадлежи към неземна раса, управлявана от други денонощия, друга обмяна на веществата и най-вече от други мисли.

Очевидно този филм бе единствената му любов. Колкото и да държеше на Ани, не й беше истински приятел. Ето защо, когато го виждаше отпуснат в голямото овехтяло кресло в караваната му, както навремето Хари Хавиланд се свиваше в дневната в Ричланд, тя изпитваше самота, каквато не беше чувствала, откак умря баща й.

Оставаше й Ерик Шейн.

Ани не би могла да мечтае за по-несебичен колега. Той непрекъснато я окуражаваше, приемаше предложенията й, допълваше ги със свои и неуловимо я насочваше в толкова новото за нея изкуство.

За разлика от напрегнатия, разсеян Деймън Райс, Ерик беше хладно безразличен в работата си, подобно на лекар, адвокат или банкер. Шегуваше се за малките неуредици, които непрекъснато възникваха на снимачната площадка, но никога не повиши тон в гняв или упрек.

В края на всеки снимачен ден той отарашваше нанякъде на мотоциклета си, облечен пак с протритите джинси и пуловер или кожено яке, след като махваше непринудено с ръка.

Ани още благоговееше пред любимата си звезда и не можа да свикне да му казва „довиждане“, след като беше прекарала целия ден, превъплътена като гъвкавата страстна убийца, която го омагьосваше, прелъстяваше го, увиваше полуголите си крайници около него и го смайваше с ласките си, подобно на паяк, твърдо решен да му изсмуче и последната капчица живот чрез отровната мощ на своята сексуалност.

Близо седмица беше посветена на безкрайните дубли, необходими за дългите им голи сцени. Ани безброй пъти трябваше да гали гърдите му със своите и да покрива устните му с множество целувки, докато камерата жужеше наблизо.

След това намаляваха осветлението, полагаха телесен грим върху голата им плът и в следващата сцена Ани бавно прекарваше лениви пръсти по крайниците му, заравяше ги в косите му.

Противоречието в тези контакти с толкова красив представител на мъжкия пол я оставяше задъхана от изтощение и неволна възбуда. В тези моменти усещаше у Ерик Шейн неопровержимото потръпване на мъжкото желание, виждаше блясъка в ясните му очи.

Той не се боеше да покаже физическата страна на чувствата си. Точно обратното, мобилизираше я, за да добави сила и дълбочина в образа на Тери. Нито една от мълчаливите искри, които прескачаха между него и Ани, не отиваше напразно. Всичко се използваше за доброто на филма.

И въпреки че Ани не го разбираше, обърканите й чувства към Ерик Шейн бяха умно използвани от Деймън Райс.

Ерик бе толкова привлекателен, че не можеше да не преплете възхищението си от него в пъклената решимост на Лиан да прелъсти и унищожи Тери. По този начин под жестоката агресивност на Лиан в изпълнението на Ани се прокрадваше и нещо нежно и всеотдайно. Лиан стана по-сложна и ролята се обогати по отношение на правдивостта си.

Егоцентричната личност на Лиан се допълни с още една парадоксална нотка на мекота поради страхопочитанието на Ани пред изключителните актьорски умения на Шейн и състраданието и към скритата, уязвима сърцевина под уникалния изпълнителски стил.

И така, Лиан оживяваше на екрана с невидим ореол на женствена нежност, споена с ехидни жестове на триумф. Получи се образ с впечатляваща дълбочина.

Едва когато видя заснетия материал на сцените й с Ерик, Ани разбра истинската цел на малките промени, който Деймън беше направил в сценария през самотните си бели нощи.

Като цяло те отразяваха точно приноса на самата Ани към ролята — подсъзнателната мекота и нелепост, върху които се наслагваше злобата на Лиан. Обхващаха и въздействието на Ерик Шейн върху нея, и нейното превъплъщение.

През цялото време Райс се беше намирал на крачка пред тях, като внимателно бе прекроявал сценария по мярката на актьорите. Промените бяха майсторски. Благодарение на тях Лиан, в плът и кръв, беше станала още по-страховита, отколкото на хартия, Тери бе още по-натрапчив, а хаотичното снимане на филма беше създало съвършен готов продукт.

По-късно Ани така и не можа да разбере беше ли спала чрез онези трескави седмици и как успяваше да се яви усмихната в шест без петнайсет сутринта при Анди Ричи, нейния личен гримьор, и весело да пожелава „добро утро“ на сънливите членове на екипа. Спеше, хранеше се, репетираше, снимаше дубъл след дубъл, повтаряше до втръсване движение след движение.

С всяка изминала седмица усещаше, че играта й се подобрява и задълбочава, със съжаление искаше да се върне назад и да преснима първата си сцена. Разбира се, беше твърде късно. Иронията на филмовата лента се състоеше в това, че всеки епизод имаше само по един шанс и след това, добър или лош, се използваше.

И така, снимките продължаваха — все по-изтощителни, по-бавни, по-ужасяващи и по-въодушевяващи. И точно когато мрачната интензивност на „Среднощен час“ сякаш достигна кулминацията си като тежък сън, от който не можеш да се събудиш, всичко свърши.

Деймън Райс и Клифърд Наумс обявиха края с няколко шеги. Направиха купон за актьорите и членовете на техническия персонал, които още бяха в града. Започна следснимачната работа. Райс и Марк Салинджър се затвориха с монтажистката Айлийн Малер и нейния екип, а Клифърд Наумс хукна по йерархията на разпространителите в „Интърнашънъл Пикчърс“, за да изтръгва договори и финансови обещания, които студиото нямаше да изпълни охотно.

Екипът, работил по „Среднощен час“ на снимачната площадка, се беше разпръснал по четирите посоки на света и може би никога вече нямаше да се събере в същия състав.

За Ани всичко бе свършило.

Или почти всичко.