Джоан Харис
Джентълмени и играчи (20)

3

Четвъртък, 30 септември

Горкият стар Стрейтли. Знаете ли, отидох да го видя веднага след часовете и разбрах, че е напуснал сърдечното отделение за голямо неудоволствие на лекарите. Но намерих адреса му в справочника на „Сейнт Осуалдс“, така че тръгнах към дома му с малко растение в саксия, купено от магазина в болницата.

Досега не се бяхме срещали извън училище. Осъзнах, че е старец с набола старческа брада, с костеливи старчески крака, обути в опърпани кожени чехли. Изглеждаше почти трогателно щастлив, че ме вижда.

— Не биваше да се тревожите — обяви той. — От утре съм на работа.

— Наистина ли? Толкова скоро? — Почти го обикнах за тези му думи, но в същото време се тревожех. Прекалено много се наслаждавах на играта ни, за да го изгубя по такава глупава причина. — Не трябва ли да си починете малко, поне няколко дни?

— Не започвайте и вие — каза той. — Наслушах се на достатъчно такива приказки в болницата. „Ще си изберете хоби“, казва докторът, нещо спокойно като препариране на животни или макраме. Боже, защо просто не ми даде чашата с бучиниш и да се свърши?

Стори ми се, че прекалено драматизира, и му го казах.

— Е, да — отвърна Стрейтли намусен. — В това ме бива най-много.

Къщата му е миниатюрна — две стаи горе, две долу — на тиха улица на десет минути път от „Сейнт Осуалдс“. Всекидневната му е пълна до тавана с книги — едни наредени по рафтове, други не — така че стените почти не се виждат. Навсякъде килимите са изтъркани чак до основата, с изключение на салона, където се спотайва архивен кафяв килим от Аксминстър. Мирише на прах, лак и куче, умряло преди пет години; големият училищен радиатор във всекидневната грее немилостиво, има кухня с мозайка на пода, а всяко свободно парче стена е заето от снимки на ученици.

Той ми поднесе чай в чаша на „Сейнт Осуалдс“ и някакви съмнителни шоколадови бисквити в метална кутия от полицата над камината. Забелязах, че в дома си изглежда по-дребен.

— Как е Андертън-Пулит? — Доколкото разбрах, по време на престоя си в болницата задавал този въпрос през десет минути, дори когато момчето вече беше извън опасност. — Разбраха ли какво се е случило?

Аз поклатих глава.

— Никой не ви обвинява, господин Стрейтли.

— Не е там въпросът.

И наистина не беше: снимките на стените го потвърждаваха, редовете усмихнати млади лица. Запитах се дали и Леон не е сред тях. Какво ли щях да почувствам, ако видех лицето му в дома на Стрейтли? И какво ли щях да почувствам, ако се видех до него с нахлупен на очите каскет, със закопчана догоре риза втора ръка?

— Нещастието обича числото три — каза Стрейтли и посегна да си вземе бисквита, но размисли. — Първо Фалоу, после Андертън-Пулит… Чакам да видя кой ще е третият.

Усмихнах се.

— Нямах представа, че сте суеверен, сър.

— Суверен? Това идва с опита. — Той все пак си взе бисквита и я потопи в чая си. — Когато е работил в „Сейнт Осуалдс“ толкова дълго, човек не може да не вярва в знаци, поличби и…

— Призраци? — подхвърлих аз с небрежна усмивка.

Стрейтли не отвърна на усмивката ми.

— Разбира се — каза той. — В проклетото училище гъмжи от тях.

Запитах се дали не си мисли за баща ми. Или за Леон. За миг се запитах дали и аз не съм призрак.