Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gentlemen&Players, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
bridget
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Джоан Харис. Джентълмени и играчи

ИК „Прозорец“, София, 2006

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-443-4

История

  1. — Добавяне

5

Нощта на кладите

9,55 вечерта

Ето, най-после чу всичко. Съжалявам, че трябваше да стане тук и сега. Нямах търпение да посрещна Коледа в „Сейнт Осуалдс“, да не говорим за инспекцията, разбира се. Но нашата игра свърши. Царят е сам. Всички други фигури напуснаха дъската и сега можем честно да се погледнем в очите — за пръв и последен път.

Вярвам, че ме харесваше. Мисля, че ме уважаваше. Сега ме познаваш. Това исках от теб, старче. Уважение. Поглед. Онази странна видимост, толкова естествена за онези, които не са като мен.

— Сър! Сър!

Той отвори очи. Добре. Уплаших се, че съм го изгубила. Може би щеше да е по-хуманно да го довърша, но открих, че не мога да го направя. Той ме беше видял. Знаеше истината.

Ако сега го убиех, победата ми нямаше да е сладка.

Тогава реми, учителю. Мога да го преживея.

Впрочем има едно последно нещо, което ме смущава — въпрос, останал без отговор, заради който не мога да обявя края на играта. Изведнъж ми хрумна, че отговорът може да не ми хареса. Въпреки това имах нужда да разбера.

— Кажете ми, сър, след като ме видяхте да бутам Леон, защо още тогава не казахте? Защо ме защитихте след онова, което направих?

Разбира се, знаех какво искам да каже. И мълчаливо го погледнах в лицето, като приклекнах, за да доловя и най-слабия шепот.

— Кажете ми, сър. Защо не съобщихте?

Известно време цареше тишина; чуваше се само дишането му, дрезгаво и бавно. Запитах се дали не съм закъсняла, дали не е решил да умре, просто за да ме подразни. После той заговори — гласът му беше слаб, но аз го чух добре. Каза:

„Сейнт Осуалдс“.

* * *

Тя каза „без лъжи“. Е, дадох й истината. Доколкото можех, разбира се, макар че след това не помнех каква част от нея съм произнесъл на глас.

Затова пазих тайната през всичките тези години, не казах на полицията какво съм видял на покрива, оставих историята да умре заедно с Джон Снайд. Трябва да разберете, смъртта на Леон на територията на училището беше достатъчно трагично събитие. Самоубийството на портиера влоши нещата. Но да намеся дете — да обвиня дете… Това би изстреляло тъжната история във всички таблоиди. „Сейнт Осуалдс“ не го заслужаваше. Моите колеги, моите момчета — вредата, която това можеше да им нанесе, беше непредвидима.

А и впрочем какво толкова бях видял? Лице, зърнато за част от секундата на колеблива светлина. Ръката на рамото на Леон. Фигурата на портиера, която закриваше полезрението ми. Не беше достатъчно.

Затова оставих всичко както си беше. Казвах си, че не е непочтено — в края на краищата самият аз не вярвах на собствените си очи. Но сега истината излезе наяве, върна се като огромна колесница, за да размаже мен, приятелите ми — всички, които навремето исках да защитя — под гигантските си колела.

— „Сейнт Осуалдс“. — Гласът й отекна замислено, едва чуто през разстоянието от мрак.

Кимнах доволен, че е разбрала. А и как да не разбере? Тя познаваше „Сейнт Осуалдс“ не по-зле от мен, знаеше навиците му и мрачните му тайни, грижите му и радостите му. Трудно е да обясниш място като „Сейнт Осуалдс“. Също като преподаването, или си роден за него, или не. Попаднат ли тук, много хора се оказват неспособни да напуснат — поне до деня, в който старото училище реши да ги изплюе (със или без малък хонорар от фонда на учителя). Толкова години съм прекарал в „Сейнт Осуалдс“, че нищо друго не съществува за мен, нямам приятели извън Стаята на учителя, нямам надежди извън учениците си, нямам живот извън…

— „Сейнт Осуалдс“ — повтори тя. — Разбира се. Странно, сър. Помислих си, че може да сте го направили заради мен.

— Заради вас? — попитах аз. — Защо?

Нещо падна на ръката ми — капка от близките дървета или друго, не бях сигурен. Изведнъж почувствах прилив на състрадание — със сигурност неуместен, но въпреки това го почувствах.

Наистина ли е могла да си помисли, че толкова години съм мълчал заради някакво невъзможно приятелство между нас? Това би обяснило много неща: привързаността й към мен, убийствената нужда от одобрение, всевъзможните, все по-барокови начини да привлече вниманието ми. О, тя беше чудовище, но в този момент изпитах съчувствие към нея и протегнах в мрака тромавата си старческа ръка.

Госпожица Деър я пое.

— Проклетото училище „Сейнт Осуалдс“. Проклет вампир.

Знаех какво има предвид. Можеш да даваш и да даваш, и да даваш, но „Сейнт Осуалдс“ винаги е гладен, изяжда всичко — любов, живот, преданост — без да може да задоволи безграничния си апетит.

— Как можете да го търпите, сър? Какво има там за вас?

Добър въпрос, госпожице Деър. Фактът е, че нямам избор: аз съм като птица майка, изправена пред човката на пиле с чудовищни пропорции и ненаситна лакомия.

— Истината е, че много от нас — поне старата гвардия — биха излъгали и дори умрели за „Сейнт Осуалдс“, ако дългът го изисква.

Не добавих, че наистина в момента ми се струва, че умирам, но това беше само защото устата ми беше пресъхнала.

Тя неочаквано се изкиска.

— Вие сте цар на драмите. Знаете ли, за малко бях готова да изпълня желанието ви — да ви дам възможност да умрете за „Сейнт Осуалдс“ и да видя колко благодарност ще получите за това.

— Никаква благодарност — казах аз, — но ще спестя много от данъци.

Беше жалък опит за последна дума, но при тези обстоятелства не бях способен на нищо по-добро.

— Не бъдете идиот, сър. Няма да умрете.

— Вече съм на шейсет и пет и мога да правя каквото си искам.

— И да пропуснете юбилея си?

Важна е играта — цитирах аз отнякъде, не помня откъде. — Не този, който я играе.

— Зависи на чия страна сте.

Аз се засмях. Умно момиче, казах си, но съм готов да се обзаложа с всекиго, който твърди, че жените разбират от крикет.

— Сега трябва да поспя — промърморих сънено. — Лека нощ. Sets quod dicunt…[1]

— Не още, сър — каза госпожица Деър. — Не можете да спите сега…

— Само гледайте — отвърнах аз и затворих очи.

Последва дълго мълчание. После чух гласа й, все по-тих, чух стъпките й, докато студът все повече ме обгръщаше.

— Честит рожден ден, учителю.

Последните й думи прозвучаха много далечно, много окончателно в тъмното. Покровът на мрака, помислих си. Всеки момент очаквах да видя тунела от светлина, за който постоянно говори Пени Нейшън, небесните пратеници, които ме пришпорват да вървя напред.

Честно казано, винаги съм мислил, че това звучи малко глупаво, но сега ми хрумна, че наистина виждам светлина — или призрачен зеленикав блясък — и чувам гласовете на изгубените си приятели да шепнат името ми.

— Господин Стрейтли…

Странно, казах си, не съм очаквал небесните създания да се обръщат толкова официално към хората. Но ясно чух думите и на зелената светлина видях, че госпожица Деър си е отишла, а онова, което съм взел за паднал клон в мрака, е човек, легнал на земята само на десет крачки от мен.

— Господин Стрейтли. — Същият шепот с глас, също толкова човешки и дрезгав като моя.

Сега вече забелязах протегнатата ръка, бледото лице в голямата качулка и слабата зелена светлина, която най-после разпознах като светещ екран на мобилен телефон. Тя озари лицето. Познато лице, с напрегнато, но спокойно изражение. Като държеше телефона, с мъчително усилие фигурата запълзя към мен.

— Кийн? — попитах аз.

Бележки

[1] Знаеш какво казват (лат.). — Бел.прев.