Джоан Харис
Джентълмени и играчи (46)

2

Добрият стар Стрейтли. През последните няколко седмици почти го обикнах заради неизличимия му оптимизъм и идиотските му маниери. Странно колко заразителен може да бъде този оптимизъм, чувството, че миналото може да се забрави (както го забрави Бишъп), че горчивината може да се потисне и че дългът (към училището, разбира се) може да бъде също такава мотивираща сила, както (например) любовта, омразата, отмъщението.

Тази вечер след училище изпратих последните си имейли. От Роуч до Грахфогел, уличаващ и двамата. От Бишъп до Дивайн. От Лайт до Дивайн, в дух на нарастваща паника. От Найт до всички, със заплахи и сълзи. И накрая решителният удар — до мобилния телефон на Бишъп и до електронната му поща (не се съмнявам, че полицията вече ги следи): последно отчаяно, умоляващо съобщение от Колин Найт, изпратено от мобилния му телефон с цел след време да потвърди най-лошото.

Общо взето, добра работа, от моя страна не са необходими повече действия. С един елегантен удар — петима учители. Бишъп, разбира се, всеки момент ще се прекърши. Може да получи пристъп или инфаркт, предизвикан от стреса и увереността, че какъвто и да е изходът от полицейското разследване, времето му в „Сейнт Осуалдс“ е свършило.

Въпросът е дали направих достатъчно. Калта лепне, както казват хората, още повече в неговата професия. В известен смисъл полицаите се престарават. И най-малкият намек за непристойност е достатъчен да съсипе нечия кариера. Останалото мога да оставя на публиката, която е закърмена с подозрения, завист и „Икзаминър“. Топката вече се търкулна и изобщо няма да се изненадам, ако в следващите седмици някой друг я поеме. От „Сънибанк Парк“ може би, от тесногръдите хора от общинските жилища на „Аби Роуд“.

Ще има пожари, може би нападения над самотни колеги, нажежени до червено слухове в баровете и клубовете в града. Най-хубавото от всичко е, че от известен момент нататък няма да ми се налага да предприемам нищо. Едно леко побутване — и плочките домино започват да падат сами.

Разбира се, ще остана колкото може по-дълго. Половината от забавлението е да следя отблизо развоя на събитията, но имам готовност да реагирам в зависимост от ситуацията. Във всеки случай, вредата вече е необратима. Цяла катедра се е сринала, много други учители са заподозрени, Вторият учител е безнадеждно опетнен. Учениците напускат — дванайсет за тази седмица — и потокът скоро ще се превърне в река. Преподаването е занемарено, хигиената и безопасността са в окаяно състояние, а и наближава инспекция, при която училището неминуемо ще бъде затворено.

Чух, че от една седмица насам Управителният съвет се събира всяка вечер. Директорът, който не умее да преговаря, се страхува за работата си, доктор Тайди се тревожи за възможното отражение на кризата върху училищните финанси, а Боб Стрейндж скришом се опитва да обърне всяка дума на директора в своя полза, докато привидно се държи като напълно предан и коректен служител.

Засега (като се изключат един-два провала в сферата на дисциплината) той доста добре се справя със задълженията на Бишъп. Следващата му стъпка може да се окаже директорският пост. Защо не? Стрейндж е хитър (поне достатъчно хитър, за да го прикрива пред Управителния съвет), компетентен, способен и точно толкова дързък, колкото е необходимо, за да бъде ръководител в „Сейнт Осуалдс“.

Като цяло това е истински шедьовър на престъпната мисъл. Казвам го аз, защото никой друг не може да го каже, но наистина се забавлявам от начина, по който се развиват нещата. Остава още една дреболия за довършване и още тази вечер смятам да се заема с това на градското увеселение в парка. След това мога да си позволя да празнувам: остана ми една бутилка шампанско с името на Стрейтли отгоре и тази вечер смятам да я отворя.

Сега обаче нямам какво да правя. Това са най-лошите моменти в цялата ми кампания: дългото, напрегнато чакане. Веселбата започва в седем и трийсет, в осем кладата вече ще се е разгоряла и в парка ще има хиляди хора, ще има музика, която ще гърми от високоговорителите, ще има писъци от въртележките, а в осем и трийсет ще започнат фойерверките и небето ще се изпълни с дим и падащи звезди.

Подходящо място за тихо убийство, не мислите ли? Тъмнината, тълпата, объркването… Толкова е лесно да се приложи законът на По, според който предмет, скрит на видно място, остава най-дълго невидим. После просто ще се отдалеча, като оставя някоя бедна душа да открие тялото или дори лично ще го открия, ще извикам от уплаха и ще потъна в насъбралата се тълпа.

Още едно убийство. Заслужих си го. Или може би две.

Все още пазя снимката на Леон: изрезка от „Икзаминър“, вече пожълтяла и помътняла от времето. Училищна снимка, направена през същото онова лято, с лошо качество, увеличена за първа страница до степен на зърнеста каша от точици. Но все пак това е неговото лице, неговата самоуверена усмивка, неговата дълга коса и вратовръзка с отрязан край. Покрай снимката е изписано заглавието:

„МЕСТЕН УЧЕНИК ПАДА ОТ ПОКРИВ. РАЗПИТВАТ ПОРТИЕРА“

Е, поне такава е официалната история. Ние скочихме, той падна. Още когато краката ми опряха в другия край на комина, аз го чух — трополене на счупени керемиди и скърцане на гумени подметки.

Отне ми минута, за да осъзная. Кракът му се беше подхлъзнал — може би в миг на колебание, може би вик отдолу го беше стреснал. Аз се огледах и видях, че Леон не стои до мен, коляното му се беше ударило в ръба на улея, той се беше подхлъзнал по мръсната му повърхност, олюлявайки се назад, и сега висеше над пропастта, като се държеше с пръсти за улука, акробатично протегнал единия си крак, за да опре в далечния край на комина, а другия провесил във въздуха.

— Леон!

Спуснах се надолу, но не можех да го стигна — бях от другата страна на комина. Не смеех да го прескоча, за да не разместя някоя керемида. Знаех колко крехък е този улей, колко нащърбени и неравни са ръбовете му.

— Дръж се! — извиках аз и Леон ме погледна с лице, изкривено от уплаха.

— Стой там, синко. Аз ще те хвана.

Вдигнах глава. Джон Снайд стоеше на парапета на няколко крачки от мен. Лицето му беше като бяло петно, очите — като дупки, цялото му тяло трепереше. Той запристъпя напред като механична играчка и страхът излизаше от него на вълни като миризма. Но вървеше напред. Инч по инч, все по-близо и по-близо — очите му бяха почти затворени от страх — и скоро щеше да ме види, затова исках да побягна, трябваше да побягна, но Леон още беше там долу, не можеше да се измъкне…

Чух под себе си приглушено изпукване. Улеят поддаваше, едно парче се откъсна и падна в пространството между сградите. Чу се скърцане на гума — подметката на Леон се хлъзна малко по-надолу по мръсната стена.

Докато баща ми се приближаваше, аз започнах да отстъпвам, все по-навътре и по-навътре в сянката на Камбанарията. От пожарната долу струяха светлини, скоро на покрива щеше да гъмжи от хора.

— Дръж се, Леон — прошепнах аз.

И изведнъж го усетих, гъделичкане по тила си, беглото усещане, че някой ме наблюдава. Обърнах глава и видях Рой Стрейтли в старото си сако от туид да стои на прозореца на около дванайсет крачки от мен. Лицето му се открояваше ярко на светлината, погледът му беше стъписан, ъгълчетата на устните му висяха надолу като на трагикомична маска.

— Пинчбек? — каза той.

И в тази секунда отдолу се чу звук — глух, подрънкващ звук като от гигантска монета, заседнала в тръба на прахосмукачка.

После — храс!

Тишина.

Улеят не беше издържал.