Джоан Харис
Джентълмени и играчи (51)

7

Петък, 5 ноември

7,30 вечерта

Обикновено пътят от къщата ми до градския парк е петнайсет минути. Ние го изминахме за пет, като невидимият показалец постоянно ме пришпорваше да бързам. Мъглата се беше разсеяла, около луната сияеше дебел нимб, а фойерверките, които току просветваха над нас, озаряваха небето като светкавици.

— Колко е часът?

— Седем и половина. Всеки момент ще запалят кладата. — Аз се разбързах, заобикаляйки група малки деца, които бутаха чучело в количка.

— Една лира за чучелото, господине?

По мое време искахме по едно пени. С Марлийн избързахме напред в нощта, напоена с дим и искри. Вълшебна нощ, ясна като нощите от детството ми и изпълнена с аромат на есенни листа.

— Не съм сигурна, че трябва да го правим — каза Марлийн, разумна както винаги. — Това не е ли работа на полицията?

— Мислите ли, че ще ни изслушат?

— Може би не. Но все пак ми се струва…

— Марлийн, просто искам да го видя. Да поговоря с него. Ако съм прав и Пинчбек е Кийн…

— Не ми се вярва.

— Но ако е така, госпожица Деър е в опасност.

— Ако е така, и вие ще сте в опасност, стар глупчо!

— О! — Това не ми беше минавало през ум.

— На входа ще има полицаи — разумно предположи Марлийн. — Ще поговоря кротко с някого от тях, докато вие търсите Даян. — Тя се усмихна. — А ако грешите, в което съм напълно сигурна, ще отпразнуваме заедно Нощта на кладите. Съгласен ли сте?

Забързахме към парка.

Още на пътя, дълго преди да стигнем портите на парка, видяхме светлината. Беше се събрала внушителна тълпа, на всеки вход стояха пазачи, които продаваха билети, а зад портите имаше още повече хора — хиляди, кипяща маса от глави и лица.

Огънят вече беше запален, скоро пламъците щяха да заподскачат в небето. Едно чучело в старо кресло, качено почти на върха на пирамидата, заседаваше като Краля на анархията.

— Никога няма да ги намерим тук — каза Марлийн, като видя тълпата. — Много е тъмно, а и има толкова хора…

Вярно, тази нощ край кладата имаше много повече хора, отколкото очаквах. Предимно семейства, мъже, понесли деца на раменете си, празнично облечени тийнейджъри, младежи с извънземни антени на главите, които размахваха неонови пръчки и ядяха захарен памук. Зад кладата беше панаирът: игрални автомати, увеселителни влакчета, стрелбища, въртележки, „Кулата на страха“, „Колелото на смъртта“.

— Ще ги намеря — казах аз. — Вие се заемете с другото.

От другата страна на поляната, където почти нищо не се виждаше в ниско стелещата се мъгла, се готвеха да започнат фойерверките. Там гъмжеше от деца, под краката ми тревата беше смачкана и кална. Бях потопен в коктейл от звуци: гласовете на тълпата, няколко панаирджийски музики, които се смесваха, а отзад червеният огън бучеше, пламъците подскачаха и натрупаните предмети един по един експлодираха от жегата.

Започна се. В тълпата се разнесоха ръкопляскания и викове и в небето с пукот разцъфнаха фойерверките, озарявайки мъглата в червено и синьо. Аз тръгнах напред, като оглеждах лицата, осветени в неоново ярки цветове, краката ми неприятно се плъзгаха в калта, гърлото ми бе пресъхнало от барутен дим и очакване. Беше нереално: небето в пламъци, лицата, озарени от светлината като ренесансови демони с рога и антени по главите.

Казах си, че Кийн е някъде сред тях. Но дори тази увереност започна да се разсейва, сменена от непознато съмнение в себе си. Спомних си как преследвах учениците от „Сънибанк“ и старите ми крака се подхлъзнаха на пътеката, а момчетата със смях прескочиха оградата. Спомних си за Пули и приятелите му, за припадъка в долния коридор, точно пред кабинета на директора. Спомних си за Пат Бишъп, който каза: „Износваш се“. За младия Бевънс — вече не толкова млад, предполагам — и за леките, но непрестанни бодежи на невидимия показалец в гърдите. На шейсет и пет съм, казах си, колко дълго още мога да се преструвам? Наближавах юбилея си от сто триместъра, а след него виждах само мрак.

След десет минути осъзнах, че е безнадеждно. Да намериш човек в този хаос беше като да се опитваш да изпразниш вана с лъжица. С крайчеца на окото си виждах как Марлийн усърдно обяснява нещо на млад полицай със смутена физиономия.

Градското празненство в Нощта на кладите е тежък момент за полицията. Често стават пожари, злополуки и кражби, под прикритието на мрака и развеселената тълпа почти всичко е възможно. И все пак Марлийн се стараеше. Видях как младият полицай се обади по радиото си, но после тълпата се раздвижи и ги скри от погледа ми.

Вече се чувствах доста особено. Може би заради огъня, може би от закъснялото действие на виното. Така или иначе, реших за малко да се отдалеча от кладата. Край дърветата беше по-прохладно и по-тъмно, а и не беше толкова шумно. И невидимият показалец като че ли реши да ме остави на мира, малко задъхан, но иначе добре.

Мъглата се беше спуснала по-ниско и изглеждаше призрачно светла от фойерверките, като вътрешността на китайски фенер. През нея почти всеки млад мъж ми приличаше на Кийн. Но все се оказваше друг млад мъж с остри черти и тъмен бретон, който ме поглеждаше с любопитство, преди отново да се обърне към съпругата си (или приятелката, или детето си). Въпреки това бях сигурен, че той е тук. Инстинкт може би — инстинктът на човек, прекарал трийсет и три години от живота си в проверяване на вратите за брашнени бомбички и чиновете за драсканици. Тук някъде беше. Усещах го.

Трийсет минути по-късно фойерверките бяха почти свършили. Както винаги бяха оставили най-хубавото за накрая — букет от пъстри искри, фонтани и въртящи се колела, които превърнаха мъгливата нощ в звездна. Спусна се пелена от ярка светлина и за миг почти ме заслепи. Пипнешком си запроправях път през множеството. Десният крак ме болеше, а по цялото протежение на дясната ми ръка нещо ме опъваше, сякаш някой ме разплиташе и леко изваждаше сламения пълнеж като от старо плюшено мече.

И изведнъж в тази апокалиптична светлина видях госпожица Деър да стои сама на известно разстояние от тълпата. Отначало си помислих, че съм се припознал, но после тя се обърна — лицето й, полускрито под червена барета, все още беше озарено в синьо и зелено.

За миг гледката размърда някакъв спомен дълбоко в мен — предчувствие за голяма опасност — и аз се затичах към нея, като се хлъзгах в размазаната кал.

— Госпожице Деър! Къде е Кийн?

Тя беше облечена в червено палто, същия цвят като баретата й, черната й коса беше грижливо прибрана зад ушите. Когато се приближих задъхан, госпожица Деър ме погледна с любопитство.

— Кийн? — попита тя. — Наложи му се да си тръгне.