Джоан Харис
Джентълмени и играчи (37)

2

Имаше доста кръв.

Очаквах го, затова не се изненадах, но все пак ще ми се наложи да дам костюма си на химическо чистене.

Не си мислете, че ми е било приятно; всъщност всяка проява на насилие ме отвращава и много по-лесно би ми било да оставя Найт да падне отвисоко или да се задави с фъстък — всичко друго пред това примитивно и нечистоплътно решение. Но не може да се отрече, че все пак беше решение, при това добро. Найт нямаше как да остане жив, освен това трябва да вземе участие в по-нататъшните ми действия.

Като примамка, така да се каже.

Използвах телефона му за кратък разговор, като преди това го избърсах във влажната трева. После го изключих и го прибрах в джоба си. Сложих на главата на Найт черен найлонов чувал (винаги си нося няколко в багажника, за всеки случай) и го завързах с ластик. Същото направих и с ръцете му. Настаних го в счупено кресло в подножието на пирамидата и сложих в скута му купчина списания, омотани с връв. Когато свърших, той изглеждаше точно като останалите чучела на кладата, само може би малко по-реалистичен.

Докато се трудех, край мен мина старец с куче. Поздрави ме, кучето излая и двамата отминаха. Никой не забеляза кръвта по тревата, а колкото до тялото, от опит знам, че когато не се държиш като убиец, на никого не му минава през ум, че си такъв, независимо какви доказателства съществуват срещу теб. Ако някога реша да се захвана с обири (а един ден и това може да стане: харесва ми да мисля, че имам много възможности за реализация), ще ходя с маска и плетен пуловер и ще нося пазарска чанта с надпис „КРАДЕНИ ПАРИ“. Който ме види, ще си мисли, че отивам на карнавал, и няма да ме подозира. Забелязвам, че повечето хора са крайно ненаблюдателни, особено за неща, които са непосредствено под носа им.

През почивните дни отпразнувах успеха си с огън. В края на краищата такава е традицията.

Открих, че къщата на портиера гори доста добре предвид отколешния проблем с влагата. Единственото, за което съжалявам, е, че новият портиер — Шатълуърт, мисля, че така се казва — още не се беше нанесъл. Но все пак къщата бе празна, Джими беше уволнен — не можех да избера по-подходящ момент.

В „Сейнт Осуалдс“ има няколко охранителни видеокамери, повечето съсредоточени на главния вход и внушителния портал. Предполагах, че къщата на портиера не е под наблюдение. За всеки случай бях с качулка, достатъчно голяма, за да закрива лицето ми. На всяка камера би се видял единствено силует с качулка, с ученическа раница през рамо и две кутии без етикети в ръцете, който тича покрай оградата към къщата на портиера.

Не беше трудно да вляза. По-трудно бе да овладея спомените, които витаеха между стените: миризмата на баща ми, киселия дъх на влага, призрачното ухание на „Цинобър“. Повечето мебели бяха собственост на „Сейнт Осуалдс“ и още стояха там: гардеробът, часовникът, тежката маса и столове, които никога не използвахме. Бледият правоъгълник върху тапета във всекидневната, където по времето на баща ми имаше картина (сантиментална рисунка на момиче с куче), неочаквано ме развълнува.

Изведнъж по някаква абсурдна асоциация си спомних къщата на Рой Стрейтли с редиците училищни снимки на усмихнати момчета в избледнели униформи, застиналите в очакване лица на дръзки млади мъртъвци. Беше ужасно. По-лошо — беше банално. Мислех, че бавно и методично, с бодра стъпка ще излея бензин върху старите килими, старите мебели. Вместо това направих каквото трябваше с крадлива привързаност и побягнах, както бягат престъпниците, нарушителите, за пръв път от онзи ден в „Сейнт Осуалдс“, когато видях красивата сграда с блесналите на слънцето прозорци и я пожелах за себе си.

Това беше нещо, което Леон не разбираше. Той не виждаше „Сейнт Осуалдс“, не виждаше изяществото му, историята му, арогантната му правота. За него това беше просто училище с чинове, по които да драска, стени, които да покрива с графити, учители, които да осмива и да предизвиква. Колко погрешно, Леон. Колко детински, фатално погрешно.

И така, изгорих къщата на портиера, но докато пламъците подскачаха и съскаха злорадо, вместо очаквания възторг аз изпитах смътно угризение, това слабо и най-безполезно от всички чувства.

Когато дойде полицията, аз възвърнах самообладанието си. След като смених широката блуза с качулка с нещо по-подходящо, аз им разказах всичко, което очакваха да чуят (младеж с качулка на главата, избягал презглава) и ги оставих да намерят празните кутии и захвърлената раница. По това време пристигнаха пожарните и се заловиха за работа. Дотогава вече не беше останало много за гасене.

Ученическа шега — така ще пише в „Икзаминър“: веселба в нощта на Хелоуин, отишла твърде далеч. Шампанското ми се стори безвкусно, но въпреки това го изпих, докато провеждах рутинните разговори по телефона на Найт и слушах шума от фойерверките отвън, примесен с виковете на малките веселяци — вещици, призраци и вампири — които тичаха долу по улицата.

Ако застана в най-десния край на прозореца, мога да видя „Дог Лейн“. Чудя се дали тази вечер и Стрейтли стои на прозореца си на нощна лампа и спуснати пердета. Със сигурност очаква някаква пакост. От Найт или от ученици на „Сънибанк“, или от неизвестни духове. Стрейтли вярва в духовете — и има причина — а тази вечер те са се развихрили като внезапно нахлули спомени, които плашат живите.

Нека ги плашат. Мъртвите нямат много забавления. Аз дадох своя принос, сложих прът в старото колело на „Сейнт Осуалдс“. Наречете го жертвоприношение, ако желаете. Кръвен данък. Ако това не ги задоволи, тогава какво?