Джоан Харис
Джентълмени и играчи (26)

9

Петък, 15 октомври

Като цяло още една успешна седмица. Същото важи и за измъкването на бележника с уличаващото му съдържание. Предполагам, че Стрейтли е прочел нещичко от него, макар че едва ли е стигнал до края. Почеркът е прекалено ситен за старите му очи, а и ако си беше направил подозрителни изводи, досега щеше да се забележи в поведението му. Все пак не би било разумно да запазя бележника. Затова го изгорих — не без съжаление — за да не попадне във вражески ръце. Може би ще трябва да се заема с този проблем, но не днес. Днес имам други грижи, за които да мисля.

Октомври е, триместърът е в разгара си и аз имам много работа (нямам предвид само оценяването на контролни). Не, тази седмица трябва да ходя в училището всеки ден. Разбрах се с Пат Бишъп, който също почти не излиза от училище, и с господин Брад, ръководител катедра по компютърни науки, с когото имам неофициална уговорка.

Всичко е съвсем невинно — в края на краищата, интересът ми към технологиите не е новина за никого, а от опит знам, че най-доброто скривалище е на най-откритото място. Бишъп одобрява идеята ми да се усъвършенствам: той не разбира много от компютри, но ме надзирава по своя добродушен, фамилиарен начин, като от време на време наднича от кабинета си, за да види дали нямам нужда от помощ.

Аз не съм компютърен гений. Една-две елементарни грешки създадоха впечатлението, че не се отличавам с особени способности, но имам желание да се уча, което дава възможност на Бишъп да чувства превъзходство над мен и така да ми осигурява прикритие, ако случайно ми потрябва. Съмнявам се: ако по-късно някой се усъмни в работата ми на компютрите, знам, че мога да разчитам на Пат да каже, че просто нямам достатъчно опит в тези неща.

Всички учители в „Сейнт Осуалдс“ имат имейл адреси. Те се състоят от инициалите им, следвани от адреса на училищния уебсайт. На теория всеки учител трябва да проверява пощата си два пъти дневно за спешни съобщения от Боб Стрейндж, но на практика някои изобщо не го правят. Сред тях са Рой Стрейтли и Ерик Скуунз; много други използват системата, но са пропуснали да персонализират пощите си и са запазили общата парола („PASSWORD“) за достъп до имейлите си. Дори онези като Бишъп, които си въобразяват, че са по-грамотни компютърно, са достатъчно предсказуеми: Бишъп използва за парола името на любимия си спортист и дори Стрейндж, който би трябвало да е по-досетлив, има серия от близки до ума кодове (моминското име на жена му, датата му на раждане и така нататък).

Дори не ми се налагаше да правя догадки. Фалоу, който всяка нощ ползваше компютрите, държеше списък с пароли в бележника си в портиерската будка, както и кутия дискове (с материали, свалени от Интернет), които никой не си бе направил труда да погледне. Като минах по стъпките му (под друга самоличност), успях да заложа доста убедителна следа. Но което беше по-добре, за няколко минути неутрализирах защитата на училищната мрежа и изпратих грижливо приготвен файл на адрес [email protected] от един адрес в хотмейл, с който пуснах простичък вирус, предназначен да дреме в системата една-две седмици и след това да се пробуди за действие.

Знам, че не е най-вълнуващата хакерска работа. И въпреки това ми достави удоволствие. Реших, че мога да си позволя да го отпразнувам с вечеря навън и някое и друго питие в „Жадния професор“. Това се оказа грешка: не знаех, че толкова много колеги — и ученици — ходят там. Още пиех първото си питие, когато дойде малка група — разпознах Джеф Лайт, Джери Грахфогел и дългокосия географ Роби Роуч в компанията на седемнайсет-осемнайсетгодишни ученици от „Сейнт Осуалдс“, вероятно шестокурсници.

Нямаше защо да се учудвам — не е тайна, че Роуч обича да общува с учениците. Лайт също. Грахфогел обаче изглеждаше леко притеснен, но той винаги изглежда така, а и е достатъчно разумен да знае, че — както казва Стрейтли — прекомерното сближаване с учениците не води до нищо добро.

Изкушавах се да остана. Нямах причина да страня от тях, но мисълта да се присъединя към компанията им, да „разпусна“, както би се изразил отвратителният Лайт, и да „гаврътна една-две чашки“, ми беше крайно неприятна. За щастие, седях близо до вратата и успях да се измъкна бързо и незабелязано.

Видях колата на Лайт — черен „Форд Проуб“ — в уличката до бара и се поколебах дали да не счупя страничното стъкло, но си казах, че на улицата може да има камери за наблюдение и не си струва да рискувам заради някаква глупава приумица. Вместо това тръгнах по дългия път към къщи — вечерта беше приятна, а и си обещах да хвърля още един поглед върху оградата на Рой Стрейтли.

Вече беше изтрил драсканиците. Не се учудих: макар че надписът не се виждаше от къщата, вероятно присъствието му го дразнеше, точно както го подразни наглото поведение на момчетата, влезли в градината му. Може би ще го повторя — само за да видя лицето му — но не тази вечер. Тази вечер заслужавам нещо по-добро.

И така, прибрах се в своята стая с пердета и отворих втората бутилка шампанско (имам каса с шест бутилки и възнамерявам до Коледа да ги отворя всичките), прегледах и написах няколко писма, после слязох до телефонния автомат отвън и се обадих на местната полиция, за да съобщя за черен „Форд Проуб“ (регистрационен номер LIT 3), потеглил с превишена скорост от бар „Жадния професор“.

Това е поведение, което психотерапевтът ми не одобрява. Казва, че е твърде импулсивно, твърде предубедено. Невинаги се съобразявам с чувствата на другите, а би трябвало. Но сега не рискувах нищо: не съобщих името си, а и ще се съгласите, че Лайт си го заслужава. И той като господин Брей е самовлюбен хулиган, който не се съобразява с правилата и искрено вярва, че след няколко бири шофира по-добре. И той е предсказуем. Всички са толкова предсказуеми.

Тъкмо там е слабото им място. На всички от „Сейнт Осуалдс“. Лайт, разбира се, е самодоволен глупак, но дори Стрейтли, който не е такъв, притежава същата глупава самоувереност. Кой би дръзнал да ме нападне? Да нападне „Сейнт Осуалдс“?

Аз, господа.