Джоан Харис
Джентълмени и играчи (63)

8

Понеделник, 6 декември

Очевидно не съм желан. Или поне така ми каза Боб Стрейндж, когато тази сутрин дойдох на работа.

— За бога, Рой. Момчетата няма да умрат, ако пропуснат няколко урока по латински!

Е, може и да не умрат, но аз се интересувам от резултатите на учениците си, интересувам се от бъдещето на класическите езици в училище, а и се чувствам много по-добре.

О, докторът говори каквото говорят всички доктори, но аз помня Бевънс още като малко пълничко момче в часа ми по латински с навик непрекъснато да си събува едната обувка и проклет да съм, ако му позволя да ми нарежда.

Разбрах, че сега Мийк отговаря за класа ми. Личи си по шума, който се носи отгоре, докато седя в Тихата стая — странно носталгична смесица от звуци, сред които се чува упоритото потропване на Андертън-Пулит и звучният глас на Брейзноуз. Има и смях; и за миг се пренесох във времето — неопределено време — в което чувах смеха на момчетата, протестите на Мийк, усещах мириса на тебешир и изгорени филийки от средния коридор, заслушвах се в далечните звънци, трясък на врати и стъпки, и онова особено хлъзгане, характерно за раници, влачени по лъснатия под, и токчетата на колежките ми, тракащи на път за някой кабинет, за някой съвет, и съзерцавах златистия въздух на Камбанарията, изпълнен с лъскави прашинки.

Поех дълбоко дъх.

Ах.

Струва ми се, че съм отсъствал години, но вече чувствам как събитията от миналите седмици се отдалечават като сън, сънуван от някой друг преди много, много време. Тук, в „Сейнт Осуалдс“, все още има да се водят битки, да се преподават уроци, да се учат момчета, да се обясняват тънкостите на Хораций и опасностите на абсолютния аблатив. Сизифов труд, но докато още мога, ще продължавам да го правя. С чаша чай в едната ръка и брой на „Таймс“ в другата, отворен на кръстословицата, с тога, която бърше лъснатия под, аз решително крача към Камбанарията.

— А, Стрейтли. — Това е Дивайн. Не мога да сбъркам този сух, неодобрителен глас, нито факта, че никога не се обръща към мен на малко име.

Ето го, стои на стълбите: сив костюм, изгладена тога и синя копринена вратовръзка. Колосан — това дори не е достатъчно силна дума, за да опише неговата скованост, дървеното му лице е като на индианец на фона на изгряващо слънце. Разбира се, след случая с Деър той ми е задължен, а предполагам, че това само влошава нещата.

Зад него стоят на стража двама мъже в костюми, готови за административна дейност. Разбира се. Инспекторите. Покрай цялото си въодушевление бях забравил, че трябваше да дойдат днес, макар да забелязах необичайна резервираност сред момчетата, когато пристигнаха сутринта, а и имаше три запазени места на паркинга за посетители, които не бях видял предния ден.

— А, инквизицията. — Аз махнах за поздрав. Киселото грозде ми хвърли един от онези погледи.

— Това е господин Брамли — каза той, като махна почтително към единия от посетителите, — а това е колегата му господин Флоун. Тази сутрин те ще следят уроците ни.

— Разбирам.

На Дивайн може да се разчита да ми погоди такъв номер още в първия ден. Все пак човекът, който отговаря за хигиената и безопасността, не бива да се спира пред нищо, а и твърде отдавна съм в „Сейнт Осуалдс“, за да се притесня от чифт костюми с табелки. Усмихнах им се най-сърдечно и веднага побързах да съобщя:

— Е, аз тъкмо отивам към кабинета по класически езици. Толкова е важно човек да има свое пространство, нали? О, не му обръщайте внимание — казах на инспекторите, когато Дивайн изведнъж се втурна по средния коридор като газела. — Малко е зле с нервите.

Пет минути по-късно стигнахме до кабинета. Приятно място, трябва да призная, винаги съм го харесвал, а след като Дивайн го пребоядиса, стана още по-хубаво. Растенията ми се върнаха тук от шкафа, в който той ги бе напъхал, а книгите ми са приятно наредени на няколко рафта зад бюрото. Най-хубавото е, че табелката с надпис „Кабинет по германистика“ сега е заменена от по-малка, на която пише просто „Класически езици“.

Е, нали знаете, един ден печелиш, друг ден губиш. Затова с победоносно чувство влязох в стая 59, като накарах Мийк да зяпне от учудване и в Камбанарията да се възцари мълчание.

То трая само няколко секунди, после по пода се разнесе шум като ракета, която ще излети: те станаха на крака, всички до един, ръкопляскаха, викаха, смееха се и ме поздравяваха. Пинк и Ню, Алън-Джоунс и Макнеър, Сътклиф и Брейзноуз, и Джаксън, и Андертън-Пулит, и Адамчик, и Тейлър, и Сайкс. Всичките ми момчета — е, не съвсем всичките — и както стояха, смееха се, ръкопляскаха и крещяха името ми, изведнъж видях, че с тях стои и Мийк и на брадатото му лице сияеше искрена усмивка.

— Това е Квазимодо!

— Той е жив!

— Върнахте се, сър!

— Това означава ли, че този триместър няма да имаме по-добър учител?

Погледнах часовника си. Затворих капака. На него пишеше училищното мото:

„Audere, agere, auferre.

Желая, действам, постигам.“

Разбира се, няма как да знам със сигурност, че именно госпожица Деър ми го е изпратила, но мисля, че е тя. Чудя се къде ли е — кой ли е — сега. Нещо ми подсказва, че още не сме чули всичко за нея. Тази мисъл не ме смущава толкова, колкото би трябвало. И преди сме посрещали предизвикателства и сме ги преодолявали. Войни, смърт, скандали. Момчетата и учителите идват и си отиват, но „Сейнт Осуалдс“ остава завинаги. Нашата малка частица вечност.

Затова ли го е направила? Вярвам, че може и да е така. Намерила е място за себе си в сърцето на „Сейнт Осуалдс“: след три месеца престой се превърна в легенда. А сега какво? Отново ли ще се върне към статута на невидима — с малък живот, малка длъжност, може би дори семейство? Това ли правят чудовищата, когато героите остареят?

За секунда оставям шума да вилнее. Оглушителен е, сякаш не трийсет, а триста момчета вдигат бунт в малката стая. Камбанарията се разтресе, Мийк ме погледна притеснен, дори гълъбите отлетяха от балкона, оставяйки разпиляна перушина. Този момент ще остане за дълго в паметта ми. Зимното слънце, което наднича през прозорците, преобърнатите столове, надрасканите чинове, ученическите чанти, разпилени по избелелите дъски, мирисът на тебешир и прах, на дърво и кожа, на мишки и хора. И на момчета, разбира се. На разрошени момчета с ококорени очи, усмихнати, с лъскави чела, които блестят на слънцето, немирници с изцапани от мастило пръсти, които тропат, мятат каскети, крещят с разпасани ризи и неуниформени чорапи.

В някои моменти звучният шепот върши работа. В други обаче, когато наистина трябва да се съобщи нещо важно, се налага и да изкрещя.

Отворих уста и нищо не излезе.

Нищо. Нито звук.

Отвън удари звънецът — далечно бръждене, което по-скоро усетих, отколкото чух през виковете на момчетата. За момент реших, че това е краят, че съм изгубил подхода си заедно с гласа си, че вместо да застанат мирно, момчетата просто ще се втурнат навън и ще оставят мен и горкия Мийк слаби и протестиращи срещу анархията им. За миг почти повярвах, че е така, докато стоях на вратата с чашата си в ръка, а момчетата скочиха, готови да излязат.

После пристъпих две крачки напред, качих се на своя квартердек, опрях длани на бюрото и изпробвах силата на дробовете си:

— Джентълмени, тишина!

Точно както си мислех.

Звучно както винаги.