Джоан Харис
Джентълмени и играчи (17)

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Четвъртък, 23 септември

Всичко започна в понеделник и аз разбрах, че нещо се е случило, когато видях колите. Волвото на Пат Бишъп беше на паркинга както обикновено, винаги първото от вратата — Пат понякога прекарва цели нощи в кабинета си, когато има работа — но беше невероятно, че колата на Боб Стрейндж е тук преди осем сутринта, а до нея се мъдреше и аудито на директора, и ягуарът на свещеника, и пет-шест други коли, сред които и черно-бяла полицейска, всичките наредени на служебния паркинг пред къщата на портиера.

Лично аз предпочитам автобуса. В претовареното движение той е по-бърз, а и местата, на които ходя, са на работа и до магазина. Впрочем сега пътувам с карта за намаление и макар да не мога да се отърся от усещането, че има някакво недоразумение (възраст — 64? Как е възможно аз да съм на 64, за бога?), така спестявам пари.

Тръгнах по дългата алея към „Сейнт Осуалдс“. На завоя липите блестяха, позлатени от наближаващата есен, а от влажната трева се издигаха тънки струйки бяла пара. По пътя надзърнах в будката на портиера. Фалоу не беше там.

Никой в Стаята на учителя като че ли не знаеше какво точно се е случило. Стрейндж и Бишъп бяха в кабинета на директора с доктор Тайди и сержант Елис, участъковия полицай. От Фалоу все така нямаше и следа.

Зачудих се дали някой не е влязъл с взлом. Такива неща се случват от време на време, макар че в повечето случаи Фалоу си гледа работата. Вярно, подмазва се на началството и, разбира се, от години взема подкупи. Дребни неща — чувал въглища, кутия бисквити от кухнята, плюс рекета на ученици за отварянето на шкафчетата, но иначе е достатъчно отговорен, а като се има предвид, че взема заплата, равна на една десета от заплатата на най-младия учител, човек си затваря очите. Надявах се да не се е случило нищо лошо с Фалоу.

Както винаги, учениците бяха най-добре осведомени. От сутринта се носеха какви ли не слухове: че Фалоу получил инфаркт, че заплашил директора, че го уволнили. Но Сътклиф, Макнеър и Алън-Джоунс дойдоха при мен в междучасието и ме попитаха с типичния весел, непринуден вид, който си придават, когато знаят, че някой друг е загазил:

— Сър, Фалоу арестуван ли е?

— Кой ви каза? — попитах аз в отговор с преднамерено многозначителна усмивка.

— О, чух някой да споменава нещо подобно. — Във всяко училище слуховете са разменна монета и аз не очаквах Макнеър да издаде информатора си, но явно някои източници са по-сигурни от други. Изражението на лицето му ме наведе на мисълта, че тази клюка идва от човек, на когото може да се вярва.

— Намерили скривалище в къщата на портиера — каза Сътклиф. — Измъкнали какви ли не неща.

— Като например?

Алън-Джоунс сви рамене.

— Кой знае!

— Може би цигари?

Момчетата се спогледаха. Сътклиф леко се изчерви. Алън Джоунс се подсмихна.

— Може би.

По-късно историята излезе наяве: Фалоу използвал евтините пътувания до Франция, за да внася безмитни цигари и после да ги продава на момчетата чрез продавача на сладолед, който му бил приятел.

Печалбата била висока — цената за една цигара стигала до лира в зависимост от възрастта на купувачите — но учениците на „Сейнт Осуалдс“ имат пари в изобилие, а освен това тръпката от нарушаването на правилата под самия нос на Втория учител е почти неустоима. Тази схема работела от месеци, може би дори от години; полицията намерила към петдесет картона цигари, скрити зад един капак в будката на портиера и още стотици в гаража му, наредени от пода до тавана зад стари книжни рафтове.

И Фалоу, и продавачът на сладолед си признали за цигарите. За другите предмети, открити в къщата му, портиерът отрекъл и не бил в състояние да даде обяснение. Найт познал писалката си, подарена му за Бар Мицва, а аз с известно недоумение прибрах старата си зелена писалка „Паркър“. Донякъде бях облекчен от факта, че кражбата не е била дело на ученик от моя клас, но, от друга страна, си давах сметка, че това е още един гвоздей в ковчега на Джон Фалоу, който отведнъж загуби дома си, работата си, а най-вероятно и свободата си.

Така и не разбрах кой е докладвал на властите. Чух, че имало анонимно писмо: във всеки случай личността на доносника не се изясни. Роби Роуч казва, че трябва да е бил вътрешен човек (пушач и близък до Фалоу), някой подлец, който е искал да създаде проблеми на портиера. Сигурно е прав, макар и никак да не ми е приятно да мисля, че за случката е отговорен мой колега.

Може би ученик? По някаква причина това ми се струва още по-лошо: ужасява ме мисълта, че някое от момчетата ни е способно собственоръчно да нанесе такава голяма вреда.

Момче като Найт? Това е само предположение, но у Найт се забелязва някакво самодоволство, пробуждане, което ме дразни дори повече от обичайната му намусеност. Найт? Нямам основания да мисля така. И въпреки това си го мисля, дълбоко в себе си, където държа всички значими мисли. Наречете го предубеденост, наречете го инстинкт. Сигурен бях, че момчето знае нещо.

Междувременно малкият скандал се разраства. Ще има разследване от „Митници и акцизи“, а макар да не е много вероятно училището да предприеме мерки срещу мен — всеки намек за лоша реклама хвърля директора в ужас — госпожа Найт засега отказва да оттегли жалбата си. Ще бъде уведомен Управителният съвет, освен това ще се задават въпроси около портиера, назначаването му (доктор Тайди вече е заел отбранителна позиция и проверява целия персонал по поддръжката за полицейски досиета), евентуалната му замяна. Накратко, случката с Фалоу разбуни духовете в цялото училище — от канцеларията до Тихата стая.

Момчетата го усещат и са крайно недисциплинирани, сякаш изпитват границите на търпението ни. Член на училищния персонал, макар и само портиер, е публично унижен — във въздуха се носи мирис на бунт: във вторник Мийк изскочи от часа си по компютърна грамотност целият пребледнял и разтреперан; Макдонаф раздаде поредица от злобни наказания, Роби Роуч бе повален от загадъчна болест, с което предизвика гнева на колегите си от катедрата, принудени да го заместват. Боб Стрейндж изцяло се покри от часовете с оправданието, че е прекалено зает, а днес директорът свика извънреден съвет, на който обяви (за всеобщо, макар и негласно възмущение), че в злобните слухове около господин Фалоу няма и капка истина и че всеки ученик, разпространяващ такива слухове, ще бъде наказван най-строго.

Но Вторият учител Пат Бишъп пострада най-много от аферата „Фалоугейт“, както я кръсти Алън-Джоунс. Мисля, че отчасти защото подобна постъпка е напълно непостижима за ума му: предаността на Пат към „Сейнт Осуалдс“ надхвърля период от трийсет години и каквито и грехове да има, той е честен до педантизъм. Цялата му философия (ако може да се нарече така, защото нашият Пат не е философ) се основава на твърдото убеждение, че хората са природно добри и дълбоко в сърцето си искат да правят добро, дори да им се случи да кривнат от правия път. Тази способност да вижда доброто у всички е същината на общуването му с учениците и му върши отлична работа, шегобийците и хулиганите се засрамват от добродушния и непреклонен нрав на Пат и дори колегите са във възторг от него.

Но случаят Фалоу предизвика у него същинска криза. Първо, защото го бяха заблудили — Пат се обвиняваше, че не е забелязал какво става — и, второ, заради презрението към него, което подобна измама предполагаше. Фактът, че Фалоу, към когото Пат винаги се беше отнасял любезно и с уважение, му се отплати по такъв злобен начин, го разтърси и засрами. Той добре помни историята с Джон Снайд и се чуди дали и тогава не е сбъркал някъде. Не говори за тези неща, но аз виждам, че напоследък се усмихва по-рядко, стои в кабинета си през деня, сутрин прави по-малко обиколки на игрището и често се заседява до късно.

Колкото до езиковата катедра, тя пострада по-малко от другите. Това отчасти се дължи на Пеърман, чийто природен цинизъм служи като оправдание за Стрейндж да страни от нас и отблъсква тревожния гняв на директора. В часовете на Джери Грахфогел е като че ли по-шумно от обикновено, но недотам, че да се налага моята намеса. Джеф и Пени Нейшън са натъжени, но не и изненадани, клатят глава на подлостта на човешката природа. Доктор Дивайн използва историята с Фалоу, за да тероризира горкия Джими. Ерик Скуунз е в лошо настроение, но не повече от обикновено. Даян Деър, също като творчески изкушения Кийн, следи всичко с голям интерес.

— Тук нещата се развиват като в заплетена сапунена опера — каза ми тя сутринта в Стаята на учителя. — Никога не се знае какво ще стане по-нататък.

Признах, че в доброто старо училище от време на време стават неща, които не са лишени от развлекателна стойност.

— Затова ли от толкова години киснете тук? Искам да кажа… — Госпожица Деър млъкна, вероятно осъзнала неучтивото значение на думите си.

— Кисна тук, както така любезно се изразихте, защото съм достатъчно старомоден да вярвам, че учениците може да имат някаква полза от уроците ми и което е по-важно, защото това дразни господин Стрейндж.

— Извинете — каза тя.

— Не се извинявайте. Не ви отива.

Трудно е да обясниш „Сейнт Осуалдс“, още по-трудно на някого, с когото те дели пропаст от четирийсет години. Тя е млада, привлекателна, умна, един ден ще се влюби, може би ще има деца. Ще има къща, която ще й бъде истински дом, а не второто място след класната стая, ще прекарва ваканциите на далечни места. Поне така се надявам; алтернативата би била да се присъедини към останалите роби и да остане окована за кораба, докато някой не я изрита през борда.

— Нямах намерение да ви обидя, сър — каза госпожица Деър.

— Не сте ме обидили.

Може би с възрастта съм започнал да омеквам или пък случката с Фалоу ме е потресла повече, отколкото си давам сметка.

— Просто тази сутрин се чувствам малко като герой на Кафка. Обвинявам за това доктор Дивайн.

Тя се засмя на думите ми и аз реших, че има защо. Но изражението на лицето й остана някак безпокойно. Госпожица Деър се приспособи доста бързо към живота в „Сейнт Осуалдс“: виждам как влиза в час с куфарче и куп книги в ръце, чувам я как говори с учениците с деловия бодър тон на медицинска сестра. И тя като Кийн притежава самообладание, което й върши добра работа в училище, където всеки трябва да си извоюва мястото и където да молиш за помощ е признак на слабост. Даян Деър умее да имитира гняв и да прикрива недоволството си, когато се налага, знае, че учителят трябва да бъде преди всичко актьор, винаги да владее публиката и винаги да контролира сцената. Необичайно е млад учител да притежава това качество; предполагам, че и госпожица Деър, и господин Кийн са родени таланти, тъй както съм сигурен, че Мийк не е.

— Идвате в интересно време — казах аз. — Инспекция, преструктуриране, измяна и заговор. Солта на „Сейнт Осуалдс“. Ако преживеете тези неща…

— Родителите ми бяха учители. Знам какво да очаквам.

Това обясняваше всичко. Винаги си личи. Взех си чаша (не моята, тя още липсва) от рафта до мивката.

— Чай?

Тя се усмихна.

— Кокаинът на учителите.

Погледнах съдържанието на чайника и налях и за двамата. С годините бях свикнал да пия чай в най-елементарната му форма — без нищо. Но когато погледнах гъстата кафява утайка в чашата си, тя ми се стори прекалено силна. Свих рамене и си сложих мляко и захар. „Което не ни убива, ни прави по-силни“ — подходящо мото за място като „Сейнт Осуалдс“, което винаги е на ръба на трагедията или на фарса.

Огледах колегите си, насядали на групички из старата учителска стая, и изпитах дълбок и неочакван прилив на нежност. В ъгъла седеше Макдонаф със своя „Мирър“, до него — Паметника, заровила глава в брой на „Телеграф“, Пеърман обсъждаше френската порнография от XIX век с Кити Тийг, Изабел Тапи съзерцаваше червилото на устните си в малко огледалце, Обединените нации ядяха разделен помежду си банан. Стари приятели, добри колеги.

Както казах, трудно е да обясниш „Сейнт Осуалдс“: звуците рано сутрин, ехото от стъпките на момчетата по каменното стълбище, мириса на препечени филийки от столовата, характерния шум от влаченето на претъпкани раници по прясно лъснатия под. Почетните дъски с позлатени имена от времето на моя прапрадядо, военният мемориал, снимките на отборите, дръзките млади лица, пожълтели от времето. Метафора на вечността.

Боже, ставам сантиментален. От възрастта е: само преди миг оплаквах съдбата си, а сега съм готов да се разплача от умиление. Може да е от времето. И все пак, както казва Камю, трябва да си представяме Сизиф щастлив. Аз нещастен ли съм? Знам само, че нещо ни е разтърсило, разтърсило ни е до основи. Носи се във въздуха — мирис на бунт; и не знам откъде, но съм сигурен, че ще отиде по-далеч от историята с Фалоу. Каквото и да е, то не е свършило. А още е едва септември.