Джоан Харис
Джентълмени и играчи (11)

1

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Четвъртък, 9 септември

Тази сутрин класът беше необичайно кротък, когато направих проверка по списък на лист хартия (дневникът все още липсваше): Джаксън — отсъства, Найт — отстранен, а още трима други — въвлечени в инцидент, който ставаше все по-заплетен.

Разбира се, бащата на Джаксън се беше оплакал. Също и родителите на Найт: според тях синът им просто бе отговорил на непоносима провокация от страна на други ученици, насъскани, както Найт твърдеше, от класния ръководител.

Директорът, затрупан с безброй жалби относно повишението на таксите, отговори уклончиво, като обеща да проучи случая. В резултат на това Сътклиф, Макнеър и Алън-Джоунс прекараха по-голямата част от часа по латински пред кабинета на Пат Бишъп, защото Найт ги беше посочил за свои главни мъчители, а аз получих съобщение, предадено ми от доктор Дивайн, при първа възможност да обясня ситуацията на директора.

Разбира се, не обърнах внимание. Някои от нас имат часове, дежурства, контролни за проверяване — да не говорим за разчистване на шкафове в новия кабинет по германистика, както напомних на доктор Дивайн, щом получих съобщението.

Въпреки това се подразних от неоправданата намеса на директора. Това беше вътрешен въпрос, който можеше и трябваше да се разреши от класния ръководител. Опазил ни бог от администратори с много свободно време: когато директорът започне да се меси във въпроси, засягащи дисциплината, резултатите могат да бъдат катастрофални.

Същото ми каза и Алън-Джоунс по време на обяд.

— Просто му пуснахме фитила — каза той малко неловко. — Попрекалихме. Разбирате как е.

Аз разбирах. Бишъп разбираше. Но разбирах, че директорът не разбира. Той подозира всички в конспирация. Представям си седмиците телефонни обаждания, писма до родители, многобройни наказания, отстранявания и други административни мерки, докато въпросът загуби актуалност. Това ме отегчава. Сътклиф получава стипендия, която може да загуби в случай на сериозно провинение, бащата на Макнеър е сприхав и не би приел спокойно отстраняване на сина си от училище, а Алън-Джоунс старши е военен и гневът от лудориите на будния му син често води до насилие.

Ако ме бяха оставили да предприема свои мерки, аз бих се справил с виновниците бързо и ефективно, без да се налага намеса на родителите — защото колкото е тежко да се изслушват обясненията на учениците, дваж по-непоносимо е да се говори с родителите им — но вече беше късно. Когато слязох по стълбите към Стаята на учителя, бях в лошо настроение, затова когато идиотът Мийк се сблъска с мен на влизане и едва не ме събори, аз го удостоих с цветист епитет.

— По дяволите, кой ти е ял от паницата? — възкликна Джеф Лайт, учителят по спорт, като надникна иззад брой на „Мирър“.

Погледнах къде е седнал. Третото място от прозореца, под часовника. Знам, че е глупаво, но Сакото от туид е създание със своя територия, а и вече почти ме бяха изкарали от нерви. Разбира се, не очаквах новаците да знаят тези неща, но Пеърман и Роуч пиеха кафе в стаята, Кити Тийг седеше наблизо и преглеждаше тетрадки, а Макдонаф беше на обичайното си място и четеше. И четиримата погледнаха към Лайт така, сякаш беше купчина боклуци, която някой бе пропуснал да измете.

Роуч услужливо се изкашля.

— Струва ми се, че си седнал на стола на Рой — каза той.

Лайт сви рамене, но не помръдна. До него седеше Изи, географът с пясъчносиво лице, и ядеше оризов пудинг направо от кутията. Кийн, бъдещият романист, гледаше през прозореца, през който се виждаше самотният силует на Пат Бишъп.

— Не, сериозно, човече — продължи Роуч. — Рой винаги седи там. На практика той и столът са едно цяло.

Лайт протегна безкрайните си крака, с което си спечели поглед от седналата в ъгъла Изабел Тапи.

— Учителят по латински, нали? — каза той. — Чудаци с тоги. Като ги видя, ми иде да си плюя на петите.

— Ecce, stercuspro cerebro habes^[1] — отвърнах му аз, с което накарах Макдонаф да се намръщи, а Пеърман да кимне разсеяно, сякаш ставаше дума за цитат, за чийто произход не можеше да се сети. Пени Нейшън ме погледна с една от жалните си усмивки и посочи стола до себе си.

— Няма нищо — казах. — Няма да остана дълго.

Бог да ми е на помощ, не бях толкова отчаян. Сложих чайника и отворих шкафа до мивката, за да извадя чашата си.

Можете да научите много за характера на даден учител от чашата му за кафе. Джеф и Пени Нейшън имат еднакви чаши с надписи „КАПИТАН“ и „ЮНГА“. Роуч има чаша с Хоумър Симпсън, Грахфогел — с „Досиетата X“, а суровата натура на Хилари Паметника ни се разкрива всеки ден от огромната й чаша с надпис „НАЙ-ДОБРИЯТ ДЯДО НА СВЕТА“, изрисуван с колебливи детски букви. Чашата на Пеърман е купена по време на училищна екскурзия до Париж и е със снимка на поета Жак Превер с цигара в уста. Доктор Дивайн се отнася с презрение към обикновените чаши и използва сервиза от китайски порцелан на директора — привилегия, запазена за гости, надути Костюми и самия директор. Бишъп, който се радва на особена популярност сред учениците, всеки триместър има различна чаша с анимационен герой (този триместър с Мечето Йоги), подарък от класа му.

Моята е юбилейна чаша на „Сейнт Осуалдс“, ограничено издание от 1990. Ерик Скуунз също има такава, както и още неколцина от старата гвардия, но моята е с нащърбена дръжка и по това я различавам от останалите. С приходите от тази чаша построихме новата спортна зала и аз гордо ползвам своята. Или бих я ползвал, ако я намеря.

— По дяволите. Първо дневникът, а сега и проклетата чаша.

— Вземи моята — предложи Макдонаф (с Чарлс и Даяна, малко поочукана).

— Не е там работата.

И наистина не беше: да преместиш учителска чаша от обичайното й място е също толкова лошо, колкото да заемеш чужд стол. Столът, кабинетът, класната стая, а сега и чашата. Започвах да се чувствам обсаден.

Кийн ме погледна присмехулно как си наливам чай в чужда чаша.

— Олеква ми, като знам, че не само аз имам лош ден — каза той.

— Така ли?

— Загубих двата си свободни часа днес. С 5Г, а после и с класа на Боб Стрейндж по английска литература.

Уф. Разбира се, всички знаят, че господин Стрейндж е много зает: тъй като е Трети учител и е натоварен с графика, през годините той е успял да си изгради система от курсове, задължения, заседания, административни задачи и други необходими дела, от които почти не му остава време да се занимава с учениците. Но Кийн изглеждаше достатъчно способен — в края на краищата, беше оцелял след „Сънибанк Парк“, а аз съм виждал много силни мъже, смазани от тормоза на учениците там.

— Ще се оправя — каза Кийн, когато му изказах съчувствието си. — Впрочем от всичко това става добър материал за книгата ми.

А, да, книгата.

— Щом ти помага да оцелееш — отбелязах аз, като се чудех дали говори сериозно. У Кийн има нещо като кротка шеговитост, характерна за начинаещите, която ме кара да се съмнявам във всяка негова дума. Въпреки това със сигурност го предпочитам пред мускулестия Лайт, мазния Изи или боязливия Мийк.

— Впрочем доктор Дивайн дойде да ви търси — продължи Кийн. — Спомена нещо за някакви шкафове.

— Добре. — Това беше най-добрата новина за деня, макар че след историята с 3С дори битката с германците изгуби част от очарованието си.

— Той накара Джими да ги изнесе на двора — каза Кийн. — Колкото може по-бързо.

— Какво?

— Пречат на движението — мисля, че така каза. Нещо във връзка с Правилника за хигиена и безопасност.

Изругах. Явно Киселото грозде много искаше този кабинет. Малко колеги дръзваха да излизат с номера за Правилника за хигиена и безопасност. Допих чая си и се втурнах към бившия кабинет по класически езици, където заварих Джими с отвертка в ръка да завинтва нещо на вратата.

— Звънец, шефе — обясни той, като видя учудването ми. — Така доктор Дивайн ще знае, че има някой отвън.

— Разбирам.

По мое време просто чукахме на вратата. Джими обаче беше очарован.

— Ако видите да свети червено, значи говори с някого вътре — каза той. — Ако е зелено, значи е свободен и можете да влезете.

— А жълтата светлина?

Джими се намръщи.

— Ако свети жълто… доктор Дивайн иска да провери кой е отвън. — Той млъкна за момент и се намръщи. — И ако е някой важен, го пуска да влезе.

— Много тевтонско — отбелязах аз, минах покрай него и влязох в кабинета си.

Вътре цареше забележителен и неприятен ред. Нови шкафове с различни цветове в зависимост от предназначението, красив уред за охлаждане на вода, голямо махагоново бюро с компютър на него, девствено чисто преспапие и снимка на госпожа Кисело грозде, поставена в рамка. Килимът беше почистен, растенията ми, тези ветерани, напукани и прашни от жажда и забрава, бяха изнесени, на стената се мъдреше самодоволна табелка с надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и ламиниран график на катедрени заседания, дежурства, клубове и работни групи.

Нямах какво да кажа.

— Прибрах нещата ви, шефе — обади се Джими. — Да ви ги донеса ли?

Защо да си прави труда? Знаех, че съм победен. Затътрих се обратно към Стаята на учителя, за да удавя мъката си в чай.