Джоан Харис
Джентълмени и играчи (5)

3

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 6 септември

Първото, което направих след съвета, беше да отида при Пеърман. Намерих го в кабинета му в компанията на новата лингвистка Даян Деър.

— Не обръщайте внимание на Стрейтли — весело й каза Пеърман, след като ни представи един на друг. — Той обича да се шегува с хората. Сигурен съм, че и с вас ще намери начин да се повесели.

Аз не обърнах внимание на неуместната му забележка.

— Оставяте катедрата си на жените, Пеърман — строго отбелязах аз. — Скоро ще започнете да избирате дамаски за мебелите.

Госпожица Деър ме изгледа присмехулно.

— Чух всичко за вас — каза тя.

— Все лошо, предполагам?

— Не би било професионално да го коментирам.

— Хм.

Тя беше стройно момиче с умни кафяви очи.

— Е, вече е твърде късно да се откажете от поста — казах аз. — Щом „Сейнт Осуалдс“ ви докопа, оставате тук до живот. Това място убива духа, знаете ли? Вижте Пеърман, вече е сянка на някогашното си „аз“, дори предаде кабинета ми на швабите.

Пеърман въздъхна.

— Знаех си, че няма да ти хареса.

— О, нима?

— Рой, изборът беше между кабинета ти и стая 59. И тъй като ти никога не използваш кабинета си…

Донякъде беше прав, но аз нямах намерение да му го призная.

— Какво искаш да кажеш? Как стая 59? Това е класната ми стая от трийсет години. Аз съм част от нея. Знаеш ли как ме наричат учениците? Квазимодо. Защото приличам на гаргойл и живея в Камбанарията.

Госпожица Деър запази каменно изражение, но с известно усилие.

Пеърман поклати глава.

— Виж, поговори с Боб Стрейндж, ако искаш. Но повече от това аз не мога да направя. Запазваш си почти изцяло стая 59, а и винаги можеш да ползваш Тихата стая, ако някой друг има час там, а ти искаш да проверяваш контролни.

Това прозвуча чудовищно. Винаги проверявам контролните в класната си стая, когато нямам часове.

— Искаш да кажеш, че трябва да деля стая 59 с някой друг?

Пеърман ме погледна, сякаш се извиняваше.

— Е, повечето учители делят класните си стаи — каза той. — Иначе стаите не стигат за всички. Не си ли погледнал графика си?

Разбира се, че не бях. Всички знаят, че не го поглеждам, докато не ми се наложи. Ядосан, аз бръкнах в пощенската си кутия и извадих смачкан лист хартия, отпечатан на принтер, с бележка от Даниел, секретарката на Стрейндж. Подготвих се за лоши новини.

— Четирима души? Ще деля стаята си с четирима новаци и ще я предоставям за заседания на някакъв Дом?

— Боя се, че има по-лошо — кротко се обади госпожица Деър. — Един от новаците съм аз.

Това, че Даян Деър ми прости казаното в онзи ден, говори много за нея. Разбира се, аз просто се бях разгорещил, реакцията ми беше прибързана. Но всеки друг — Изабел Тапи например — би се обидил. Знам, защото се е случвало. Изабел страда от слаби нерви, а всяка жалба — за нанасяне на емоционална травма, да речем — се приема много сериозно от канцеларията.

Но госпожица Деър се държа мъжки. И за да бъда справедлив, ще кажа, че след часовете в стаята ми нито веднъж не я е оставяла в безпорядък, не е местила нещата ми, не е крещяла при вида на мишките, нито е правила коментари по повод бутилката шери в дъното на шкафа ми, затова чувствах, че не съм бил справедлив с нея.

В същото време се възмущавах от посегателството върху малката ми империя и не се съмнявах кой стои зад това. Доктор Дивайн, ръководителят на германската катедра и което беше може би по-важно, председател на Дома „Амадеус“, който по странно стечение на обстоятелствата занапред всеки четвъртък сутрин щеше да заседава в моята класна стая.

Нека ви обясня. В „Сейнт Осуалдс“ има пет Дома: „Амадеус“, „Паркинсън“, „Бъркби“, „Крайстчърч“ и „Стъбс“. Те се занимават основно със спортните мероприятия, клубовете и параклиса, така че аз, разбира се, нямам вземане-даване с тях. Домова система, която се върти около параклиса и душовете, не заслужава да й се отделя внимание в тази книга. И все пак всеки четвъртък сутрин тези Домове заседават в най-големите класни стаи в училището, за да обсъдят задачите за седмицата, и аз бях неприятно изненадан, че са избрали моята стая за заседанията си. Първо, това означаваше, че Дивайн Киселото грозде ще има възможност да се рови из чекмеджетата на бюрото ми и, второ, чудовищен хаос, когато стотина момчета се опитат да се натъпчат в стая, предназначена за трийсет ученици.

Със свито сърце си казах, че това ще става само веднъж седмично. И все пак бях разтревожен. Не ми харесваше бързият начин, по който Киселото грозде бе успял да се вмъкне в стаята ми.

Трябва да призная, че другите нашественици ме безпокояха по-малко. Вече познавах госпожица Деър. Другите трима бяха все новаци: Мийк, Кийн и Изи. За новоназначените не беше необичайно да преподават в десетина или повече различни стаи: в „Сейнт Осуалдс“ открай време не достигаха помещения, а тази година оборудването на новото компютърно крило предизвика истинска криза. Аз неохотно се приготвих да отворя крепостта си за външни хора. Не предвиждах проблеми от страна на новите учители. Дивайн беше човекът, когото трябваше да държа под око.

 

 

Прекарах остатъка от деня в своята светая светих, заровен в бумаги. Графикът ми доста ме изненада — само двайсет и осем учебни часа седмично в сравнение с трийсет и четири миналата година. И класовете ми като че ли бяха намалели. Това означаваше по-малко работа за мен, разбира се, но не се съмнявах, че ще бъда зает всеки ден.

Няколко души минаха да ме видят: Джери Грахфогел подаде глава и за малко да я изгуби (попита кога смятам да освободя кабинета си); Фалоу, портиерът, дойде да смени номера на вратата на 75; Хилари Паметника, ръководител катедрата по математика, дойде да изпуши една цигара на спокойствие далеч от неодобрението на подчинените си; Пеърман остави някакви учебници и ми прочете нецензурно стихотворение от Рембо; Марлийн ми донесе дневниците, а Кити Тийг дойде да попита как съм.

— Добре, предполагам — мрачно отвърнах аз. — Мартенските Иди са далеч. Кой знае какво ще стане дотогава.

Запалих една „Голоаз“. Да пуша, докато още мога, казах си. Едва ли щях да имам възможност, след като Дивайн се настани в стаята ми.

Кити ме погледна със съчувствие.

— Ела с мен в столовата — предложи тя. — Като хапнеш, ще се почувстваш по-добре.

— И през целия обяд да гледам как Киселото грозде злорадства?

Всъщност канех се да отскоча до „Жадния професор“ за едно питие, но в момента нямах настроение.

— Направи го — каза Кити, след като споделих с нея намерението си. — Ще се почувстваш по-добре, като се махнеш от тук.

 

 

„Жадният професор“ е място, забранено за ученици — поне на теория. Но тъй като се намира на половин миля от „Сейнт Осуалдс“, трябва да си пълен наивник да вярваш, че учениците не ходят там. Въпреки строгите наставления на директора Пат Бишъп, който отговаря за дисциплината, пренебрегва забраната. И аз я пренебрегвам, стига само да не са с вратовръзки и пуловери: така и те, и аз можем да се преструваме, че не се познаваме.

Този ден беше спокойно. В бара имаше само няколко души. Забелязах портиера Фалоу с господин Роуч, историка, който ходи с дълга коса и иска учениците да го наричат Роби, и Джими Уат, училищният майстор, който е много добър в ръцете, но не и в главата.

Последният засия, като ме видя.

— Господин Стрейтли! Добре ли прекарахте ваканцията?

— Да, благодаря, Джими.

Научил съм се да не го измъчвам с дълги думи. Някои хора не са толкова любезни и като го видят с недоумяваща физиономия и зяпнала уста, бързо забравят за добродушния му характер.

— Какво пиеш?

Джими отново грейна.

— Малка бира, благодаря, шефе. Че после ще оправям едни кабели.

Занесох неговата и своята бира на първата свободна маса. Забелязах Изи, Мийк и Кийн да седят в ъгъла с Лайт, новия учител по спортни игри, Изабел Тапи, която винаги бърза да се сближи с новите учители, и госпожица Деър, седнала малко по-нататък, през две маси от тях. Не се изненадах, че ги виждам заедно. В група е по-безопасно, а „Сейнт Осуалдс“ умее да буди страхопочитание у новодошлите.

Оставих питието на Джими и отидох до масата им, за да се представя.

— Изглежда, че ще деля класната си стая с някои от вас — казах. — Макар че не виждам как ще преподавате компютърни технологии в нея — това бе адресирано към брадатия Мийк, — или това е просто етап от плана ви да наследите имота?

Кийн се усмихна. Лайт и Изи само гледаха стъписани.

— Аз съм на п-половин хорариум — нервно отговори Мийк. — В п-петък преподавам м-математика.

О, горкият. Щом аз успях да го уплаша, пети курс щеше да го изяде жив. Не исках да мисля за кочината, която щяха да оставят в стаята ми. Казах си, че трябва да бъда нащрек, в случай че се надигне бунт.

— Страхотно място за кръчма — отбеляза Лайт, докато пиеше от бирата си. — Може да свикна да идвам тук на обяд.

Изи вдигна вежди.

— Няма ли да имаш тренировки или извънкласни занимания, ръгби, нещо такова?

— Всички имаме право на обедна почивка, нали?

Не стига, че е Ленивец, ами и Профсъюзен деец. Всемогъщи боже. Само това ни липсваше.

— Но директорът каза — тоест аз казах, че ще се заема с Географското дружество. Мислех, че всички трябва да водим извънкласни дейности.

Лайт сви рамене.

— Е, то е ясно, че така ще каже, нали? Аз пък ти казвам, че няма да се занимавам с извънкласни спортове и мачове в почивните дни, нито ще се откажа от обедна почивка. Това тук да не е трудов лагер?

— Е, ти поне нямаш да подготвяш уроци, да проверяваш контролни… — започна Изи.

— Да, колко типично! — възкликна Лайт и лицето му се зачерви. — Колко академично! Щом не е на хартия, не се брои, така ли? Едно ще ти кажа: момчетата получават повече от моите занятия, отколкото като учат коя е столицата на Казахстан или каквото там…

Изи изгуби ума и дума. Мийк зарови лице в лимонадата си и повече не се показа. Госпожица Деър гледаше през прозореца. Изабел изгледа Лайт с възхищение изпод пепелносивите си мигли.

Кийн се усмихна. Конфликтът като се ли го забавляваше.

— А вие? — попитах аз. — Какво мислите за „Сейнт Осуалдс“?

Той ме погледна. Над двайсет и пет годишен, слаб, тъмнокос, с бретон, черна фланелка под тъмния костюм. Прекалено самоуверен за толкова млад човек, а в гласа му, макар и приятен, се долавя нотка на властолюбив.

— Като момче известно време живях недалеч от тук. Прекарах една година в местното държавно училище. „Сънибанк Парк“. В сравнение с него „Сейнт Осуалдс“ е друг свят.

Е, това не ме учудваше. „Сънибанк Парк“ е месомелачка за децата, особено за по-умните.

— Добре че сте се измъкнали от там — казах аз.

— Да. — Той се усмихна. — Преместихме се на юг и смених училището. Имах късмет. Още една година — и това място щеше да ме довърши. Все пак историята е достойна за Бари Хайнс^[1]; ако един ден реша да пиша книга, от нея ще излезе добър материал.

О, боже, помислих си. Само не Начинаещ писател! Такива се появяват от време на време, особено сред учителите по английски, и макар да не са толкова нелепи, колкото Профсъюзните дейци или Ленивците, рядко създават друго, освен проблеми. Роби Роуч беше поет в младежките си години. Дори Ерик Скуунз веднъж написа пиеса. Никой от двамата не се възстанови напълно след тази лудост.

— Писател ли сте? — попитах аз.

— Само като хоби — отвърна Кийн.

— Да. Е, доколкото съм чувал, вече и в хорър жанра няма пари — отбелязах аз и хвърлих поглед към Лайт, който показваше бицепсите си на Изи.

Отново се върнах на Кийн: той беше проследил погледа ми. Веднага си личеше, че има потенциал. Надявах се да не се окаже поредният Роуч. При учителите по английски често се среща една пагубна тенденция: болната амбиция да бъдат нещо повече, нещо друго, освен обикновени учители. Разбира се, това най-често свършва със сълзи, бягството от „Алкатрас“ изглежда детинско в сравнение с бягството от учителския занаят. Потърсих у Кийн следи от разруха и трябва да кажа, че на пръв поглед не забелязах такива.

— Веднъж написах книга — каза Мийк. — Казваше се „Джаваскрипт и други“…

— Веднъж прочетох книга — прекъсна го Лайт с насмешка. — Не ми се видя кой знае какво.

Изи се засмя. Явно беше преглътнал първоначалното си спречкване с Лайт. Джими се усмихна от своята маса и се премести по-близо до групата, но Изи леко отмести глава и избегна погледа му.

— Друго нещо е Интернет. — Лайт премести стола си с няколко сантиметра, с което обърна гръб на Джими, и взе чашата си с бира. — Там има много какво да се прочете, ако не ви е страх, че ще ослепеете… знаете какво имам предвид.

Джими отпи от чашата си с унил вид. Той не е толкова глупав, колкото хората си мислят, а и пренебрежението беше очевидно. Изведнъж се сетих за Андертън-Пулит, самотния ученик, който ядеше сандвичите си в класната стая, докато другите играеха футбол на двора.

С крайчеца на окото си погледнах Кийн, който следеше всичко нито с одобрение, нито с неодобрение, но с блясък на разбиране в сивите очи. Той ми намигна и аз се усмихнах, учуден, че най-обещаващият досега новак се е оказал момче от „Сънибанк“.