Джоан Харис
Джентълмени и играчи (49)

5

Петък, 5 ноември

6,30 вечерта

След училище минах през болницата с цветя и книга за Пат Бишъп. Той не чете много, но може би ще му дойде добре; освен това му казах, че сега трябва да бъде по-спокоен.

Не че беше. Когато пристигнах, го заварих да се кара със същата онази сестра с розова коса, която преди известно време се грижеше за мен.

— Боже, още един — възкликна тя, като ме видя. — Кажете ми, всички учители от „Сейнт Осуалдс“ ли са като вас или просто на мен ми върви?

— Казвам ви, добре съм.

Не изглеждаше така. Червендалестото му лице беше синкаво, а и той като че ли се беше смалил, сякаш многото кросове бяха започнали да дават отражение. Погледът му се спря на цветята в ръцете ми.

— За бога, още не съм умрял.

— Дай ги на Марлийн — предложих аз. — Може да я разведрят.

— Сигурно си прав. — Той ми се усмихна и за миг отново видях стария Бишъп. — Отведи я у дома, Рой. Тя не иска да си ходи, а е уморена. Мисли си, че нещо ще ми стане, ако поне една нощ се наспи добре.

Разбрах, че Марлийн е отишла в кафето на болницата, за да пийне чай. Отидох да я потърся там, след като накарах Бишъп да ми обещае, че няма да се опита в мое отсъствие да напусне болницата.

Тя като че ли се изненада да ме види. В едната си ръка държеше смачкана носна кърпа и лицето й, като никога без следа от грим, беше зачервено и мокро.

— Господин Стрейтли! Не очаквах да…

— Марлийн Мичъл — строго казах аз, — след петнайсет години мисля, че е време да ме наричате Рой.

Докато държахме пластмасови чаши с особено безвкусен чай, ние се разговорихме. Странно как колегите ни, тези близки хора, не съвсем приятели, с които прекарваме повече време, отколкото с най-близките си роднини, остават така непознати за нас. Когато мислим за тях, ние си ги представяме не като хора със семейства и личен живот, а както ги виждаме всеки ден: облечени като за работа, с делови вид (или недотам), забързани (или недотам), всички сателити на една и съща голяма планета.

Колега в джинси изглежда странно, колега, облян в сълзи — почти неприлично. Тези интимни картини от живота извън „Сейнт Осуалдс“ ни се струват почти нереални, като сън.

Реалността е камъкът, традицията, постоянството на „Сейнт Осуалдс“. Колеги идват и си отиват. Понякога умират. Понякога дори ученици умират, но „Сейнт Осуалдс“ остава и с напредването на възрастта това ми носи все по-голяма утеха.

Виждам, че при Марлийн е различно. Може би защото е жена — забелязал съм, че за жените тези неща не означават толкова много. Може би защото вижда какво причинява „Сейнт Осуалдс“ на Пат. Или може би заради сина си, чийто призрак още ме преследва.

— Не биваше да идвате тук — каза тя и избърса очите си. — Директорът каза на всички…

— По дяволите директора. Часовете свършиха и мога да правя каквото искам — отговорих й с тон, който подхождаше повече на Роби Роуч. Думите ми обаче я разсмяха, а аз целях точно това. — Така е по-добре — казах, докато разглеждах останките от изстиналия си чай. — Кажете ми, Марлийн, защо чаят в болниците винаги има вкус на риба?

Тя се усмихна. Когато се усмихва, изглежда по-млада — или може би е заради липсата на грим — по-млада и не толкова вагнеров тип.

— Много мило, че дойдохте, Рой. Никой друг не дойде, знаете ли? Нито директорът, нито Боб Стрейндж. Нито един от приятелите му. О, това е толкова тактично. Толкова в стил „Сейнт Осуалдс“. Убедена съм, че и Сенатът е бил също толкова тактичен към Цезар, когато му е дал чашата с бучиниш.

Мисля, че имаше предвид Сократ, но реших да си замълча.

— Ще го преживее — излъгах аз. — Пат е силен, а и всички знаят, че тези обвинения са нелепи. Ще видите, че до края на годината Управителният съвет вече ще го моли да се върне.

— Надявам се. — Марлийн отпи от студения си чай. — Няма да ги оставя да го погребат, както погребаха Леон.

За пръв път от петнайсет години я чувах да споменава името на сина си. Още една бариера падна. Не се изненадах: през последните седмици тази стара история се върти все по-често в главата ми, затова предположих, че и с нея е така.

Може да се направи паралел, разбира се: болници, скандал, изчезнало момче. Синът й не загина на място, но никога не дойде в съзнание. Последва дълго чакане край леглото му, страшното, колебливо мъчение на надеждата, процесия от доброжелатели — съученици, роднини, приятелка, учители, свещеник — и така до неизбежния край.

Така и не намерихме второто момче, а упоритото убеждение на Марлийн, че то може да е видяло нещо, се приемаше като отчаян опит на истерична майка да осмисли трагедията. Само Бишъп се опита да помогне, започна да проверява училищните регистри, да преглежда снимки, докато някой (може би директорът) даде да се разбере, че упорството му в разравянето на случая може само да навреди на „Сейнт Осуалдс“. Не че това имаше значение, разбира се, но Пат не остана доволен от разследването.

— Пинчбек. Така се казваше онова момче.

Сякаш можех да забравя — фалшиво име, ако изобщо разбирам от тези неща. Но аз помня имена и запомних неговото още в първия ден, когато го хванах да се мотае в коридора пред кабинета ми без основателна причина. Помня, че и Леон беше там. И момчето се представи като Пинчбек.

— Да, Джулиан Пинчбек. — Тя се усмихна безрадостно. — Никой не вярваше, че такова момче съществува. Освен Пат. И вас, разбира се, нали го бяхте видели…

Запитах се дали наистина го бях видял? Никога не забравям ученик, знаете ли, за трийсет и три години не съм забравил нито един. Всички млади лица, застинали в миналото, всяко с убеждението, че за него времето ще направи изключение, че само и единствено то ще остане завинаги на четиринайсет…

— Видях го — казах й аз. — Или поне мислех, че съм го видял.

Дим и огледала; призрачно момче, разсеяло се като нощна мъгла на сутринта.

— Бях напълно сигурен…

— Всички бяхме сигурни — каза Марлийн. — Но в никой от училищните регистри нямаше Пинчбек, нито на снимките, нито дори в списъците с кандидат-ученици. Така или иначе всичко беше свършило. Никой не се интересуваше. Синът ми беше мъртъв. Трябваше да се грижим за училището.

— Съжалявам.

— Вината не беше ваша. Впрочем… — Тя стана рязко, точно като училищна секретарка. — Съжалението няма да върне Леон, нали? Сега Пат се нуждае от мен.

— Той е човек с късмет — казах аз съвсем искрено. — Мислите ли, че ще възрази, ако ви поканя да излезем? Само на питие, разбира се… Но днес имам рожден ден, а ми се струва, че вие се нуждаете от нещо по-силно от чай.

 

 

Приятно ми е да мисля, че не съм изгубил подхода си към жените. Разбрахме се да излезем за час, не повече, като инструктирахме Пат да лежи и да чете книгата си. Извървяхме пеша разстоянието до дома ми и когато пристигнахме, вече се беше стъмнило и вечерта миришеше на барут.

Над общинските жилища на „Аби Роуд“ вече гърмяха ранни фойерверки, във въздуха се стелеше мъгла и беше изненадващо топло. У дома имаше питки с джинджифил и сладко ароматно вино, запалих огъня в салона и извадих две еднакви чаши. Стана топло и уютно, на светлината от огъня старите ми фотьойли изглеждаха по-малко опърпани, килимът — не толкова протрит, а от стените около нас гледаха моите изгубени момчета с усмихнатия оптимизъм на вечно младите.

— Толкова много момчета — тихо каза Марлийн.

— Моята галерия от призраци — отвърнах аз, но като видях лицето й, добавих: — Съжалявам, Марлийн. Не беше много тактично.

— Не се тревожете — каза тя усмихната. — Вече не съм толкова чувствителна, колкото бях навремето. Знаете ли, затова приех тази работа. Разбира се, тогава бях убедена, че има заговор за укриване на истината и че един ден ще го видя да върви по коридора с раница на гръб, с малките очилца, които се изхлузват от носа му… Но това не се случи. Оставих го да си отиде. И ако господин Кийн не ми беше заговорил отново за него след толкова години…

— Господин Кийн? — попитах аз.

— О, да. Говорихме надълго и нашироко. Той много се интересува от историята на училището. Мисля, че възнамерява да пише книга.

Кимнах.

— Знам, че се интересува. Има бележки, рисунки, снимки…

— Това ли имате предвид?

Марлийн извади от портфейла си малка снимка, грижливо изрязана от обща училищна фотография. Веднага я познах: в бележника на Кийн имаше некачествено копие, едва различимо. Едно от лицата беше оградено с червен молив.

Но този път познах и момчето на снимката: бледото малко лице, очилато като сова, остро като муцуна на енот, с нахлупен на бретона училищен каскет.

— Това Пинчбек ли е?

Марлийн кимна.

— Не прилича много на себе си, но бих го познала навсякъде. Впрочем гледала съм тази снимка хиляди пъти, съпоставяла съм имената с лицата. Всички лица съответстват на имената. Всички, освен неговото. Който и да е той, Рой, не е от нашите. Но е бил там. Защо?

Отново изпитах същото усещане за нещо, което ми се изплъзва, което не иска да дойде на мястото си. Но усещането беше смътно. Смътно. В това малко неоформено лице имаше нещо, което ме смущаваше. Изглеждаше ми познато.

— Защо още тогава не показахте снимката на полицията? — попитах аз.

— Беше вече късно — отвърна Марлийн и сви рамене. — Джон Снайд беше мъртъв.

— Но момчето е било свидетел.

— Рой, имах работа. Трябваше да мисля за Пат. Всичко беше свършило.

Свършило? Може би. Но нещо в тази странна история продължаваше да ми се струва недовършено. Не знам откъде се бях сетил за нея — защо си я спомнях след толкова години — но сега мисълта не ми даваше мира.

— Пинчбек.

Измислено име, фалшификат.

— Името е фалшиво, ако изобщо разбирам от тези неща.

Марлийн кимна.

— Знам. Още ми е странно, като си го представя в униформа на „Сейнт Осуалдс“, как върви по коридорите с другите момчета, как говори с тях, дори се снима с тях, за бога. Не мога да повярвам, че никой не е забелязал.

Аз мога. В края на краищата защо да го правят? Хиляда момчета, всичките в униформи: кой би помислил, че той не е от училището? Освен това беше смехотворно. За какво му е на момче да лъже по този начин?

— Заради предизвикателството — казах на глас. — Просто заради тръпката. Да види дали може.

Разбира се, сега трябва да е с петнайсет години по-голям. На двайсет и осем или някъде там. Пораснал, естествено. Може би висок, добре сложен. Сигурно носи контактни лещи. Възможно е, нали? Нали е възможно?

Безпомощно поклатих глава. Досега не си давах сметка колко надежди съм възлагал на Найт — само на Найт — като съм очаквал той да е отговорен за последните ни неволи. Смятах, че Найт е злосторникът, който изпраща имейли и сърфира (мисля, че така се казваше) в Интернет, за да изравя мръсотии. Че Найт е натопил Бишъп и останалите, че той е изгорил къщата на портиера, дори за малко да повярвам, че Найт стои зад статиите, подписани с псевдонима „Къртицата Мол“.

Сега виждах, че това са били опасни илюзии. Тези престъпления срещу „Сейнт Осуалдс“ далеч надхвърляха обикновените пакости. Никое момче не би могло да ги извърши. Този вътрешен човек, който и да беше, се бе подготвил да стигне толкова далеч, колкото се налага.

Сетих се за Грахфогел, сгушен у дома в килера.

Сетих се за Тапи, заключена в Камбанарията.

За Джими, който (също като Снайд) пое вината.

За Фалоу, чиято тайна беше разкрита.

За Пеърман и Кити — също.

За Найт, Андертън-Пулит, обидните графити, къщата на портиера, кражбите, писалката „Монблан“, малките дреболии, които затрудниха работата в училище, и накрая за букета Бишъп, Дивайн, Лайт, Грахфогел и Роуч, които изгърмяха един след друг като фойерверки в небето…

И отново се сетих за Крис Кийн, за умното му лице и тъмния му бретон, за Джулиан Пинчбек, бледото момче, което на дванайсет или тринайсет вече беше дръзнало да предприеме измама, за която след петнайсет години все още никой не вярваше, че е възможна.

Можеше ли Кийн да е Пинчбек? Кийн, за бога?

Това противоречеше на цялата ми логика и интуиция, но виждах, че би могло да е така. „Сейнт Осуалдс“ има доста своеобразна политика на назначаване, основана повече на лични впечатления, отколкото на документи. Напълно възможно е някой — някой хитрец — да премине поредицата от проверки, имаща за цел да отсява желаните кандидати (разбира се, в частния сектор не се изискват справки от полицията). Впрочем самата мисъл за подобна измама ни се струва недопустима. Ние сме като граничари на дружеска граница, които обикалят в камуфлажни униформи с небрежна походка и накрая падат покосени от неочакван вражески обстрел. Не сме очаквали да ни нападнат. Там ни е грешката. И сега някой ни избива като мухи.

— Кийн? — възкликна Марлийн, точно както бих направил и аз на нейното място. — Този приятен младеж?

С няколко думи й изредих уликите срещу този приятен младеж. Бележникът. Компютърните пароли. Но най-вече беглата насмешка, самоувереността, сякаш преподаването е просто забавна игра.

— Но къде тогава е Найт?

И аз си мислех за това. Цялото разследване на Бишъп се крепеше на Найт, на съобщенията, изпратени от неговия мобилен телефон до този на Пат, на внушението, че Найт е избягал, защото се е страхувал от нови посегателства…

Но ако Найт не беше злосторникът, тогава защо не се връщаше?

Замислих се. Без обажданията от телефона му, пожара в къщата на портиера и съобщенията от имейла му какво оставаше?

— Мисля, че Найт е мъртъв — заключих мрачно. — Това е единственият смислен извод.

— Но защо му е на някого да убива Найт?

— За да вдигне залога — бавно произнесох аз. — За да е сигурен, че Пат и другите ще загазят здраво и сериозно.

Марлийн ме гледаше пребледняла като платно.

— Не е Кийн — каза тя. — Той изглежда толкова мил. Дори ви поднесе торта…

Боже!

Тортата. Съвсем бях забравил за нея. Както и за поканата на Даян да гледаме заедно фойерверките, да пийнем, да се повеселим…

Дали нещо у нея не бе накарало Кийн да се стресне? Може би беше прочела бележника му? Може би неволно бе споменала нещо? Спомних си очите, блеснали от радост на живото младо лице. Спомних си думите, произнесени с шеговит тон: „Кажете ми, професионален шпионин ли сте, или това е само хоби?“.

Скочих толкова рязко, че усетих как невидимият показалец ме бодна в гърдите, сякаш ме съветваше пак да седна. Не му обърнах внимание.

— Марлийн, трябва да тръгваме. Бързо. Към парка.

— Защо? — попита тя.

— Защото той е там — отвърнах аз, грабнах палтото и го наметнах на раменете си. — С Даян Деър.