Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (3)

III

Един час преди зазоряване телефонът започна да звъни. Ниските, но настойчиви бибипкания не събудиха Ани. Трепкащата светлина до шайбата остана незабелязана. Емоционалното изтощение се бе смесило със сънотворното в организма й и удължаваше пътя към събуждането.

В съня си отново бе малко момиче. Чаршафите около тялото й принадлежаха на детското легло.

Събуди я особена миризма. Разбра, че къщата им гори.

Скочи от леглото. Стълбите и коридорите, по които бягаше, й се струваха безкрайни. Простираха се мрачно пред нея само за да я объркат, но тя продължаваше да тича.

Най-сетне се озова в дневната. Видя баща си, заспал на старото кресло.

В скута му имаше и едно малко момиче, което също спеше. Ани знаеше, че трябва да ги събуди, преди пламъците да са стигнали до тях.

Дръпна ръката на бащата си. Твърде късно. Той не помръдна и всъщност вече не приличаше на себе си.

Обърна се към момиченцето и видя, че това е тя. Значи това беше последната й възможност. Когато посегна да я докосне, изпита внезапно и ужасно подозрение. Истината просветна, когато ръцете им се срещнаха.

— Това не съм аз.

Този факт превърна надеждата й в паника.

Загледа се в спокойно затворените очи на детето. Изведнъж те се отвориха. Противна миризма изпълни въздуха и Ани твърде късно забеляза, че пламъците излизат от тези очи — очи, чиито искрици се превръщаха в чудовищни огнени езици.

Ани се обърна да избяга, но не можа да помръдне. Момиченцето я държеше за ръцете.

Писъкът й приличаше на задавена въздишка и пламъците започнаха да я поглъщат.

Стресна се и се събуди. Ехото на писъците й продължаваше да звучи слабо, в такт със звъненето на телефона до леглото й.

Загледа объркано апарата. Сънят неохотно отстъпи пред действителността, когато острата болка в гърдите й припомни къде се намира.

Вдигна слушалката.

— Слушай ме внимателно — заговори рязък глас. — Създаде ми твърде много неприятности тази вечер. Предлагам ти да вземеш парите.

Изслуша го и известно време мълча, като се стараеше да прецени силата на волята на мъжа в другия край на линията.

— Знаете отговора ми — най-сетне отвърна тя. — Мога да мина и без парите ви.

— Искам да разбереш нещо — рече гласът. — Никога няма да работиш в Холивуд. Никога и при никакви обстоятелства. А ако в някой бъдещ момент се приближиш до мен, по какъвто и да е повод, ще положа всички усилия да те унищожа. Ясно ли е?

Тя затвори телефона.

Когато легна, възглавницата й още беше топла. Странно, но ехтящият глас на Кърт не беше я уплашил. Вместо това се върна сънят, придружен от увереността, че не го сънува за първи път. Беше го сънувала често и преди, само че го бе забравяла.

Добре беше все пак да чувства, че е жива, въпреки че събуждането й върна мисълта за загубата на Хари Хавиланд, който можеше да я посещава само в сънищата й. Не можеше да върне времето. Изгубеното си беше изгубено.

По същата логика, мислеше тя, изтезанията, които претърпях от Хармън Кърт, също са част от миналото. За да му обърне окончателно гръб, трябваше само да се съсредоточи в бъдещето и да не се обръща назад.

Каквото и да се случеше.

Странно въодушевление припламна в нея. Сега и само сега можа да разбере отчаянието, което бе насочило крачките й към полицейската кола снощи. Дори тогава дълбоко в себе си бе уверена, че и полицията няма да й помогне.

Беше съвсем сама.

Но в самотата се криеше безценна самостоятелност. Не би могла да зависи от никого.

Имаше и още нещо. Разбра, че нахлулото в нея спокойствие извираше не само от тази мисъл, но и от вече взето решение. Някак бе стигнала до него в интервала между разсънването и настоящия момент. Знаеше какво трябва да прави. Как бе могла изобщо да се съмнява?

Разбира се, никога нямаше да го сподели с когото и да било. Щеше да прозвучи абсурдно. Въпреки това решението й принадлежеше, а може би тя вече принадлежеше на него и я тласкаше напред.

Очакваше я неравен двубой, в който победата бе малко вероятна.