Джоан Харис
Джентълмени и играчи (8)

6

Чувствам се като дете в сладкарница, което току-що е получило джобни пари. Откъде да започна? Дали от Пеърман или от Бишъп, или от Стрейтли, или от Стрейндж? Или по-отдолу, от дебелия Фалоу, заел мястото на баща ми с такава безгръбначна дързост? Или от полуидиота Джими? Или от новаците? А може би от директора?

Трябва да призная, че идеята ми допада. Но това би било прекалено лесно; впрочем аз искам да ударя „Сейнт Осуалдс“ в сърцето, а не в главата. Искам да го разруша до основи; ако просто съборя няколко гаргойла, няма да е достатъчно. Места като „Сейнт Осуалдс“ имат свойството да се възраждат: войните минават, скандалите отшумяват, дори убийствата след време се забравят.

В очакване да ме осени вдъхновението просто ще печеля време. Установявам, че изпитвам същото удоволствие от присъствието си тук, каквото изпитвах и като дете: чувството за сладостта на забранения плод. Малко неща са се променили, новите компютри изглеждат неуместно върху новите пластмасови маси на фона на Почетните дъски, на които блестят имената на старите ученици. Миризмата малко се е променила — по-малко зеле, повече пластмаса, по-малко прах, повече дезодорант; макар че Камбанарията (благодарение на Стрейтли) е запазила първоначалната смесица от мирис на мишки, тебешир и нагрети от слънцето кецове. Но самите стаи са останали същите: и подиумите, по които учителите крачат като морски капитани по палубите си, и дървените подове, почервенели от времето и лъскани до опасна хлъзгавина всеки петък вечер. И Тихата стая си е същата — все същите окъсани кресла — и Салонът, и Камбанарията. Това е изисканата немощ, с която „Сейнт Осуалдс“ като че ли се гордее — и по-важно, която в очите на платежоспособните родители говори за дългогодишни традиции.

Като дете аз усещах физическа болка от тежестта на тази традиция. „Сейнт Осуалдс“ беше толкова различен от „Сънибанк Парк“ с невзрачните му стаи и остри миризми. В „Сънибанк“ се чувствах неловко, другите ученици ме преследваха, учителите, които носеха джинси и ни говореха на малки имена, ме изпълваха с презрение.

Исках да ме наричат Снайд, както биха правили в „Сейнт Осуалдс“, исках да нося униформа и да ги наричам „сър“. Учителите в „Сейнт Осуалдс“ все още използваха пръчки за телесни наказания, в сравнение с което моето училище изглеждаше мекушаво и разпуснато. Класният ми ръководител беше жена — Джени Маколи. Беше млада, приветлива и доста привлекателна (много момчета си падаха по нея), но аз изпитвах единствено презрение. В „Сейнт Осуалдс“ нямаше жени учители. Гледах на нея като на второразреден заместител.

Месеци наред ме унижаваха и ми се присмиваха — както учители, така и ученици. Крадяха парите ми за обяд, късаха дрехите ми, хвърляха книгите ми по земята. Много скоро в „Сънибанк Парк“ стана непоносимо. Не се налагаше да се преструвам, че нещо ме боли: през първата година боледувах повече, отколкото през целия си живот, страдах от главоболие, от кошмари, всеки понеделник сутрин ми прилошаваше до такава степен, че дори баща ми започна да забелязва.

Веднъж се опитах да поговоря с него. Беше петък вечер и той беше решил за разнообразие да си остане у дома. Такива вечери бяха редки за него, но Пепси беше започнала работа в един бар в града, аз отново боледувах, затова той остана у дома и приготви вечеря — нищо специално, само варени яйца и чипс, но за мен това означаваше, че баща ми се старае. Беше се размекнал: шестте бутилки бира стояха недопити до него, вечният му гняв сякаш се бе поразсеял. Телевизорът работеше — даваха поредната серия на „Професионалистите“ — и ние гледахме мълчаливо, по-скоро съучастнически, отколкото сърдито. Целият уикенд беше пред нас — два дни далеч от „Сънибанк Парк“ — така че и аз можех да се отпусна, да изпитам нещо близко до щастие. Имаше и такива дни, нали знаете: когато почти можех да повярвам, че да си Снайд не е краят на света, когато ми се струваше, че виждам светлина в тунела, когато като че ли нищо нямаше чак такова значение. Погледнах баща си и го видях, че ме наблюдава с любопитство, стиснал бутилката между дебелите си пръсти.

— Може ли да си пийна малко? — попитах аз с новопридобита смелост.

Той погледна бутилката.

— Добре — каза и ми я подаде. — Но не прекалявай. Не искам да се напикаеш.

Отпих, наслаждавайки се на горчивия вкус. Естествено, познавах вкуса на бирата, но баща ми не одобряваше да я пия. Усмихнах му се и за мое учудване той ми се усмихна в отговор, което го подмлади, и аз реших, че сигурно е изглеждал точно така като млад, когато с майка ми са се срещнали. За пръв път ми мина през ума, че ако тогава се познавахме, и аз като нея щях да го харесвам — това едро, тромаво, непослушно момче — и може би дори щяхме да бъдем приятели.

— И без нея ни е добре, нали, хлапе? — попита баща ми и дълбоко в мен нещо се обърна. Той беше отгатнал мислите ми.

— Знам, че не е лесно — продължи той. — Майка ти и всичко останало, а сега и това ново училище. Сигурно ти трябва време да свикнеш, а, хлапе?

Кимнах, без да смея дори да се надявам.

— Тези главоболия и така нататък… Тези болести. Имаш проблеми в училище, а? Това ли е? Другите деца тормозят ли те?

Отново кимнах. Знаех, че сега ще ми обърне гръб. Баща ми презираше страхливците. „Удряй пръв и бързо“ — това беше личната му мантра, заедно с „Колкото по-едър, толкова по-тежко пада“ и „С пръчки и камъни няма да ми строшиш кокалите“. Но този път той не се обърна. Погледна ме право в очите и каза:

— Не се тревожи, хлапе. Ще се погрижа за това. Обещавам ти.

В този миг в сърцето ми болезнено разцъфна цвете: облекчение, надежда, наченки на радост. Баща ми се бе досетил. Баща ми бе разбрал. Беше обещал да се погрижи. Изведнъж с поразителна яснота си го представих как върви забързан към портала на „Сънибанк Парк“, моят баща, висок и величествен в гнева си. Видях го как отива при мъчителите ми и блъска главите им една в друга, как се втурва към господин Брей, учителя по физическо, и го събаря на земята, и — най-хубавото и най-приятното от всичко — обръща се към госпожица Маколи, класната ми ръководителка, и казва:

— Заври си проклетото училище знаеш къде, ние ще намерим друго.

Баща ми продължаваше да ме гледа с щастлива усмивка.

— Може да не ти се вярва, хлапе, но и аз съм го преживял. И аз съм бил като теб. Побойници, по-големи момчета — навсякъде ги има, винаги гледат да те изпитат. И аз като дете не бях едър, нямах много приятели. Ако щеш вярвай, знам как се чувстваш. И знам какво трябва да се направи.

Още си спомням този момент. Блаженото чувство на сигурност, на справедливост. В този миг аз пак станах на шест години, доверчиво дете, убедено, че Татко знае най-добре.

— Какво? — попитах едва чуто.

Баща ми ми намигна.

— Карате.

— Карате?

— Точно така. Кунгфу, Брус Лий и така нататък. Познавам един тип, виждаме се в бара от време на време. Провежда тренировки в събота сутрин. Хайде, хлапе — каза той, като забеляза изражението ми. — След няколко седмици карате ще станеш като скала. Удряй пръв и бързо. Не приемай обиди от никого.

Гледах го и не можех да обеля дума. Помня бутилката бира в ръката си, студеното запотено стъкло, телевизионния екран, на който Боди и Дойл не приемаха обиди от никого. На дивана срещу мен — Джон Снайд, който продължаваше да ме гледа с блеснали очи, сякаш очакваше неизбежната ми радост и благодарност.

Значи това беше чудодейното разрешение, така ли? Карате! Тренировки с някакъв тип от бара. Ако сърцето ми не беше толкова сломено, щях да се изсмея на глас. Представях си я тази съботна тренировка с двайсетина здравеняци от квартала, надъхани от филми като „Уличен боец“ и „Кикбоксьор“ — при повече късмет можеше дори да налетя на някои от мъчителите си в „Сънибанк Парк“, тъкмо да им дам възможност да ме набият извън обичайната среда.

— Е? — каза баща ми. Продължаваше да се усмихва и аз без усилие разпознах момчето, което някога е бил: лош ученик, побойник, който само чака да го предизвикат. Беше толкова абсурдно доволен от себе си и толкова далеч от истината, че противно на очакванията си аз изпитах не презрение, не гняв, а дълбока, зряла тъга.

— Да, добре — отговорих накрая.

— Казах ти, че ще измисля нещо, нали?

Кимнах с горчивина в устата.

— Ела тук, хлапе, прегърни стария си баща.

И аз го направих, все още със същия вкус в устата, подсилен от миризмата му на цигари, пот, бира и вълнен пуловер, затворих очи и си казах: „Това е самотата“.

За мое учудване не болеше толкова, колкото очаквах. Продължихме да гледаме „Професионалистите“ и известно време аз се преструвах, че ходя на тренировки по карате, поне докато вниманието на баща ми се съсредоточи върху друго.

 

 

Минаха месеци и животът ми в „Сънибанк Парк“ влезе в коловоза на рутината. Оцелявах както можех, предимно като избягвах конфликтите. На обяд бягах от училище и се промъквах в двора на „Сейнт Осуалдс“. Вечер тичах да гледам спортните извънкласни игри или да надничам през прозорците. Понякога дори влизах в сградите по време на занятия. Знаех всички скришни кътчета, винаги можех да се промъкна незабелязано или да навлека униформа, съставена от изгубени или забравени вещи, и да мина за ученик.

С течение на времето дързостта ми нарасна. На един спортен празник се слях с тълпата: бях с огромен спортен екип, отмъкнат от шкафче в горния коридор. Изгубих се в суматохата, главозамаях се от успеха си и дори участвах в надбягване на 800 метра, представяйки се за нов ученик от Дома „Амадеус“. Никога няма да забравя как момчетата се радваха, след като прекосих финалната линия, нито начина, по който дежурният учител — Пат Бишъп, тогава по-млад, атлетичен в спортните си шорти и ученическата си фланелка — разроши косата ми и каза:

— Добре, момче, две точки за Дома! В понеделник ще те зачислим в отбора!

Разбира се, знаех, че и дума не може да става за зачисляване в отбора. Изкушението беше голямо, но дори аз не се осмелих да стигна чак дотам. Посещенията ми в „Сейнт Осуалдс“ вече бяха зачестили и макар лицето ми да беше невзрачно до невидимост, знаех, че ако не внимавам, един ден ще ме разкрият.

Но това беше пристрастяване: с времето поемах все по-големи рискове. Ходех в „Сейнт Осуалдс“ в междучасието и си купувах бонбони от лавката. Гледах футболни мачове, размахвах униформения си шал срещу поддръжниците на противниковото училище. Седях край игрището за крикет — вечният дванайсети играч. Дори позирах за снимката на училището, намирайки си място в ъгъла сред новите ученици.

През втората година намерих начин да ходя в „Сейнт Осуалдс“ по време на часовете, като пропусках собствените си часове по физическо. Беше лесно: в понеделник следобед винаги имахме бягане на пет мили, заради което ходехме оттатък игрищата на „Сейнт Осуалдс“ и после се връщахме по обиколния път. Другите ученици мразеха тези часове. Сякаш самото училище беше обида за тях, затова предизвикваше подигравки и освирквания. Понякога, след като минавахме, по тухлените стени се появяваха графити и аз изпитвах изгарящ и мъчителен срам от това, че ако някой ни види, ще си помисли, че и аз съм от злосторниците. После открих, че ако се скрия зад някой храст и изчакам другите да отминат, лесно мога да притичам през полето и да прекарам остатъка от следобеда в „Сейнт Осуалдс“.

Отначало много внимавах, криех се и изчаквах класът да стигне мястото за стартиране. Предпазливо планирах нещата. Имах два часа преди връщането на бегачите при портала на училището. Лесно беше да се преоблека в униформата от „Сънибанк“ и да се присъединя към опашката на групата.

С нас вървяха двама учители — един отпред, един отзад. Господин Брей беше неуспял спортист, чудовищно суетен и невероятно съобразителен, който обичаше атлетичните момчета и хубавите момичета, а към всички останали се отнасяше с крайно презрение. Госпожица Потс беше учител стажант, която обикновено се влачеше на опашката на групата и търсеше популярност (или „съветваше“, както самата тя казваше) сред малка клика възторжени ученички. Никой от двамата не ми обръщаше внимание и затова не забелязваше отсъствието ми.

Криех открадната униформа на „Сейнт Осуалдс“ — сива риза, сиви панталони, вратовръзка, тъмносин пуловер (с герба на училището и мотото „Audere, agere, auferre“^[1], избродирано със златни букви на джоба) — под стълбите на спортната зала и там се преобличах. Никой не ме виждаше — спортните следобеди в „Сейнт Осуалдс“ бяха в сряда и четвъртък, така че нямаше кой да ми попречи. И тъй като успявах да се върна в училище в края на часовете, никой не забелязваше отсъствието ми.

Отначало въодушевлението от ходенето в „Сейнт Осуалдс“ по време на часовете ми стигаше. Без никой да ме спира, аз бродех по коридорите. В някои стаи цареше хаос. В други беше призрачно тихо. Аз надничах през стъклата на вратите и виждах глави, надвесени над чиновете, лястовички, дръзко хвърляни зад гърба на учителя, тайно предавани бележки. Допирах ухо до затворените врати и заключените кабинети.

Но най-много обичах да ходя в Камбанарията, лабиринт от рядко посещавани малки стаи, ниши, гълъбарници, шкафове и две класни стаи — едната голяма, другата по-малка — по класически езици. Имаше и очукан каменен балкон, от който можех да се кача на покрива и да лежа спокойно на топлите керемиди, да слушам монотонното говорене, долитащо през отворените прозорци на стаите в средния коридор, да прелиствам откраднати сборници с упражнения. По този начин аз тайно присъствах на някои от уроците по латински за начинаещи на господин Стрейтли, на часовете по физика на господин Бишъп, на лекциите по история на изкуството на господин Лангдън. Четях „Повелителят на мухите“ заедно с класовете на Боб Стрейндж и дори два-три пъти оставях есета в пощенската му кутия в средния коридор (на следващия ден си ги прибирах тайно от шкафа му прегледани, оценени, с надпис „ИМЕ?“ с едри червени букви отгоре). Най-после, казвах си, най-после съм на своето място. Самотно място, но какво от това? „Сейнт Осуалдс“ и всичките му съкровища бяха на мое разположение. Какво още можех да искам?

Тогава срещнах Леон. И всичко се промени.

 

 

Беше ведър, слънчев пролетен ден — един от онези дни, когато обичах „Сейнт Осуалдс“ с безумна страст, с каквато едва ли някой местен ученик можеше да се похвали, и чувствах необикновена смелост. След онзи първи сблъсък самотната ми война с училището бе преминала през много етапи: омраза, възхищение, гняв, преследване. Тази пролет обаче бяхме постигнали своего рода примирие. Като се противопоставях на „Сънибанк Парк“, аз започвах да чувствам, че „Сейнт Осуалдс“ започва да ме приема, бавно, постепенно, да свиква с движението ми във вените си, да гледа на мен не като на външно лице, а почти като на приятел — подобно на вливането на уж отровна субстанция, която впоследствие се оказва полезна.

Разбира се, все още се ядосвах на несправедливостта, на таксите, които не бяха по джоба на баща ми, на факта, че дори да нямаше такси, пак никога не биха ме приели тук. Но въпреки това между нас имаше връзка. Щастлива симбиоза, като на акулата и миногата. Започнах да разбирам, че не е нужно да съм паразит: можех да позволя на „Сейнт Осуалдс“ да ме използва, тъй както аз използвах него. Напоследък си водех бележки за нещата, които се повреждат из училището — счупени прозорци, изместени керемиди, издраскани чинове. Вписвах ги в „Книгата за ремонти“, която стоеше в портиерската къща, и се подписвах с инициалите на различни учители, за да избегна подозренията. Баща ми надлежно се заемаше с поправките и аз изпитвах гордост от това, че по някакъв начин давам своя малък принос. „Сейнт Осуалдс“ ми се отблагодаряваше, одобряваше ме.

Беше понеделник. Разхождах се по средния коридор и се ослушвах пред вратите на стаите. Следобедният урок по латински беше свършил и аз мислех да отида в библиотеката или в крилото по изкуствата, за да се смеся с работещите там ученици. Можех да отида и в столовата — готвачите вече трябваше да са си тръгнали — и да отмъкна малко бисквити, останали от съвета на учителите след часовете.

Тези мисли ме занимаваха до такава степен, че на завоя към горния коридор се сблъсках с едно момче, което стоеше с ръце в джобовете и лице към стената пред една от Почетните дъски. Беше може би с две години по-голямо от мен, на около четиринайсет, с изразително, умно лице и блестящи сиви очи. Забелязах, че кестенявата му коса е малко дълга за „Сейнт Осуалдс“, а краят на вратовръзката, увиснала небрежно над пуловера му, беше отрязан. Предположих — с известно възхищение — че пред мен стои бунтар.

— Гледай къде вървиш — каза момчето.

За пръв път ученик от „Сейнт Осуалдс“ си правеше труда да ме заговори. Погледнах го с учудване.

— Какво търсиш тук?

Знаех, че стаята в дъното на горния коридор е учителски кабинет. Дори знаех какво представлява отвътре: тясно задушно място, отрупано с хартии, с няколко огромни жилави растения, надвиснали заплашително от перваза на високия малък прозорец.

Момчето се усмихна.

— Квазимодо ме изгони от час. Ще се отърва с предупреждение или оставане след часовете. Квазимодо не наказва никого сериозно.

— Квазимодо? — Името ми беше познато, учениците го споменаваха в разговори помежду си. Знаех, че е прякор, но не можех да се досетя на кого.

— Живее в Камбанарията. Прилича на гаргойл. — Момчето отново се усмихна. — Малко си пада podex, но иначе е свестен. Ще го убедя да не ме наказва.

Гледах го с нарастващо възхищение. Самоувереността му ме очароваше. Начинът, по който говореше за учител — не като за създание със смазващ авторитет, а като за комична фигура — ме накара да занемея от възторг. Но което беше по-хубаво, това момче — този бунтар, дръзнал да презира „Сейнт Осуалдс“ — говореше с мен като с равен и нямаше и най-малка представа, че съм външно лице!

Дотогава не се и надявах, че мога да намеря съюзник тук. Посещенията ми в „Сейнт Осуалдс“ бяха мъчително интимни. Нямах приятели от училище, на които да разказвам за тях, а да споделям с баща си или с Пепси би било немислимо. Но това момче…

Най-после успях да проговоря:

— Какво е podex?

 

 

Момчето се казваше Леон Мичъл. Аз се представих като Джулиан Пинчбек и му казах, че съм първокурсник. Бях дребно за възрастта си дете и реших, че няма да ми е трудно да се представя за малък ученик. Така Леон не би се чудил на отсъствията ми от годишните сборове и спортните игри.

За малко да припадна от блъфа си, но същевременно изпитвах неописуем възторг. Беше толкова лесно. Щом можех да убедя едно момче, защо не и останалите, може би дори учителите?

Изведнъж си представих как членувам в клубове, в отбори, как открито посещавам часовете. Защо не? Познавах училището по-добре от всеки ученик. Носех тукашната униформа. Кой би се усъмнил в мен? В училището имаше над хиляда деца. Никой, дори директорът, не би могъл да познава всички. Освен това на моя страна бе дългата традиция на „Сейнт Осуалдс“: измама като моята беше нечувана. Никой не би заподозрял такова дръзко нещо.

— Нямаш ли час? — Сивите очи на момчето блестяха лукаво. — Ако закъснееш, ще загазиш.

Почувствах, че това е предизвикателство.

— Не ми пука — отвърнах аз. — Господин Бишъп ме изпрати да занеса съобщение в кабинета му. Мога да кажа, че секретарката е говорила по телефона и се е наложило да изчакам.

— Не е зле. Ще трябва да го запомня.

Одобрението на Леон ме опияни.

— Постоянно се измъквам така — казах му. — Никой досега не ме е хващал.

Той кимна и се усмихна.

— Какво имате сега?

За малко да кажа „спорт“, но се усетих навреме.

— Вероучение.

Леон направи физиономия.

— Уф! Не те упреквам. Сто пъти повече предпочитам езичниците. На тях поне им е било позволено да правят секс.

Аз се изкисках.

— Кой ти е класен? — попитах. Ако знаех това, щях да разбера точно в кой клас е.

— Мазникът Стрейндж. По английски. Същински cimex^[2]. А на теб?

Поколебах се. Не исках да казвам на Леон нещо, което лесно би могъл да провери. Но преди да успея да отговоря, откъм стълбището зад нас се чу шумолене. Някой идваше.

Леон се сепна.

— Това е Квазимодо — бързо прошепна той. — Да се омитаме.

Обърнах се по посока на приближаващите стъпки с облекчение, че не ми се налага да отговарям на въпроса за класния ръководител, и разочарование заради прекъснатия разговор. Помъчих се да запомня добре лицето на Леон, кичура, падащ небрежно върху челото, светлите очи, насмешливата извивка на устните. Нелепо беше да се надявам, че ще го видя отново. Опасно бе дори да се опитвам.

Когато учителят влезе в горния коридор, аз си придадох спокойно изражение.

Познах Рой Стрейтли по гласа. Аз слушах уроците му, смеех се на шегите му, но все нямах възможност да видя лицето му. Сега го видях: прегърбен силует в изтъркана тога и кожени обувки без връзки. Когато се приближи, наведох глава, но вероятно видът ми е бил гузен, защото той спря и ме измери с поглед.

— Момче, какво правиш тук по време на час?

Промърморих нещо за господин Бишъп и съобщението му.

Господин Стрейтли не ми се стори удовлетворен.

— Кабинетът му е в долния коридор. На мили от тук!

— Да, сър. Трябваше да отида до шкафчето си.

— По време на час?

— Да, сър.

Усещах, че не ми вярва. Сърцето ми биеше силно. Позволих си да вдигна очи и да надзърна в лицето на Стрейтли, грозно, умно, добродушно лице, което ме гледаше намръщено. Беше ме страх, но зад страха ми се криеше нещо друго — несъзнателна, умопомрачителна надежда. Той ме беше видял! Най-после някой ме беше видял!

— Как е името ти, синко?

— Пинчбек, сър.

— Пинчбек, значи?

Виждах, че размишлява какво да прави — дали да продължи да ме разпитва, както му диктува инстинктът, или просто да ме остави и да се заеме със своя ученик. Той продължи да ме гледа още няколко секунди — очите му бяха жълто-сини като избелели джинси — и после усетих как тежестта на погледа му олеква. Явно беше решил, че провинението ми не е толкова важно. Момче от долните класове, излязло от час без разрешение — никаква заплаха, нечий чужд проблем. За секунда гневът ми затъмни естествената предпазливост. Аз не бях заплаха, така ли? Не си заслужавах труда? Или след всичките тези години криене и дебнене вече бях призрак — напълно, безвъзвратно невидим?

— Добре, синко. Да не съм те видял повече тук. А сега изчезвай.

Аз хукнах, треперейки от облекчение. Докато тичах, ясно долових шепота на Леон зад мен:

— Хей, Пинчбек! След училище! Става ли?

Обърнах се и го видях да ми намига.