Елизабет Гейдж
Булевардът на залеза (76)

XVII

Дойде денят да свалят маската от лицето й.

Доктор Махоуни, червендалест ирландец с изненадващо тих глас и спокойни маниери, лично беше зашил с жица счупената челюст на Ани и бе прочистил и превързал дълбоките срязвания по лицето й в нощта на катастрофата. През цялото време беше неотлъчно до нея и се бе превърнал в безценен приятел, докато приближаваше денят на навлизането й в живота с ново лице.

Но той не можеше да намали ужаса й от това как ли изглежда то. Защото като експерт той знаеше добре, че пластичната хирургия бе направила за Ани всичко, на което е способна в момента. Година и три месеца след катастрофата лицето, което щеше да види в огледалото, щеше да я придружава до края на живота й.

Докторът дойде лично в дома на Деймън да свали бинтовете от последната операция.

— Планината идва при Мохамед — пошегува се той, като спусна наполовина щорите в стаята на Ани и седна до лампата.

— Белезите може би ще те впечатлят — заговори той, докато махаше лепенките — по простата причина, че са още там. Но не бива да забравяш, че околните почти няма да ги забелязват. Те ще възприемат цялостния ефект от лицето ти.

Стига да не се разбягат с писък, помисли Ани с неуверен хумор, породен от страха.

— Зрителите готови ли са? — Лекарят се усмихна на Деймън застанал до прозореца зад гърба на Ани. Тя не видя усмивката и стиснатите му палци, защото страхливо се взираше в голата стена зад лампата.

— Започваме. — За смайващо кратко време бинтовете се бяха отпуснали и Ани усети хладния утринен въздух да освежава бледата й кожа. Лекарят кимна одобрително.

— Е? — обади се Деймън. — Мога ли да погледна?

— Моля.

Ани го чу да приближава. Ръката му взе нейната, а рошавите му вежди се появиха в полезрението й. Вдигна очи към него като гузно дете, на чието лице е изписана цялата му вина.

Той се намръщи. Кимна. Малките му сини очи засвяткаха.

— Огледало — дрезгаво рече той и посегна към ръчното огледалце, оставено от Кончата в чекмеджето на нощната масичка.

— Ох — изплака Ани и едва измайстори жалка усмивка на ужасеното си лице. — Трябва ли?

Нямаше смисъл да протестира. Не можеше да му надвие.

Накара я да поеме огледалото. Пое дълбоко дъх и погледна в него. Видя лицето на непозната жена.

Вярно, белезите бяха сведени до минимум. Плътта, отразена в огледалото, беше като на нормално човешко същество, на млада жена. Но нямаше никаква прилика с онази Ани Хавиланд, чието съществуване бе смятала за гарантирано до края на живота си.

Скулите изглеждаха по-високи и подчертани. Линията на челюстта, естествено, беше променена. Челото, най-тежко пострадало от срязванията, изглеждаше съвсем чуждо. Носът, въпреки че бе малък и правилен, не беше нейният.

Но колкото и да беше странно, най-смайваща промяна бяха претърпели очите й. Бяха станали дълбоки, измъчени и блестящи. Изчезнали бяха чувствените приканващи отблясъци, които толкова я смущаваха като момиче и които по-късно бяха принадлежали на Лиан. Беше се стопила и ясната светлина на безгрижен оптимизъм, който беше същността на Ани. Това бяха очи на жена, лишена от всички прищевки на младите момичета.

Ани ги затвори, прекалено уплашена да гледа повече. Не знаеше какво да прави с това лице и как да живее с него. Сякаш някой бе откраднал душата й и я бе сменил с чужда.

Ръката на Деймън стисна рамото й, пълна с утеха и еластичност.

— Отвори ги — заповяда той. — Гледай, не се бой.

— Ужасна съм — промърмори тя. — Нали съм ужасна?

— Различна си. Но ти го знаеше. Хайде, съвземи се, момиче. Искаше ли завинаги да останеш това, което беше? Всички сме създадени да се променяме. Не можем да растем, ако не губим това, което сме били. Различна не значи по-грозна.

Неубедена, тя се насили отново да погледне в огледалото. Искаше да прецени новото си лице от естетична гледна точка, сякаш не беше нейно. Но очите, които я гледаха, бяха пълни с решимост да съдят, а не да бъдат съдени. Накараха я да се почувства по-уплашена от всякога.

Деймън се приближи да я огледа по-критично.

— Виждам някои възможности — отбеляза той. — Възможности, които не забелязвах досега. Дай си малко време и ти също ще ги откриеш.

Той нежно я потупа по рамото, докато в ушите й звучеше гласът на доктор Махоуни.

— Можеш да се излагаш на умерени дози слънчева светлина. Но използвай лосиона, който ще ти предпиша, и винаги го слагай четирийсет и пет минути, преди да излезеш. Можеш да се миеш нормално, но с мек сапун. Нищо остро. Овлажняващ крем също ще ти се отрази добре. Сестрата ще ти изпрати списък с разрешените и забранени неща.

Докторът я изгледа доволно и се приготви да си ходи, за да й даде време да свикне със себе си.

Но Деймън вече крещеше в коридора:

— Франк! Ела тук. Искам да видиш нещо.

— Не! — извика Ани с внезапна ярост, шокирана при мисълта, че Франк е в къщата. — Какво… какво прави той тук? Деймън, не мога…

— Дошъл е по моя молба да свърши една работа — отвърна Деймън. — Във всеки случай доволен съм, че е тук точно сега. Искам да се похваля с теб. — Погледна пак към коридора.

— Не! — повтори импулсивно Ани. — Чакай… Божичко…

Деймън я погледна учудено.

— Какво има? — попита. — Да не искаш да ми кажеш, че ти пука какво ще помисли за теб Франк Макена? Хайде, момиче. Не забравяй коя си.

Сърцето й беше в гърлото. Самата мисъл да бъде гледана и оценявана от хладните очи на Франк беше непоносима.

Но беше късно да протестира, защото той вече беше на вратата. Изправи гръб и се обърна да го посрещне с лице към него.

За нейно изумление той успя да прикрие всичко, което мислеше в момента. Стоеше на вратата в костюм и вратовръзка, висок и солиден както винаги. Очите му влудяващо не отразиха нищо.

Прояви достатъчно тактичност да не се приближава повече. Просто стоеше и я гледаше. Около него сякаш трептеше свеж външен въздух. Пясъчнорусата коса беше леко разчорлена и му придаваше небрежен вид.

Ани се стегна за изпитанието, което предстоеше. Да мисли каквото ще, храбро реши тя. За нея той беше нищо, кръгла нула.

— Хайде, кажете го — рече Ани. — Знам как изглеждам. Вече съм голяма. Сама съм си виновна. Няма защо да ме щадите.

Той остана неподвижен. Очите му бяха впити в нейните. Моментът се проточи неописуемо дълго.

Най-сетне проговори.

— Възхищавах се от външността ви и преди, госпожице Хавиланд. Но ако това не ви обижда, сега ми харесвате повече.

Ани се изчерви. Не искаше да я утешават с неискрени комплименти. Но погледът в очите му беше сериозен.

— Някои неща у вас — продължи той — сега са по-видими. Не че преди ги нямаше… но човек трябваше силно да се взира, за да ги открие. А сега са на повърхността. — Усмихна се. — Просто бият на очи.

Тя се обърна неуверено към Деймън. Той кимна в знак на съгласие.

Сякаш разпъната на въже между двамата мъже, Ани се постара да събере мислите си. Възможно ли беше на лицето й да е изписано нещо друго, освен срам?

Преди да си отговори на този въпрос, я осени ново разбиране, което я смая с разтърсващата си внезапност.

Страхът, с който беше живяла през последните месеци, не беше породен само от това как ще се възприеме след превръзките. Беше и страх какво ще помисли Франк.

Франк, който напоследък толкова рядко я посещаваше и все пак бе присъствие, което влязло веднъж в живота на Ани, не даваше признаци, че ще го напусне скоро.

Тъкмо той ли…

Тази мисъл беше почти смешна. А с нея в крехкото й тяло се породи странно приятно усещане.

Всъщност толкова приятно, че успя да се усмихне.