Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (47)

XVIII

— Оох… хайде… така, момчето ми…

Мотелската стая беше тъмна. Двете тела на леглото се бяха сключили в последна и най-трескава прегръдка, ханшът му беше притиснат към слабините й, дългият пенис бе потънал докрай.

Госпожа Сондърборг се забавляваше. Правеха го за трети път през последния час и той успя да се сдържи дълго време. Спазмите му идваха бавно. Може би поради количеството погълнат алкохол, и тя бе изпитала два пъти удоволствието, което тази млада машина помпаше в нея с трепетна енергия.

Ударите бяха силни и бе много надарен. Истински жребец, точно както беше предположила още първата вечер, когато беше на вечеря у тях. Нищо чудно, че беше свалил толкова бързо тъпата си съпруга.

— Ммм — въздъхна тя. — Ох! Ммм… още малко… Чакай… не…

Най-сетне в гърлото й заклокочи нисък смях, толкова опитен, толкова пълен с почти маниакален триумф, че усети как той се напряга за последния си удар и потрепери, притиснат в нея. Плъзна нежна ръка под ханша му и го погъделичка между краката по набъбналите тестикули.

Той простена, докато се изпразваше в нея, остатъците от спермата му бяха като малка капка в сравнение със забележителното му изпълнение. Когато се стовари върху нея, тя усети изтощението му и горещото удоволствие, което плъзна между бедрата й.

Беше несръчен любовник и трябваше да го насочва въз всяка стъпка, за да успее да извлече нещо от него. Но бе успяла и това я радваше. За жена с нейното обществено положение не беше лесно да намери пълноценен мъж.

Госпожа Сондърборг не търсеше само голям член и никога не беше го търсила. Тя държеше да притежава мъжете ако не тялом и духом, то поне в някое незащитено кътче от характера им. Иначе не можеше да открие удовлетворение от телата им.

А сега притежаваше и този. Почти.

Клечеше като козел върху нея, без да вади члена си. Окосмените му гърди се повдигаха, а на лицето му в мрака се очерта усмивка. Беше горд от себе си. Въобразяваше си, че тя скимти от екстаз пред мъжката му сила. Истински млад оръженосец, който чука жената на шефа си, за което тя трябва да му бъде благодарна. Познаваше мислите му по-добре от самия него. Беше убедена в нахалството му да си въобрази, че е независим от нея. В този аспект още не го притежаваше.

И затова щеше да го накаже.

Най-сетне той се отдръпна от нея и легна в сянката до тялото й, все още задъхан, сложил ръка на бедрото й. Мълчеше.

Изчака да си отдъхне. Когато мълчанието стана подходящо, прекара пръст през космите на гърдите му и сериозно пошепна в ухото му:

— Това не може да продължава така.

След малко той кимна, брадичката му докосна косата й.

— Трябва да я напуснеш — добави тя.

Този път паузата беше по-дълга. Все пак той кимна отново.

Знаеше, че съгласието му е стратегическо. Обработваше го вече три месеца. В началото беше стабилен, но ставаше все по-податлив. С увеличаването на сексуалната й власт над него нарастваше и убедителността на доводите й.

Двамата с Ралф, твърдеше тя, живеели по този начин благодарение на парите на семейството й. Заплатата на Ралф като президент на Първа национална банка не значела нищо в днешния свят. Самата тя произхождала от семейство с богатство, а разполагала и с голямо наследство от първия си съпруг.

Обясняваше му, че се омъжила за Ралф, когато била объркана от мъка. Млада вдовица, уловена в момент на слабост, отчаяно нуждаеща се от стабилност. Оттогава непрекъснато се разкайвала за този брак. За Ралф не представлявала нищо повече от ценна собственост. Не я обичал, не можел да я задоволява. Трудно беше да се устои на скръбния поглед в очите й, когато говореше колко е нещастна.

Но сега, твърдеше тя, вече е намерила Ръс. Очаквал ги нов живот, живот на духовна близост, който да хармонира на очевидната им сексуална съвместимост. Разбира се, тя била по-възрастна, но била и нещо специално. Той знаеше това. Нямаше жена, която да се сравни с нея в леглото, и все още бе много красива.

В сравнение с нея нито една дебела фрау с две хленчещи хлапета и трето на път не заслужавала времето му. Това е непоправима загуба, повтаряше тя. Загуба на сексуалността му, на цената му, на въображението му, на жаждата му за живот. Грешка на младостта, която трябвало да се поправи.

Когато и двамата бъдат свободни, той щял да спре да робува, за да се издигне по нормалните канали на Първа национална и да получи обещаващата банкова кариера, която заслужавал. Тя щяла да му помага като предан другар в живота, нейната хитрост, интелигентност и познанията й за бизнеса щели да са в негова услуга заедно с огромните й финансови ресурси. Двамата щели да водят вълнуващ, изпълнен с предизвикателства и романтика живот.

И щяха да разполагат с нейните пари, нали така? Несигурността щеше да изчезне от ежедневието им, бедността вече нямаше да го разделя от призванието му.

— Ще бъдеш истинският ти, Ръс, за първи път в живота — говореше тя. — Истинският ти. В момента си обвързан с неща, които са извън теб — плащане на сметки, семейство, тази нелепа йерархия в Първа национална. Всичко това те принизява и къса по нещо от теб. Когато се съберем, ще обърнеш гръб на тези неща. И тогава нищо няма да те спре.

Обработваше го умно — ту призоваваше гордостта, ту алчността му. Знаеше, че няма да може да се съпротивлява и срещу двете, защото нямаше оръжие против тях, но характерът му беше кух. Не беше трудно да се открие ключът към него.

Сега го беше докарала почти там, където то искаше. Но все пак оставаше предизвикателство. Съпругата и децата не можеха да не значат нищо за него, като се вземеше предвид средата и възпитанието му. Те до голяма степен се покриваха с бъдещето, което си представяше за себе си. Откъсването му от тях не беше проста работа. Но чуваше машината да работи и фино я настройваше така, че с течение на времето везните със сигурност да се наклонят към нея.

— Скоро, нали? — попита тя с чувствена и нетърпелива нотка в гласа. — Нали ще го направиш скоро?

Той въздъхна.

— Да.

Потупа го по плоското и гладко място под пъпа, стана и тръгна гола към банята да се освежи.

Когато мина покрай тоалетката, забеляза броя на „Холивуд Рипортър“, който й беше купил и донесъл. Беше му казала, че обича да чете клюкарски статии, тъй че всеки път, когато се срещаха по хотелите, той й носеше новия брой като част от романтичен ритуал.

Знаеше, че днешният брой ще е пълен със слухове от мелницата, която смилаше бедната Ани Хавиланд от деня, когато филмът на Райс излезе по кината.

Ангел на секса.

Госпожа Сондърборг затвори след себе си вратата на банята и се зачете в очевидно дирижираната рекламна кампания.

Според статиите Ани била свалила Ерик Шейн още по време на снимките. Да, момичето положително знаеше как да започва от върха на пирамидата.

Но дали беше вярно?

Госпожа Сондърборг се загледа в собствената си руса красота в огледалото и си припомни тъмната коса и порцелановите бузи на Ани.

Прелъстителка, способна да завърти на пръста си Шейн, а може би и самия Райс?

От една страна, изглеждаше малко вероятно. Госпожа Сондърборг беше гледала няколко интервюта на момичето. Изглеждаше мила и сладка. Това бе логично, като се имаше предвид възпитанието й. Малко градче, кожа като праскови със сметана, потомка на горделив, упорит род. Всъщност в нея имаше нещо много почтено.

И все пак госпожа Сондърборг гледа „Среднощен час“ и прояви голям интерес към играта на младата актриса в ролята на Лиан. Знаеше, че делата говорят по-силно от думите. Това, което се получаваше на екрана, може би беше по-вярно от образа в огледалото.

Нещо повече, Ани положително беше се впуснала да получи ролята с развети знамена, сигурна какво иска, сигурна в таланта и съдбата си. Каква ли част от себе си бе готова да пожертва, за да постигне желаното?

Ани беше сложна личност, независимо дали го разбираше, или не. Далече не беше обикновеното момиче, за каквото се обявяваше и искаше да бъде. Всеки по-наблюдателен човек можеше да го долови и най-вече госпожа Сондърборг. Хибридната орхидея никога не се хвани лесно като обикновените растения.

Имаше известна ирония в това, че калта, с която я обливаха, само повишаваше пикантната й слава.

Как ли би изглеждало това красиво личице, ако го принудеха да се сблъска очи в очи с истината… с цялата истина?

Госпожа Сондърборг можеше да открие отговора на този въпрос винаги когато пожелаеше.

Хвърли последен поглед към косата и грима около очите и се върна в стаята. Имаше време да мисли за Ани. В момента любовникът й беше по-важен.

Утре щеше да помоли Ралф да повиши Ръс Кийтинг, както му беше обещал. Това беше част от плана.