Джоан Харис
Джентълмени и играчи (24)

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 13 октомври

В понеделник сутринта Найт се върна, надянал физиономия на смел мъченик, като жертва на покушение, с едва забележима насмешка. Другите момчета го посрещнаха предпазливо, но не нелюбезно, дори забелязах, че Брейзноуз, който обикновено го отбягва, сега полагаше усилия да се държи приятелски, седна до него по време на обедната почивка и дори му предложи половината от своя шоколад. Сякаш Брейзноуз — постоянна жертва на подигравки — бе намерил потенциален защитник в реабилитирания Найт и държеше да се сближи с него.

Андертън-Пулит също се върна. Изглеждаше неочаквано добре за човек, избегнал смъртта на косъм, носеше нова книга за самолети от Първата световна война, с която да ни досажда. Колкото до мен, аз бях по-зле. Признах го на Даян Деър, която попита дали е разумно да се връщам толкова бързо на работа, а по-късно и на Пат Бишъп, който отбеляза, че изглеждам уморен.

Трябва да кажа, че самият той не изглеждаше особено добре. Първо случаят с Фалоу, после сцената с Андертън-Пулит, а накрая и тази история с Найт… Чух от Марлийн, че Пат е прекарал няколко поредни нощи в кабинета си, а сега забелязах, че лицето му е по-червено от обикновено и очите му са кръвясали. От начина, по който подхвана разговора, се досетих, че новият директор го е изпратил да ме преслуша, и си личеше, че Бишъп не е доволен от това, но като Втори учител е задължен да се подчинява на директора, независимо какво е мнението му по въпроса.

— Изглеждаш изтощен, Рой. Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да бъдеш тук?

— Няма ми нищо, което една добра медицинска сестра да не може да излекува.

Той не се усмихна.

— След това, което се случи, би трябвало да си починеш поне седмица-две.

Усещах накъде бие.

— Нищо не се е случило — отсякох аз.

— Не е вярно. Получи пристъп…

— Нерви. Нищо повече.

Пат въздъхна.

— Рой, бъди разумен…

— Не ми чети лекции, Пат. Не съм от твоите ученици.

— Не се дръж така. Просто си помислихме…

— Ти, директорът и Стрейндж?

— Просто си помислихме, че малко почивка ще ти се отрази добре.

Погледнах го, но той не отвърна на погледа ми.

— Почивка? — Започвах да се изнервям. — Да, разбирам, че ще ви бъде много удобно, ако изчезна за няколко седмици. Докато нещата се уталожат. Докато пригладите няколкото разрошени перца. Или подготвите почвата за някои нови идеи на господин Стрейндж.

Бях прав и това го ядоса. Не каза нищо, но виждах, че му се иска, а лицето му, и без това зачервено, придоби по-наситен цвят.

— Износваш се, Рой — каза той. — Признай си, забравяш разни неща. И вече не си млад като преди.

— Кой е?

Пат се намръщи.

— Говори се, че е време да те отстраним.

— Така ли? — Сигурно е работа на Стрейндж или може би на Дивайн, който е хвърлил око на стая 59, последната крепост от малката ми империя. — Не се съмнявам, че си им казал какво ще стане, ако се опитат. Отстраняване без официално предупреждение? — Аз не съм профсъюзен човек, но Киселото грозде и директорът са. — Който живее по правилата, умира по правилата. И те го знаят.

Пат отново не посмя да срещне погледа ми.

— Надявах се да не се налага да ти го казвам, но ти не ми остави избор.

— Какво ще ми кажеш? — попитах аз, макар че знаех отговора.

— Вече е изготвено предупреждение — каза той.

— Изготвено? От кого? — Сякаш не знаех. От Стрейндж, разбира се, човека, който премахна катедрата ми, оряза графика ми и който сега се налагаше да ме пенсионира, докато Костюмите и Брадите превземат света.

Бишъп въздъхна.

— Слушай, Рой, ти не си единственият с проблеми.

— Не се съмнявам — отвърнах аз. — Някои от нас обаче… Някои от нас обаче получават по-големи заплати от другите и могат да се справят с проблемите си. Вярно е все пак, че рядко се замисляме за личния живот на колегите си. Деца, любовници, домове. Момчетата винаги се стъписват, когато ни виждат извън „Сейнт Осуалдс“ — да си купуваме храна в супермаркета, да се подстригваме в бръснарницата, да пием в бара. Стъписват се и се радват, все едно са видели някоя знаменитост на улицата. „В събота ви видях в града, сър!“ Сигурно си ни представят окачени зад вратата на класната стая като тоги, които висят там от петък вечер до понеделник сутрин.

Честно казано, чувствам се донякъде виновен за това. Но когато видях Бишъп днес — наистина го видях, с телосложението му на ръгбист, превърнало се в сланини въпреки ежедневните кросове, с изнуреното му лице на човек, така и не разбрал кога от четиринайсет е станал на петдесет — изпитах неочаквано съчувствие към него.

— Виж, Пат. Знам, че…

Но Бишъп вече вървеше по горния коридор, прегърбен, с ръце в джобовете, с широки, леко увиснали рамене. Това беше поза, в каквато го бях виждал много пъти, когато училищният отбор по ръгби губеше срещу „Крал Хенри“, но познавах Пат твърде добре, за да вярвам, че покрусата, която демонстрира, е нещо повече от поза. Не, той беше ядосан. Може би на себе си — Пат е свестен, макар да е човек на директора — но повече на упорството ми, на липсата на колективен дух и разбиране за това в какво трудно положение се намира.

О, съчувствах му, но Вторият учител на място като „Сейнт Осуалдс“ би следвало да очаква, че ще се сблъсква с проблеми. Той знае, че директорът ще се радва да ме направи изкупителна жертва — в края на краищата, аз нямам още много години пред себе си, освен това съм скъп и наближавам възрастта за пенсиониране. Ако ме заместят, това би облекчило мнозина — с някое младо момче, чиновник, Костюм, компютърно грамотен, ветеран на много курсове, с добри изгледи за бързо повишение. Малкият ми здравословен проблем сигурно ги е обнадеждил. Най-после имат извинение, за да се отърват от стария Стрейтли без много шум. Достойно пенсиониране по здравословни причини, сребърен плакет, запечатан плик, ласкателна реч пред учителите.

Колкото до историята с Найт и останалото — е, какво по-лесно от това да се хвърли вината — макар и негласно — върху бивш колега? Старомоден, от старата гвардия, нали знаете, много добър човек, но малко особняк, неподходящ за работа в екип. Не като нас.

Грешите, господин директоре. Нямам намерение тихо и кротко да се пенсионирам. А колкото до официалното ви предупреждение, pone ubi non sol lucet^[1]. Аз ще направя сто триместъра или ще умра по пътя към Почетната дъска.

Когато се прибрах у дома същата вечер, все още бях враждебно настроен и невидимият показалец отново леко, но упорито започна да ме боде в гърдите. Взех две от хапчетата, предписани ми от Бевънс, и ги глътнах с малко шери, преди да седна да преглеждам контролните на пети клас. Когато свърших, беше тъмно. В седем часа станах да дръпна пердетата и погледът ми улови движение в градината. Надникнах през прозореца.

Градината ми е дълга и тясна, очевидно останка от епохата на лентовото земеделие, с плет от едната страна, зид от другата и разнообразни храсти и зеленчуци по средата. В далечния край има голям кестен, който виси над „Дог Лейн“ през оградата. Под дървото има островче мъхеста трева, на което обичам да седя през лятото (или обичах, преди процесът на ставането да започне да ме затруднява), и малка стара барака, в която държа разни неща.

Никога не са ме обирали. Не вярвам в къщата ми да има нещо, което да си струва да се краде, с изключение на книгите, но престъпното братство обикновено ги смята за предмети без стойност. „Дог Лейн“ обаче има опасна репутация: на ъгъла има бар, от който се разнася глъч, в далечния край има будка за риба и пържени картофи, от която се разнасят боклуци, и разбира се, наблизо е училището „Сънибанк Парк“, от което се разнася каквото ви дойде наум: шум, боклуци и два пъти дневно оживено движение, подобно на миграция на слонове, което би засрамило и най-недисциплинираните ученици на „Сейнт Осуалдс“. Аз се старая да бъда толерантен към всичко това. Дори си затварям очите за хулиганите, които прескачат оградата ми в сезона на събиране на кестени. През октомври кестенът принадлежи на всички, включително на учениците от „Сънибанк“.

Но този път беше различно. Първо, часовете отдавна бяха свършили. Беше тъмно и доста студено, а в очертанията, които ми се мярнаха, имаше нещо неприятно крадливо.

Долепих лице до прозореца и в далечния край на градината видях три или четири силуета, не толкова едри, че да бъдат на възрастни хора. Значи бяха хлапета: сега дочувах гласовете им, силно приглушени, през стъклото.

Това ме учуди. Обикновено ловците на кестени действат бързо и не се натрапват. Повечето хора на улицата знаят с какво се занимавам и уважават професията ми, а учениците от „Сънибанк“, на които правя забележки за хвърлянето на боклуци, рядко — да не кажа никога — отвръщат.

Почуках силно по стъклото. Сега ще побегнат, казах си, но вместо това фигурите застинаха неподвижно и след няколко секунди дочух — съвсем ясно — хихикане под дървото.

— Това вече е прекалено. — С четири крачки стигнах вратата. — Хей! — провикнах се аз с най-внушителния си учителски тон. — Какво, по дяволите, правите там?

От дъното на градината се разнесе смях. Стори ми се, че двама побягнаха — видях за кратко неоновите контури на силуетите им над оградата. Другите двама останаха под сигурното прикритие на тъмнината и дължината на пътеката.

— Питам ви какво правите!

За пръв път от години момче — дори от „Сънибанк“ — ме предизвикваше. Усетих прилив на адреналин и невидимият показалец отново се заби в гърдите ми.

— Я елате насам!

— Иначе какво? — Гласът беше дързък и младежки. — Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?

— Как пък не, виж го колко е дърт!

Гневът ми даде сили: втурнах се по пътеката като бизон, но беше тъмно, земята беше кална, единият ми крак в чехъл се подхлъзна и аз загубих равновесие.

Не паднах, но едва се задържах. Навехнах си коляното и когато отново погледнах, двете момчета прескачаха оградата със смях и писъци като грозни птици.