Джоан Харис
Джентълмени и играчи (40)

5

Знаете ли, оттогава мразя рождените дни. Подаръци, торта, картонени шапки и тържество с приятели — години наред копнеех за тези неща, но не ги получавах, точно както копнеех за „Сейнт Осуалдс“ и завидната му патина на състоятелност и уважение. На рождените си дни Леон ходеше на ресторант, където носеше вратовръзка и му позволяваха да пие вино. До тринайсетгодишната си възраст аз изобщо не знаех какво е ресторант. „Пилеене на пари“ — мърмореше Джон Снайд. Дори преди майка ми да си отиде, рождените ми дни се празнуваха набързо, с купена торта и свещи, които грижливо се прибираха в стара кутия за тютюн (с миналогодишни трохи, полепнали по краищата) за следващия път. Подаръците ми се поднасяха в хартиени пликове от магазина с етикетите по тях, понякога пеехме „Честит рожден ден“, но с мрачно неудобство, характерно за работническата класа.

Разбира се, след като тя си отиде, дори това престана. Когато се сещаше за рождения ми ден, баща ми ми даваше пари, като казваше „да си взема каквото ми се иска“ — но нямаше нито приятели, нито картички, нито тържества. Веднъж Пепси се помъчи да направи нещо: пица със свещички и шоколадова торта, накривена на една страна. Опитах се да й благодаря, но чувствах, че са ме изиграли, донякъде простичките усилия на Пепси ми се видяха дори по-лоши от нищо. Когато нямаше нищо, поне можех да забравя кой ден е днес. Но в онази година беше различно. Онзи август — още го помня със свръхестествената яснота на ярък сън — горещ и сладък, ухаещ на пипер, пушек, гума и трева. Вълшебно, ужасно, опияняващо време: оставаха две седмици до тринайсетия ми рожден ден и баща ми се готвеше да ме изненада.

Не го каза точно с тези думи, но аз го усещах. Той беше въодушевен, нервен, загадъчен. Мяташе се от крайно раздразнение от всичко, което правех, в изблици на сълзлива носталгия, казваше ми, че пораствам, предлагаше ми бира, надяваше се, че един ден, когато напусна дома, няма да забравя бедния си стар баща, който винаги е правил всичко за мен.

Най-необичайното бе, че пилееше пари. Джон Снайд — който винаги беше толкова стиснат, че рециклираше фасове от изпушените си цигари и свиваше събрания тютюн в тънки хартийки, като наричаше това „петъчна аванта“ — най-после бе открил радостта от терапията на пазаруването. Нов костюм — за интервютата за работа, каза. Златен синджир с медальон. Цяла каса „Стела Артоа“ — невероятно за човек, който твърдеше, че презира чуждестранната бира — и шест бутилки малцово уиски, които прибра в бараката зад къщата под старо памучно покривало за легло. Имаше и лотарийни билети — десетки — нов диван, дрехи за мен (аз растях), бельо, фланелки, дискове, обувки.

Имаше и телефонни обаждания. Късно нощем, когато мислеше, че вече спя, аз го чувах да говори с приглушен глас по цели часове. Отначало си помислих, че се обажда на секстелефон или прави опити да се събере с Пепси: в шепота му имаше някаква потайност. Веднъж дочух нещо от коридора: само няколко думи, които тревожно заседнаха в съзнанието ми.

— Тогава колко? — Мълчание. — Добре. Това е за добро. Детето има нужда от майка.

Майка?

Дотогава майка ми пишеше всеки ден. За пет години нито дума, а сега нямаше спиране, обсипваше ни с картички, писма, колети. Повечето от тях се въргаляха неотворени под леглото ми. Самолетният билет до Париж за септември още стоеше неразпечатан в плика си и аз мислех, че може би баща ми най-после е разбрал, че не искам нищо от Шарън Снайд, нищо, което да ми напомня живота преди „Сейнт Осуалдс“.

После писмата изведнъж секнаха. Може би това трябваше да ме обезпокои, да ми подскаже, че тя замисля нещо, което държи в тайна от мен.

Но дните минаваха и нищо не се случваше. Телефонните разговори също престанаха — или може би баща ми внимаваше повече — така или иначе, аз не чувах нищо и мислите ми като стрелка на компас отново се завъртяха към севера.

Леон, Леон, Леон: той никога не беше излизал от ума ми. След заминаването на Франческа стана разсеян и затворен в себе си. Аз правех опити да го разведря, но вече като че ли нищо не го интересуваше, той се отнасяше с презрение към обичайните ни игри, непрекъснато се мяташе между състояния на маниакална радост и намусено безразличие, но което беше по-лошо, сега сякаш се дразнеше от намесата ми в самотата му, питаше ме със сарказъм дали нямам други приятели и постоянно ми се присмиваше за детинските идеи и липсата на опит.

Само ако знаеше. В развитието си аз бях на светлинни години пред него. В края на краищата победих господин Брей и скоро щях да продължа напред със завоеванията си. Но с Леон винаги се чувствах глупаво и болезнено се мъчех да му се харесам. Той го усещаше и това го правеше жесток. Беше на възраст, когато всичко изглежда черно-бяло, ново и категорично, когато възрастните са неизмеримо глупави, когато законът на „аз“-а изпреварва всички останали и опасният коктейл от хормони придава на всяко чувство кошмарна интензивност.

Най-лошото от всичко бе, че той беше влюбен. Мъчително, отчаяно, жестоко влюбен във Франческа Тайнън, която се беше върнала в училището си в Чешиър и с която той почти всеки ден говореше тайно по телефона, навъртайки огромни сметки, разкрити — със закъснение — в края на четиримесечието.

— Не може да се сравни с нищо — казваше той, и не за пръв път. Намираше се в маниакалната си фаза и всеки момент щеше да премине към сарказма и откритото презрение. — Можеш да говориш каквото си искаш — всички говорят — но не знаеш какво е. Аз го изпитах. Наистина го изпитах. Ти може и да си изпитвал далечно подобие на това, докато си се натискал в съблекалните със съученичките си от шести клас в началното училище.

Аз направих физиономия, като се престорих, че ми е смешно. Но не беше. В такива моменти у Леон се появяваше злоба, почти жестокост, косата му падаше на очите, лицето му беше бледо, от тялото му се разнасяше кисела миризма, а около устата му имаше прясно избили пъпки.

— Бас държа, че ще ти хареса, женчо. Ще ти хареса, бас държа, нали, госпожичке? — Той ме погледна и в сивите му очи видях злостна проницателност. — Госпожичка — повтори с грозна насмешка, а после вятърът се смени, слънцето изгря и той отново стана предишният Леон, заговори за концерт, на който иска да отиде, за косата на Франческа и как блести на светлината, за диск, който си е купил, за краката на Франческа, колко са дълги, за новия филм за Джеймс Бонд. Започвах да мисля, че се е пошегувал, но после си спомнях хладната проницателност в очите му и с неудобство се чудех как се е досетил.

Трябваше още тогава да сложа край на това. Знаех, че нищо няма да се промени към по-добро. Но чувствах безпомощност, объркване, смут. Дълбоко в себе си още вярвах, че мога да го променя, че всичко може да стане както преди. Трябваше да вярвам: това беше единствената искрица надежда на иначе мрачния ми хоризонт. А и той имаше нужда от мен. Нямаше да види Франческа най-малко до Коледа. Това ми даваше приблизително пет месеца. Пет месеца, за да го излекувам от манията му, да извлека отровата, проникнала в хубавото ни приятелство.

О, налагаше се да му угаждам. Предполагам, повече, отколкото му беше полезно. Но няма нищо по-злобно от влюбените, освен ако не се броят неизлечимо болните, с които имат много общи характеристики. И двата вида са егоисти, затворени в себе си, манипулатори, нестабилни и пазят цялата си нежност за любимия човек (или за себе си), а на приятелите си се нахвърлят като бесни кучета. Такъв беше и Леон, но въпреки това аз държах на него повече от всякога — най-после споделяхме едно и също страдание.

В човъркането на раната има някакво перверзно удоволствие. Влюбените го правят постоянно, търсят най-интензивните източници на болка и се опиват от нея, жертват се отново и отново за любимия с глупаво упорство, което поетите често вземат за всеотдайност. При Леон такъв източник на болка беше говоренето за Франческа. При мен — слушането на приказките му. След известно време стана непоносимо: любовта, подобно на рака, обсебва живота на страдащия до такава степен, че той губи способността да води разговор на каквато и да било друга тема (с което втръсва до прималяване на слушателя) — и аз все по-отчаяно се опитвах да внеса разнообразие в разговорите си с Леон.

— Предизвиквам те. — Стояхме пред музикалния магазин. — Хайде, предизвиквам те. Да видим дали още ти стиска.

Той ме погледна изненадан, после надникна през рамото ми в магазина. Нещо бегло премина по лицето му — може би сянка от отминало удоволствие. Усмихна се и ми се стори, че в сивите му очи видях бледо отражение на предишния безгрижен, невлюбен Леон.

— На мен ли говориш? — попита той.

* * *

И така играехме — на единствената игра, която Леон все още приемаше да играе. И с нея започна „лечението“: неприятно, може би дори брутално, но необходимо, точно като агресивната химиотерапия, която се използва срещу рака. У двама ни бликаше агресия и ние просто я обръщахме навън вместо навътре.

Започнахме с кражби. Отначало дребни: дискове, книги, дрехи, които криехме в малката си колиба в гората зад „Сейнт Осуалдс“. Постепенно залогът на лечението нарасна. Драскахме графити по стените и чупехме автобусни спирки. Хвърляхме камъни по минаващите коли, обръщахме надгробни камъни в стария двор на църквата, крещяхме обидни думи по старците, които разхождаха кучетата си наблизо. През тези две седмици аз се разкъсвах между мъчително отчаяние и неописуема радост, отново бяхме заедно — Буч и Сънданс — и макар и за минути, Франческа изчезваше от разговора, тръпката от нея отстъпваше пред по-силни, по-опасни усещания.

Но това никога не траеше дълго. Лечението ми действаше срещу симптомите, но не и срещу заболяването и аз с болка установих, че пациентът ми се нуждае от все по-големи дози въодушевление, за да реагира. Често ми се налагаше да измислям нови предизвикателства и впрягах цялото си въображение, за да изнамирам все по-силни усещания.

— Музикалният магазин?

— Не.

— Гробището?

— Банално.

— Естрадата в парка?

— Вече сме го правили.

Вярно беше: предишната нощ влязохме в общинския парк и изпотрошихме всички седалки пред градската естрада, както и малките заграждения наоколо. Не ми беше приятно да го правя: помнех как като съвсем малко дете майка ми ме водеше в парка, как лятото ухаеше на окосена трева, хотдог и захарен памук, как оркестърът свиреше. Помнех как Шарън Снайд седеше на един от сините пластмасови столове и пушеше, докато аз марширувах нагоре-надолу под ритъма на невидим барабан. За миг това ме накара да се смутя. Тогава бях на шест години и все още имах майка, която миришеше на цигари и „Цинобър“, и нямаше нищо по-внушително и великолепно от градската естрада през лятото, и само хулиганите чупеха и рушаха.

— Какво има, Пинчбек? — Беше късно, на лунната светлина лицето на Леон изглеждаше гладко, мрачно и проницателно. — Много ли ти дойде?

Да. Много, дори прекалено. Но не можех да го кажа на Леон; в края на краищата той беше пациентът.

— Хайде — пришпори ме той. — Приеми го като урок по добър вкус.

Направих го и бързо се опомних. Леон ми нареди да разруша естрадата, аз му отвърнах, като го предизвиках да върже консервени кутии за ауспусите на всички коли пред полицейския участък. Залозите нарастваха, предизвикателствата ставаха все по-сложни за изпълнение, дори до степен на сюрреализъм (върволица от умрели гълъби, завързани за оградата на парка, поредица от живописни графити по стените на Методистката църква), драскахме и цапахме стени, чупехме прозорци и плашехме малките деца от единия до другия край на града. Оставаше само едно място.

— „Сейнт Осуалдс“.

— Не става.

Досега бяхме избягвали училището, като се изключат рисунките по стените на спортната зала. До тринайсетия ми рожден ден оставаха броени дни, а с него наближаваше и загадъчната и дългоочаквана изненада. Баща ми се правеше на спокоен, но аз виждах, че едва се сдържа. Не пиеше, беше подновил упражненията си, къщата беше безупречна, а на лицето му се бе появила напрегната, суха усмивка, която не издаваше какво става вътре в него. Приличаше на Клинт Истууд в „Скитникът от платата“, малко дебел за Клинт, но със същите присвити очи и съсредоточено очакване на някакво апокалиптично събитие. Харесваше ми — това говореше за решителност — и не исках да съсипя всичко заради някаква идиотска шега.

— Хайде, Пинчбек. Fac ut vivas. Живей си живота.

— Какъв е смисълът? — Не биваше да упорствам прекалено, защото Леон щеше да си помисли, че се страхувам да приема предизвикателството. — Правили сме го в „Сейнт Осуалдс“ милион пъти.

— Не и това. — Очите му блестяха. — Предизвиквам те… Предизвиквам те да се покатериш на покрива на параклиса.

После ми се усмихна и в този миг видях мъжа, който би могъл да стане, подмолния му чар, неустоимия му хумор. Блъсна ме като юмрук — любовта ми към него, единственото чисто чувство в цялото ми сложно, тъжно юношество. Хрумна ми, че ако беше поискал да скоча от покрива, сигурно щях да се съглася.

— На покрива?

Той кимна.

За малко да избухна в смях.

— Добре, ще го направя — казах аз. — Ще ти донеса нещо за спомен.

— Няма нужда — отвърна Леон. — Сам ще си го взема. Какво? — попита той, като видя учудването ми. — Нали не мислиш, че ще те оставя да се качиш сам?