Джоан Харис
Джентълмени и играчи (3)

1

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 6 септември, септемврийски триместър

По мои изчисления това е деветдесет и деветият ми триместър, пропит с мириса на дърво, стар тебешир, дезинфектант и необяснимата бисквитено-миша миризма на момчета. Деветдесет и девет учебни срока се изтърколиха във времето като прашни хартиени фенери. Трийсет и три години. Като присъда. Това ми напомня за стария виц за пенсионера, осъден за убийство: „Трийсет и три години, Ваша Чест — протестира той, — прекалено много са! Няма да успея да ги излежа!“. А съдията казва: „Е, ще излежите колкото можете…“.

Като се замисля, никак не е смешно. През ноември ставам на шестдесет и пет.

Не че има значение. В „Сейнт Осуалдс“ не пенсионират никого насила. Тук караме по свои правила. Винаги е било така. Още един триместър и ще станат сто. Най-после и аз да се появя на почетната дъска. Представям си надписа с готически шрифт: „Рой Хюбърт Стрейтли (бакалавър), центурион на училището“.

Иде ми да се изсмея. Никога не съм предполагал, че кариерата ми ще мине тук. През 1954 година завърших десетгодишното си обучение в „Сейнт Осуалдс“ и последното, което очаквах, беше да се озова отново на същото място — и то да учителствам — за да поддържам реда, да раздавам неохотно забележки и наказания. Но с учудване открих, че ученическите години са ми дали нещо като естествен нюх за учителстването. Сега няма лудория, за която да не съм подготвен. В края на краищата, повечето съм ги вършил и аз: като дете, като мъж и по средата между двете. И ето ме днес тук, пак в „Сейнт Осуалдс“, за поредния триместър. Човек ще рече, че не мога да живея без това училище.

Запалвам си „Голоаз“: единственото, в което съм се поддал на влиянието на съвременните езици. Разбира се, на теория това е забранено, но днес съм сам в кабинета си и никой не обръща особено внимание. Днес по традиция няма ученици и се занимаваме с административни дела: преброяване на учебници, разпределяне на канцеларски материали, последни уточнения на графика, събиране на отчети и списъци, приемане на нов персонал, катедрени съвети.

Разбира се, самият аз съставлявам цяла катедра. Някога бях ръководител катедра по класически езици и отговарях за група почтителни лакеи, но сега съм избутан в прашния ъгъл на новата езикова катедра подобно на учебник остаряло издание, което все още не смеят да изхвърлят.

Всички мишки напуснаха потъващия кораб, с изключение на учениците. Аз все още имам пълен норматив, за голямо недоумение на колегата господин Стрейндж, Трети учител, който счита латинския за несъществен предмет, и за прикрито безпокойство на новия директор. И все пак момчетата продължават да избират моя несъществен предмет и общата им успеваемост продължава да бъде относително добра. Приятно ми е да мисля, че това се дължи на личния ми чар.

Не че не харесвам колегите си по съвременни езици, но се чувствам по-близък с подмолните гали, отколкото с лишените от чувство за хумор тевтони. Сред тях е Пеърман, учителят по френски — закръглен, весел, на моменти блестящ, но безкрайно неорганизиран — и Кити Тийг, която понякога дели с мен бисквитите си на чаша чай, и Ерик Скуунз, жизнерадостен полуцентурион, също на почтена възраст — шестдесет и две, който ако е в настроение, може да разказва със забележителни подробности за някои от големите дяволии в далечното ми детство.

Тук е и Изабел Тапи, хубавичка, но по-скоро безлична по кльощав, галски маниер, обект на множество възторжени графити, даващи израз на момчешките фантазии в съблекалните. Общо взето, намирам се в приятна компания, членовете на катедрата се отнасят към моите чудатости с похвално търпение и добро чувство за хумор и рядко се бъркат в неконвенционалните ми методи на преподаване.

Като цяло германистите са по-невзрачни: Джеф и Пени Нейшън („Обединените нации“), две в едно, отдавна хвърлили око на кабинета ми; Джери Грахфогел, добронамерен глупак, пристрастен към картите, и накрая доктор Дивайн Киселото грозде, ръководител на катедрата и пламенен привърженик на по-нататъшната експанзия на Великата империя, който ме смята за потаен и прекалено строг с учениците, не се интересува от класически езици и сто на сто си мисли, че carpe diem^[1] означава „рибно блюдо на деня“.

Той има навика да минава покрай стаята ми с престорена бодрост, като наднича подозрително, сякаш очаква да зърне признаци на неморално поведение, и аз съм сигурен, че днес е само въпрос на време да цъфне на вратата с непринуден вид.

Ето! Какво ви казах?

Точно навреме.

 

 

Добро утро, Дивайн!

Потиснах инстинктивната си реакция да го поздравя, скрих недопушената си цигара под бюрото и широко му се усмихнах през стъклената врата. Забелязах, че носи голям кашон, пълен догоре с книги и хартии. Изгледа ме с физиономия, която изразяваше зле прикрито самодоволство, и отмина с вид на човек, забързан по важна работа.

Подтикван от любопитство, аз станах и надзърнах в коридора — тъкмо навреме, за да видя как Джери Грахфогел и Обединените нации бързо настигат Дивайн, понесли същите кашони.

Върнах се озадачен на старото бюро и се заех да разглеждам скромното си царство.

Стая 59 — моята територия през последните трийсет години. Многократно оспорвана, но непокорена. До нея постоянно се домогват, и не само германистите. Стаята е просторна и посвоему приятна, предполагам, макар че разположението й във високата част на Камбанарията ме принуждава да изкачвам повече стъпала, отколкото бих искал, и се намира на около половин миля по права линия от горния коридор.

Сигурно сте забелязали, че с времето кучетата и стопаните им започват да си приличат: същото важи и за учителите и класните стаи. Моята ми пасва като стара ръкавица и мирише почти по същия начин — успокояваща смесица от миризми на книги, тебешир и непозволения аромат на цигари. На почетното място се мъдри голяма и достолепна черна дъска — щастлив съм да отбележа, че усърдните опити на доктор Дивайн да въведе нови, бели учебни дъски се увенчаха с неуспех. Чиновете са стари и очукани като ветерани и аз се съпротивлявам на всички стремежи те да бъдат заменени с вездесъщите пластмасови маси.

Когато се отегча, винаги се зачитам в драсканиците. Приятно голям брой от тях е посветен на мен. Любимият ми надпис гласи: „Hic magister podex est“^[2], издълбан от неизвестно момче преди — о, преди повече години, отколкото мога да си спомня. Когато аз бях ученик, никой не се осмеляваше да нарече учителя podex^[3]. Безобразие. И въпреки това по някаква причина винаги се усмихвам на тези думи.

Моето бюро е не по-малко безобразно: внушителна, потъмняла от времето грамада с бездънни чекмеджета и множество надписи. Издига се върху подиум, първоначално предназначен, за да улеснява по-ниските учители да стигат дъската — и от тази палуба аз мога да надзиравам отвисоко питомците си, като същевременно попълвам кръстословицата в „Таймс“, без да ме забележат.

Зад шкафовете са се настанили мишки. Знам го, защото в петък следобед те излизат навън и душат около тръбите на радиаторите, докато момчетата пишат седмичното си контролно по лексика. Не се оплаквам: мишките са ми по-скоро симпатични. Веднъж старият директор опита да сложи отрова, но повече не повтори: вонята на умрели мишки е далеч по-омерзителна от всичко, което живите същества биха могли да оставят след себе си, и трая седмици наред, докато накрая се наложи да повикат Джон Снайд, тогавашния главен портиер, за да отпори перваза на дюшемето и да махне вмирисаните трупове.

Оттогава мишките и аз се радваме на уютно и мирно съжителство в дух на търпимост. Да можеше и с германистите да е така.

 

 

Вдигнах глава и видях доктор Дивайн отново да минава покрай стаята ми със своя антураж. Той настоятелно посочи китката си, сякаш да каже, че няма време. Десет и половина. Ах, да. Разбира се. Учебен съвет. Неохотно се надигнах, хвърлих угарката от цигарата си в кошчето за боклук и бавно тръгнах към Стаята на учителя, като спрях само да взема протритата си тога от закачалката до шкафа за материали.

Предишният директор винаги настояваше да носим тоги в официални случаи. Днес аз съм всъщност единственият, който ходи с тога на съвет, но повечето ги обличат на Годишния акт. Родителите ни харесват с тоги. Те създават у тях впечатление за непреходност. Аз обичам тогата, защото осигурява добър камуфлаж и спестява носенето на костюми.

Когато излязох от стаята, Джери Грахфогел заключваше кабинета си.

— О, здравей, Рой.

Удостои ме с по-широка от обичайната нервна усмивка. Той е дългурест млад мъж с добри намерения и слаби умения за въдворяване на дисциплина. Когато затвори вратата, видях до стената купчина грижливо наредени кашони.

— Много работа имате днес, а? — попитах аз, като посочих кашоните. — Какво правите? Превземате Полша?

Джери трепна.

— Не, ъ-ъ-ъ… само преместваме това-онова. В… ъ-ъ-ъ… новия кабинет на катедрата.

Изгледах го втренчено. В думите му звънна заплашителна нотка.

— Какъв нов кабинет?

— Ъ… съжалявам. Трябва да вървя. Директорът чака. Не бива да закъснявам.

Това е някаква шега. Джери винаги закъснява.

— Какъв нов кабинет? Някой умрял ли е?

— Съжалявам, Рой. Ще се видим по-късно.

И той се понесе към Стаята на учителя като гълъб към гълъбарника. Аз навлякох тогата си и го последвах с по-достолепна крачка, озадачен и измъчван от лошо предчувствие.

 

 

Пристигнах в Стаята на учителя тъкмо навреме. Новият директор се появи с Пат Бишъп, Втори учител, и секретарката си Марлийн, майка на бивш ученик, дошла да работи при нас след смъртта на сина си. Настоящият директор е чувствителен, изискан и малко зловещ като Кристофър Лий в „Дракула“. Предишният беше сприхав, своенравен, суров и винаги със собствено мнение: точно такъв, какъвто според мен трябва да бъде един директор. Вече петнайсет години не е в училището, а още ми липсва.

Преди да седна, спрях да си налея чаша чай. Със задоволство забелязах, че макар стаята да беше препълнена и някои по-млади колеги да стояха прави, моето място бе свободно. Третото от прозореца, точно под часовника. Стиснах чашата чай между коленете си, за да наглася възглавниците, и установих, че креслото ми е станало тясно.

Може да съм натрупал някой и друг килограм през ваканцията.

— Хъм-хъм — сухо покашляне на новия директор, на което повечето от нас не обърнаха внимание.

Марлийн, над петдесетте, разведена, платиненоруса, вагнеров тип, улови погледа ми и се намръщи. Присъстващите усетиха неодобрението й и в Стаята на учителя се възцари тишина. Не е тайна, разбира се, че Марлийн командва тук. Новият директор е единственият, който не го е забелязал.

— Добре дошли на всички.

Това беше Пат Бишъп, човешкото лице на училището. Едър, весел, с абсурдно младежки дух за своите петдесет и пет години, той е запазил бурния и здрав чар на ученик. Иначе е добър човек. Любезен, трудолюбив, предан до крайност на училището, в което също някога е бил ученик — но не твърде интелигентен въпреки оксфордското си образование. Човек на действието — такъв е нашият Пат, на съчувствието, не на интелекта; мястото му е по-скоро в класната стая и на игрището за ръгби, отколкото на управителен съвет и на събрание. Ние обаче не му се сърдим. В „Сейнт Осуалдс“ има повече интелигентност от необходимото: това, от което се нуждаем, е човечност като тази на Бишъп.

— Хъм-хъм.

Пак директорът. Никой не се учудва, че между двамата долавя напрежение. Бишъп, понеже си е Бишъп, усърдно се старае да го прикрие. Но популярността му сред учениците и учителите открай време дразни новия директор, който никак не умее да се харесва на околните.

— Хъм-хъм!

Цветът на лицето на Бишъп, винаги ярък, помръкна малко. Марлийн, чиято преданост към Пат (тайна, както си мисли тя) датира от петнайсет години, изглежда недоволна.

Без да обръща внимание, директорът пристъпи напред.

— Първа точка: набиране на средства за нова спортна зала. Взе се решение за назначаване на второ административно лице, което да се занимава с набирането на средства. То ще бъде избрано измежду шестима кандидати и ще заеме новия пост, който ще се казва „Връзки с обществеността“, набиране на…

Пропуснах по-голямата част от това, което последва, унесен от монотонното мърморене на директора. Обичайната проповед, предполагам, за липсата на средства, ритуално изреждане на резултатите от лятото, излагане на неизбежната нова схема за набиране на ученици, пореден опит за въвеждане на задължителна компютърна грамотност сред преподавателите, оптимистично предложение от женската гимназия за съвместна дейност, предложение за инспекция през декември (посрещнато с ужас), кратко оплюване на правителствената политика, хленчене по повод дисциплината на учениците, външния вид на учителите (тук Дивайн Киселото грозде ме стрелна с поглед) и подадените в съда жалби (три дотук, добре като за септември).

Убивах времето, като се оглеждах за нови лица. Очаквах да има такива този триместър: през лятото няколко от старите момчета най-после захвърлиха тогите и предполагам, че се е наложило да ги заместят. Срещнах погледа на Кити Тийг и тя ми намигна.

— Единайсета точка. Преразпределяне на класни стаи и кабинети. Поради промяна в номерирането на стаите в резултат на новото компютърно крило…

А-ха. Ето един новак. Знаете ли, винаги бият на очи заради стойката. Мирно, като армейски кадети. И заради костюмите, разбира се, идеално изгладени и девствени откъм тебеширен прах. Това не трае дълго: тебеширеният прах е вероломна субстанция, която се промъква дори в онези политически коректни крила на училището, където черната дъска — или нейната сестра, бялата дъска — е отдавна премахната.

Новакът стоеше до компютърните специалисти. Лош знак. В „Сейнт Осуалдс“ всички компютърни специалисти са с бради — това е правило. С изключение на ръководителя катедра г-н Брад, който в недотам ожесточен разрез с правилото има само малки мустаци.

— … затова от 24 до 36 стая вече ще носят номера от 114 до 126 включително, стая 59 ще стане стая 75, а стая 75, закърнелият кабинет по класически езици, ще стане кабинет по германистика.

— Какво? — Още едно предимство на тогите: съдържанието на чашата чай, разлята в скута ми, почти не остави петно. — Господин директоре, мисля, че нещо не сте прочели както трябва. Кабинетът по класически езици все още се използва. Със сигурност не е закърнял. Нито пък аз — добавих приглушено, като изпепелих с поглед германците.

Новият директор ме изгледа хладно.

— Господин Стрейтли — каза той, — всички тези административни въпроси бяха вече обсъдени на последния съвет миналия триместър. Ако сте имали възражения, е трябвало да ги съобщите тогава.

Усещах как германците ме наблюдават. Джери — неубедителен лъжец — има доблестта да се смути.

Обърнах се към доктор Дивайн.

— Много добре знаете, че не присъствах на миналия съвет. Провеждах изпити.

Киселото грозде самодоволно се подсмихна.

— Аз лично ви изпратих протокола по имейл!

— Много добре знаете, че не чета имейли!

Директорът придоби ледено изражение. Той е радетел за новите технологии (или поне така твърди), гордее се, че е съвременен човек. Аз обвинявам Боб Стрейндж, Третия учител, който обяви, че в съвременната образователна система няма място за компютърно неграмотни хора, и господин Брад, който му помогна да въведе система за вътрешна комуникация, толкова гениална и стройна, че напълно измести устното общуване. Сега всеки, който седи в кабинета си, може да говори с колега от който и да било друг кабинет, без да си прави труда да става, да отваря вратата, да върви по коридора и наистина да говори с него (истинско кощунство, особено като се има предвид отживелия човешки контакт).

Компютърните опозиционери като мен са отмиращо племе и администрацията ги смята за глухи, неми и слепи.

— Господа! — отсече директорът. — Сега не е моментът да обсъждаме това. Господин Стрейтли, предлагам да представите възраженията си писмено и да ги изпратите на имейла на господин Бишъп. Може ли да продължим?

Седнах.

— Ave, Caesar, morituri te salutant.^[4]

— Какво беше това, господин Стрейтли?

— Не знам. Може би кроткото срутване на последния стълб на цивилизацията, господин директоре.

Неблагоприятно начало на триместъра. Можех да понеса мъмрене от директора, но мисълта, че Дивайн Киселото грозде е успял да измъкне собствения ми кабинет изпод носа ми, беше непоносима. Така или иначе, реших да не се предавам без бой. Щях да направя окупацията много тежка за германците.

— А сега да приветстваме новите си колеги. — Топла нотка прозвуча в гласа на директора. — Надявам се, че с ваша помощ те ще се почувстват като у дома си и ще бъдат също толкова предани на „Сейнт Осуалдс“, колкото и вие.

Предани? Трябва да ги затворят в лудница.

— Казахте ли нещо, господин Стрейтли?

— Нечленоразделен звук на одобрение, господин директоре.

— Хм.

— Точно.

Имаше общо петима новоназначени: един компютърен специалист, както се боях. Не разбрах името му, но Брадите са взаимозаменяеми, точно както и Костюмите. Така или иначе, това е катедра, в която по очевидни причини рядко стъпвам. Една млада жена в Съвременни езици (тъмна коса, хубави зъби, дотук обещаваща), един Костюм в Географията — там явно си правят колекция; учител по спортни игри, обут в чифт крещящи и смущаващи шорти от ликра, плюс спретнат на вид млад мъж за катедрата по английски, когото засега ми е трудно да категоризирам.

Когато човек е прекарал толкова години в Стаята на учителя, колкото съм прекарал аз, започва да разпознава фауната, която се събира на подобни места. Всяко училище има своя екосистема и социална картина, но има видове, които като че ли преобладават навсякъде. Разбира се, това са Костюмите (все повече и повече след идването на новия директор — те се движат на глутници) и естественият им враг, Сакото от туид. Самотно животно със собствена територия, макар и от време на време да участва в общите гуляи, Сакото от туид не се чифтосва често, в резултат на което нашият вид е на изчезване. После идват Работливите бобри, типични представители на които са германските ми колеги Джеф и Пеги Нейшън; Ленивците, които четат „Мирър“ по време на съвет, рядко могат да се видят без чаша кафе в ръка и вечно закъсняват за час; видът Нискомаслен йогурт (неизменно женски, тези животни се занимават основно с клюки и диети), Зайците (от двата пола; изравят дупка в земята и се скриват при първия признак на опасност), както и Дракони, Сладкишчета, Странни птици, Стари момчета, Млади пушки и всевъзможни ексцентрици.

Обикновено след няколко минути познанство успявам да причисля всеки новак към подходящата му категория. Географът господин Изи е типичен Костюм: изтупан, грижливо подстриган, предназначен за канцеларска работа. Учителят по спортни игри — Бог да ни е на помощ — е типичният Ленивец. Господин Мийк, компютърният специалист, притежава заешко сърце, скрито под рунтава брада. Лингвистката, госпожица Деър, би могла да мине за млад Дракон, ако не беше присмехулната извивка на устата й: трябва да я изпитам, за да видя от какво тесто е замесена. Новият учител по английски, господин Кийн, не е лесен за категоризиране: не съвсем Костюм, не точно Работлив бобър, но твърде млад за Сако от туид.

Новият директор хвърля големи усилия в набирането на свежа кръв: бъдещето на професията, казва той, е в притока на нови идеи. Старите кучета като мен, разбира се, не се връзват на това. Свежата кръв е по-евтина.

По-късно след срещата споделих това с Пат Бишъп.

— Дай им шанс — отвърна той. — Поне им позволи да се установят, преди да си отидеш.

Разбира се, Пат обича младите хора: това е част от чара му. Учениците го усещат и го смятат за достъпен. Това обаче го прави невероятно лековерен, неспособността му да вижда лошите качества у хората често е създавала проблеми в миналото.

— Джеф Лайт е добър и обещаващ спортист — каза той. Аз се сетих за човека в шорти от ликра (най-типичния Ленивец, който съм виждал) и настръхнах. — Крис Кийн идва с отлични препоръки. — Това беше по-вероятно. — А учителката по френски изглежда много свястна.

Разбира се, Бишъп беше интервюирал всички.

— Е, да се надяваме — казах аз и се запътих към Камбанарията.

След фронталната атака на Дивайн не исках да си създавам проблеми: вече имах достатъчно.