Джоан Харис
Джентълмени и играчи (23)

6

Понеделник, 11 октомври

Както би могло да се очаква, госпожа Найт не се отнесе благосклонно към отстраняването на единствения си син от училище. Знаете какви са този тип жени: разточителни, арогантни, леко невротични и страдащи от онази странна слепота, която засяга само майките на тийнейджъри. Тя връхлетя в „Сейнт Осуалдс“ още на сутринта след оповестяването на решението и пожела да види директора. Той не беше в училището, разбира се, затова набързо се свика среща на Бишъп (нервен и изтощен), доктор Дивайн (отговорник по хигиената и безопасността) и поради отсъствието на Рой Стрейтли — мен.

Госпожа Найт изглеждаше зловещо в костюма си от „Шанел“. Изпъната като струна на твърдия стол в кабинета на Бишъп, тя изпепели трима ни с очи, блеснали като циркони.

— Госпожо Найт — започна Дивайн, — момчето можеше да умре.

Госпожа Найт не се заинтригува.

— Разбирам вашата загриженост — каза тя. — Но, изглежда, по време на инцидента учениците са били без надзор. Колкото до вината на сина ми…

Бишъп я прекъсна.

— Това не е съвсем вярно. През междучасието в стаята са влизали няколко учители, макар и…

— А някой от тях видял ли е синът ми да пуска фъстък в напитката на другото момче?

— Госпожо Найт, не става дума…

— Е? Видял ли е?

Бишъп очевидно се чувстваше неловко. В края на краищата, решението да отстрани Найт беше взето от директора, вероятно самият Бишъп би подходил към въпроса другояче.

— Доказателствата сочат, че синът ви е виновен, госпожо Найт. Не казвам, че го е направил умишлено…

Категорично:

— Синът ми не лъже.

— Всички момчета лъжат — намеси се Дивайн и беше прав, но не предвиди реакцията на госпожа Найт.

Тя го измери с поглед.

— Наистина ли? В такъв случай може би трябва да преразгледате разказа на Андертън-Пулит за предполагаемото сбиване между Джаксън и сина ми.

Дивайн не очакваше това.

— Госпожо Найт, наистина не виждам каква е връзката…

— Не виждате ли? Аз виждам. — Тя се обърна към Бишъп. — Виждам целенасочена кампания за очерняне на сина ми. Всеизвестно е, че господин Стрейтли има фаворити — неговите „калпазани“, както той ги нарича — но аз не очаквам да заемете неговата страна. Синът ми е подложен на тормоз, обвинения, унижения, а сега е отстранен от училище и това ще влезе в досието му, може би дори ще повлияе на перспективите му за университета, а не му е дадена възможност да се защити. И знаете ли защо, господин Бишъп? Имате ли представа защо?

Изправен срещу такава атака, Бишъп изгуби ума и дума. Чарът му — доколкото го има — е единственото му оръжие, а госпожа Найт беше бронирана срещу него. Усмивката, успяла да укроти баща ми, не разтопи леда, а като че ли я вбеси още повече.

— Ще ви кажа, искате ли? — продължи тя. — Синът ми беше обвинен в кражба, в сбиване, а сега, доколкото разбирам, и в опит за убийство. — Тук Бишъп направи опит да я прекъсне, но тя махна с ръка на протеста му. — И знаете ли защо е нарочен по такъв начин? Попитахте ли господин Стрейтли? Попитахте ли другите момчета? — Госпожа Найт направи пауза, за да подсили ефекта, срещна погледа ми, аз окуражително й кимнах и тя обяви, точно както бе направил синът й в часа на Стрейтли: — Защото е евреин! Синът ми е жертва на дискриминация! Искам да проучите случая и ако не го направите, очаквайте писмо от адвоката ми.

Настана оглушително мълчание. Госпожа Найт излезе, разстрелвайки тишината с тракането на токчетата си, доктор Дивайн остана потресен, Пат Бишъп се отпусна на стола си и закри очи с ръка, а аз си позволих едва забележимо да се усмихна.

Естествено, разбрахме се въпросът да не се обсъжда извън кабинета. Дивайн ме помоли за това от самото начало и аз му го обещах с подобаваща искреност и почтителност. Той каза, че изобщо не е трябвало да присъствам и че са имали нужда от свидетел поради отсъствието на класния ръководител на момчето. Не че някой съжали за липсата на Стрейтли: и Бишъп, и Дивайн бяха убедени, че със своята докачливост старецът само би влошил и без това тежкото положение.

— Разбира се, че не е вярно — каза Бишъп, докато се възстановяваше на чаша чай. — В „Сейнт Осуалдс“ никога не е имало и намек за антисемитизъм. Никога.

Дивайн не изглеждаше толкова сигурен.

— И аз като всички съм привързан към Рой Стрейтли — заяви той. — Но не може да се отрече, че на моменти е доста чудат. Само защото е тук по-дълго от всички нас, си мисли, че училището му принадлежи.

— Със сигурност не би искал да навреди на никого — отбелязах аз. — Това е тежка работа за човек на неговата възраст, а всеки допуска грешки от време на време.

Бишъп ме погледна.

— Какво имате предвид? Чули ли сте нещо?

— Не, сър.

— Наистина ли? — Това беше Дивайн, който от любопитство без малко да падне от стола.

— Наистина, сър. Просто исках да кажа… — Аз се поколебах.

— Какво? Кажете най-сетне!

— Нищо особено, сър. Мисля, че за своята възраст той е учудващо наблюдателен. Просто напоследък забелязвам…

И аз със скромно нежелание изредих случаите с липсващия дневник, непрочетените имейли, смехотворния шум, който вдигна заради изчезването на онази стара зелена писалка, без да пропускам няколкото важни минути, в които не беше забелязал припадналото момче на пода на класната стая.

Засега упоритото отричане е най-добрата тактика в обвиняването на врага. По този начин аз успях при цялото си уважение и възхищение от Рой Стрейтли невинно да намекна за останалото. Така се показвах като предан, макар и малко наивен член на училищната общност и освен това се погрижих съмнението да се загнезди като трънче в главите на Бишъп и Дивайн, подготвяйки ги за следващата стъпка, която се появи под формата на статия в „Икзаминър“ още същата седмица.

ФЪСТЪЦИТЕ СА ЗА ВАС, СЪР!

„Колин Найт е усърден, срамежлив ученик, за когото социалният и академичният натиск на «Сейнт Осуалдс» напоследък става все по-непоносим. «Тук открай време има тормоз — каза той пред „Икзаминър“, — но повечето от нас не смеят да се оплачат. В „Сейнт Осуалдс“ някои момчета правят каквото си искат, защото учителите са на тяхна страна и всеки, който се оплаче, може да загази.»

Колин Найт със сигурност не прилича на проблемно дете. Но ако вярваме на обвиненията, отправени към него през този триместър от класния му ръководител (Рой Стрейтли, 65-годишен), само за три седмици той е извършил кражба, няколко пъти е лъгал и тормозил съучениците си и като кулминация е отстранен от училище по странно обвинение в опит за убийство на съученик (Джеймс Андертън-Пулит, 13-годишен), задавил се с фъстък.

Разговаряхме с Джон Фалоу, уволнен преди две седмици от «Сейнт Осуалдс» след петнайсет години предана служба. «Радвам се, че младият Найт защитава правата си — каза Фалоу пред „Икзаминър“. — Но бащата на Андертън-Пулит е в Управителния съвет на училището, а Найт са обикновено семейство.»

Пат Бишъп (54-годишен), Втори учител и говорител на «Сейнт Осуалдс», ни каза: «Това е вътрешен въпрос, засягащ дисциплината в училище, и ще се разследва основно, преди да се вземе окончателно решение».

Междувременно Колин Найт ще продължава да учи в стаята си, без да се възползва от правото да посещава часовете, за което семейството му плаща 8000 лири годишно. И макар че за средния ученик в «Сейнт Осуалдс» тази сума не е голяма, за обикновени хора като семейство Найт тя не е колкото пакет фъстъци.“

Гордея се с малката си статия: смесица от факти, предположения и подъл хумор, които би трябвало да отекнат подобаващо в арогантната душа на „Сейнт Осуалдс“. Съжалявам единствено, че не можах да се подпиша с името си — дори с фалшивото си име, макар че и Къртицата Мол върши работа.

Използвах за прикритие една жена репортер и й изпратих материала, като добавих няколко детайла, за да улесня разследването й. Статията излезе със снимка на младия Найт, спретнат и благонадежден в училищната си униформа, и портрет на класа от 1997 година, на който Стрейтли изглеждаше немарлив и безцветен, заобиколен от момчета.

Разбира се, всяка критика към „Сейнт Осуалдс“ е балсам за „Икзаминър“. До края на седмицата по случая се появиха два материала в националната преса: единият — шеговито каре на страница 10 в „Нюз ъв дъ Уърлд“, а другият — по-задълбочена обзорна статия в „Гардиън“, озаглавена „Сурово правораздаване в независимите училища“.

Като цяло — добра работа. Погрижих се засега да не споменавам нищо за антисемитизъм и наблегнах на трогателното описание на семейство Найт като почтени, но бедни хора. Това искат читателите — истории за обикновени хора (или поне така си мислят), които с цената на лишения спестяват, за да изпратят децата си в най-добрите възможни училища — макар че ми се иска да видя как някой от тях ще похарчи осем хиляди за такси вместо за бира, когато правителството предоставя безплатно образование, за бога!

Баща ми също четеше „Нюз ъв дъ Уърлд“ и използваше същите измислени клишета като „Училището е най-добрата инвестиция“ и „Учението е за цял живот“, макар че доколкото можех да съдя, не отиваше по-далеч от приказките и ако изобщо виждаше ирония в тях, с нищо не го показваше.