Джоан Харис
Джентълмени и играчи (18)

1

Понеделник, 27 септември

Въпреки всички усилия на директора случаят с Фалоу стигна до вестниците. Не в „Нюз ъв дъ Уърлд“ — това би било прекалено висока летва — а в местния „Икзаминър“, който е почти също толкова добър. Традиционният конфликт между училището и градът е изострен, затова лошите новини от „Сейнт Осуалдс“ се разнасят бързо и в по-голямата си част се посрещат с ожесточено и неблагочестиво злорадство. Последвалата статия беше победоносна и язвителна, представяща Фалоу като дългогодишен служител в училището, уволнен (набързо и без намесата на профсъюзите) за все още недоказано престъпление, и в същото време като вероятен мошеник, който от години живее на гърба на система, представлявана от ентусиазирани млади богаташчета, безлични бюрократи и откъснати от действителността академици.

Ситуацията много напомняше на Давид и Голиат: Фалоу беше символ на работническата класа, изправила се срещу чудовищните машини на богатството и привилегиите. Авторът на статията, подписал се просто като „Къртицата Мол“, намеква, че „Сейнт Осуалдс“ е изпълнен с подобни скандали и дребни случаи на корупция, че методите на преподаване са безнадеждно остарели, че пушенето (а вероятно и употребата на наркотици) е широко разпространена практика и че дори сградите така отчаяно се нуждаят от ремонт, че сериозните инциденти са почти неизбежни. Отстрани беше поместена редакционна статия, озаглавена „Частните училища — на скрап?“, която приканваше читателите да изкажат мислите и оплакванията си срещу „Сейнт Осуалдс“ и традиционната система, която го подкрепя.

Изпитвам приятно задоволство. Статията е излязла почти без поправки, а аз обещах да държа редакцията в течение за по-нататъшния развой на събитията. В писмото си до тях намекнах, че съм източник, близък до училището — тукашно момче, ученик, член на Управителния съвет, може би дори учител — без да споменавам подробности (по-късно може да се наложи да ги променя).

Използвах една от наскоро отворените си електронни пощи — [email protected] — за да предотвратя евентуалните опити за разкриване на самоличността ми. Не че някой от „Икзаминър“ ще се опита — те са свикнали да отразяват предимно кучешки изложби и местни политически свади, а не да се занимават с разследваща журналистика — но човек никога не знае как може да завърши подобна история. Дори аз не знам със сигурност и може би тъкмо това я прави забавна.

Тази сутрин, когато пристигнах в училище, навън валеше. Уличното движение беше по-мудно от обичайното и аз с мъка потисках досадата си, докато пъплех по улиците на града. Една от причините местните жители да мразят „Сейнт Осуалдс“ са задръстванията, които се образуват в пикови часове: стотиците чисти, лъскави ягуари, волво и внушителни джипове, които изпълват улиците всяка сутрин, натоварени с чисти, лъскави момчета с пуловери и каскети.

Някои ползват коли дори когато живеят на по-малко от миля разстояние. Пази боже, чистото, лъскаво момче да прескача локви и да диша отровни изпарения или (още по-лошо) да прихване нещо от невзрачните, недодялани ученици на близкото училище „Сънибанк Парк“: кресливите разпасани момчета с евтини спортни якета и окъсани маратонки, заливащите се от смях момичета с къси поли и боядисани коси. На тяхната възраст аз ходех пеша на училище, носех същите евтини обувки и захабени чорапи и понякога, докато карам наетата кола на път за работа, все още усещам как в мен се надига онзи гняв, неукротимият гняв от това, че принадлежа към тях и че не искам да е така.

Помня един ден късно през лятото. Леон беше отегчен, училището бе свършило и ние седяхме на детска площадка в града (помня въртележката: боята й се беше изтъркала чак до метала от ръцете на няколко поколения деца), пушехме „Кемъл“ (Леон пушеше, затова и аз го правех) и гледахме минаващите край нас ученици от „Сънибанк“.

— Варвари. Простолюдие. Пролетариат.

Пръстите му бяха дълги и изящни, силно изцапани с мастило и никотин. По пътеката се приближаваше групичка ученици от „Сънибанк“, които влачеха чантите си, крещяха, вдигаха прахоляк в горещия следобед. Те не бяха заплаха за нас, макар че понякога се налагаше да бягаме, преследвани от тамошните банди.

Веднъж, когато ме нямаше, бяха притиснали Леон край кофите за смет зад училището и го бяха смазали от бой с ритници. Аз ги мразех още повече за това, дори повече от Леон — в края на краищата, това бяха хора от моята среда. Но тези бяха само момичета: четири вървяха в група, едно — на моята възраст — малко изоставаше; те шумно мляскаха дъвки, смееха се и пищяха, тичаха по пътеката и размятаха загрубели крака под късите поли.

Видях, че момичето, което изостава от групата, е Пеги Джонсън, дебеланата от часовете по физическо, и инстинктивно обърнах глава, но Леон ме погледна и ми намигна.

— Е?

Знаех какво означава този поглед. Познавах го от разходките ни из града, от кражбите в магазините, от малките ни прояви на бунт. Леон гледаше дяволито, вперил светлите си очи в Пеги, която подтичваше зад групичката.

— Е, какво ще кажеш?

Другите четири момичета вървяха много напред. С потно лице и тревожен поглед Пеги установи, че е сама.

— О, не — казах аз.

Истината беше, че нямах нищо против Пеги: тромаво, безобидно момиче, на една крачка от умствената изостаналост. Дори малко я съжалявах.

Леон ме изгледа с презрение.

— Какво, Пинчбек, да не ти е гадже? — подкачи ме той. — Хайде!

Изведнъж нададе победоносен вопъл и се втурна през площадката. Аз го последвах: казах си, че нищо друго не мога да направя.

Грабнахме й чантите — Леон взе екипа й по физическо, пъхнат в обикновен найлонов плик, аз взех брезентовата й чанта с изрисувани отгоре малки сърчица. После хукнахме да бягаме в кръг около нея — прекалено бързо, за да може Пеги да ни настигне — като я оставихме да крещи след нас. Аз просто исках да избягам, преди да ме е познала, но така се засилих, че се блъснах в нея и я съборих на земята.

Като видя това, Леон избухна в смях и аз злобно се разсмях с него, макар да знаех, че в друг момент можех аз да седя на пътеката и да крещя през сълзи: „Мръсници, гадняри!“, докато някой хвърля кецовете ми със завързани връзки по високите клони на дърветата, а страниците на учебниците ми хвърчат в топлия летен въздух като конфети.

Съжалявам, Пеги. При това почти искрено. Тя не беше лоша, поне не колкото другите. Но просто беше наблизо и изглеждаше отвратително с мазната си коса и зачервеното си от яд лице — почти можеше да мине за дете на баща ми. Затова аз стъпках учебниците й, изпразних чантите й, разпилях екипа й по физическо в жълтия прахоляк (още виждам тъмносините й шорти, просторни и размъкнати като моите легендарни Гръмовни гащи).

— Озита! Гадове!

„Силните оцеляват“ — казах си наум аз; яд ме беше на нея, яд ме беше на себе си, но изпитвах въодушевление от жестокостта си, сякаш това бе някакъв изпит, сякаш с това си действие скъсих още повече разстоянието между себе си и „Сейнт Осуалдс“, между детето, което бях, и това, което исках да бъда.

— Гадове.

Светофарът светеше зелено, но върволицата от коли отпред беше прекалено дълга, за да мога да мина. Няколко момчета видяха, че могат да пресекат улицата — сред тях познах Макнеър, един от любимците на Стрейтли, дребничкия хулиган Джаксън от същия клас и тромавата рачешка походка на Андертън-Пулит — и точно в този момент колите пред мен се раздвижиха.

Джаксън пресече тичешком. Макнеър го последва. Пред мен се отвори празнина от 4–5 метра; знаех, че ако побързам, мога да мина. В противен случай светлината щеше отново да се смени и да вися на кръстовището още пет минути, докато се изниже безкрайната върволица от коли. Но Андертън-Пулит не тичаше. Той беше едро момче, което на тринайсет вече изглеждаше като на средна възраст, вървеше бавно и дори не ме погледна, когато натиснах клаксона, сякаш като не ми обръщаше внимание, можеше да ме накара да изчезна. С куфарче в едната ръка и кутия за сандвичи в другата, Андертън-Пулит грижливо заобиколи локвата на платното и когато се махна от пътя ми, светлината вече се беше сменила и аз трябваше да чакам.

Нищо особено, знам. Но това бе проява на арогантност, на лениво презрение, типични за „Сейнт Осуалдс“. Зачудих се какво би направил Андертън-Пулит, ако просто подкарам колата към него — или през него. Щеше ли да се затича? Или щеше да се закове на място, самоуверен, глупав, убеден до последно, че няма да го направя, че не мога…

За съжаление, и дума не можеше да става да прегазя Андертън-Пулит. Първо, колата ми трябваше, а и фирмата за коли под наем щеше да заподозре нещо, ако я върнех със смачкана предница. Казах си, че има много други начини, а и заслужавах да получа нещо за награда. Спрях на поредния светофар, усмихнах се и пуснах радиото.

* * *

Първия половин час от обедната почивка прекарах в стая 59. Благодарение на Боб Стрейндж, Стрейтли беше излязъл — или седеше в своя Архив, или в качеството си на дежурен учител патрулираше по коридорите. Стаята беше пълна с ученици. Едни пишеха домашни, други играеха шах или разговаряха на кутия безалкохолно и чипс.

Всички учители мразят дъждовното време: учениците нямат къде да отидат, освен да седят по стаите и някой трябва да ги наглежда: подът е кален и стават злополуки, стаите са претъпкани и шумни, свадите прерастват в битки. Аз вече се намесих в една — между Джаксън и Брейзноуз (дебело разплуто момче, което още не се е научило как да използва едрите си габарити като предимство) — след това проследих почистването на стаята, поправих правописните грешки в домашното на Тейлър, приех ментов бонбон от Пинк и фъстък от Найт, поговорих няколко минути с момчетата на задните чинове, които ядяха донесените от къщи сандвичи, после, когато работата ми приключи, отидох в Тихата стая, за да проследя текущите събития на чаша силен чай.

Разбира се, аз нямам свой клас. Никой от новите учители не е класен ръководител. Това ни дава повече свободно време и по-широки перспективи; мога да гледам отстрани и да забелязвам пропуските, източниците на заплаха, слабите места на училището, минутите — или секундите — когато гигантът е най-уязвим.

Един от тези моменти е звънецът в края на обедната почивка. Следобедната проверка на учениците още не е започнала, макар че обедната почивка официално е приключила. На теория това е пролука от пет минути, в която учителите се сменят и тези, които седят в учителската, тръгват към класните стаи, а дежурните по време на обедната почивка имат време да подредят нещата си (може би да прелистят някой вестник) и да се подготвят за проверка на учениците.

В действителност обаче това е петминутен период на уязвимост в иначе гладко протичащата схема на работа. Никой не е дежурен, много учители — а понякога и ученици — все още се местят от стая в стая. Затова няма нищо чудно, че повечето произшествия стават по това време: боеве, кражби, дребни прояви на вандализъм, откъслечни нарушения на дисциплината, извършвани мимоходом и под прикритието на бурното оживление, което предхожда следобедните занятия. Поради тази причина едва с петминутно закъснение се установи, че Андертън-Пулит е припаднал.

Можеше да стане и по-рано, ако той беше популярен ученик. Но не беше: вечно сядаше встрани от другите, ядеше си сандвича (зеленчуков пастет и бяло сирене върху черен хляб — винаги един и същ) на бавни, усърдни хапки, приличаше повече на костенурка, отколкото на тринайсетгодишно момче. Във всеки клас има по един такъв — преждевременно съзрял, очилат хипохондрик, когото всички избягват до такава степен, че дори не се заяждат с него, защото изглежда прекалено дебелокож, за да си струва труда, говори педантично като старец и това му създава репутацията на умно момче, държи се учтиво с учителите, което го прави техен фаворит.

Стрейтли го намира за забавен и това е обяснимо: като момче вероятно и той е бил същият. На мен ми се струва досаден, в отсъствието на Стрейтли ходи след мен, когато дежуря на двора, и ми чете дълбокомислени лекции за различните си увлечения (научна фантастика, компютри, самолети от Първата световна война), говори ми за болестите си, реални и въображаеми (астма, непоносимост към определени храни, агорафобия, алергии, депресии, кожни раздразнения).

Докато седях в Тихата стая, аз се забавлявах да идентифицирам звуците, които долитаха от тавана, и да гадая дали припадъкът на Андертън-Пулит е мним или въображаем.

Никой друг не забелязваше, никой друг не се ослушваше. Роби Роуч, който имаше свободен час и също като мен не е класен ръководител (заради прекомерното натоварване с извънкласни дейности), се ровеше в шкафа си. Забелязах вътре пакет френски цигари (подарък от Фалоу), който той бързо скри зад купчина книги. Изабел Тапи, която е на половин график и поради това също не е класен ръководител, пиеше вода „Евиан“ и четеше книга с мека подвързия.

Чух звънеца за влизане в час, последван от глъчка — дивата ученическа прелюдия преди началото на часа — шум от нещо (стол?), съборено на земята. После силните викове на Джаксън и Брейзноуз, подновили битката си, още един паднал стол, след това — тишина. Предположих, че Стрейтли е влязъл. Разбира се, ето го и неговия глас, приглушения шепот на момчетата, ритуалните каденци на проверката за отсъстващи, познати и близки като гласовете на футболните коментатори в събота следобед.

— Адамчик?

— Тук.

— Алмънд?

— Тук.

— Алън-Джоунс?

— Тук съм, сър.

— Андертън-Пулит?

Тишина.

— Андертън-Пулит?