Джоан Харис
Джентълмени и играчи (30)

4

Беше безнадеждно, знаех го. Леон никога нямаше да погледне на мен така, както аз гледах на него, или да почувства към мен нещо друго, освен любезно пренебрежение. И въпреки всичко посвоему изпитвах щастие, задоволявайки се с трохите на нежността му: потупване по рамото, усмивка, няколко думи — „Бива си те, Пинчбек“ — бяха достатъчни, за да ме окрилят, понякога дори за часове. Аз не бях Франческа, но знаех, че скоро тя ще се върне в своето католическо училище, а аз… аз…

Е, това беше големият въпрос, нали? В седмиците след откровението на баща ми Шарън Снайд се обаждаше през вечер. Аз отказвах да говоря с нея, заключвах се в стаята си. Писмата й също оставаха без отговор, подаръците й — неразопаковани.

Но светът на възрастните не може да се игнорира вечно. Колкото и да усилвах звука на радиото, колкото и часове да прекарвах извън дома, не можех да избягам от машинациите на Шарън.

Баща ми, който сигурно иначе би ме спасил, беше бита карта: пиеше бира и се тъпчеше с пица пред телевизора, докато работата му стоеше непокътната, а моето време — ценното ми време — изтичаше.

„Скъпо сладкишче,

Харесаха ли ти дрехите, които ти изпратих? Не знаех точно кой размер да купя, но баща ти казва, че не си едро дете. Надявам се да съм улучила. Толкова ми се иска всичко да е съвършено, когато отново се срещнем! Не мога да повярвам, че скоро ще станеш на тринайсет. Още малко остана, нали, бебчето ми? Самолетният ти билет ще пристигне до няколко дни. Очакваш ли пътуването си със същото нетърпение, с което и аз? Ксавие е много въодушевен, че най-после ще те види, макар че е и малко нервен. Сигурно го е страх, че ще остане на втори план, докато ние с теб наваксваме последните пет години!

Твоя любяща майка,

Шарън“

Невероятно. Тя си вярваше, разбирате ли: наистина вярваше, че нищо не се е променило, че може да подхване отново живота си от там, където го е оставила, че аз мога да бъда нейното сладкишче, нейното бебче, малката й играчка. По-лошото беше, че баща ми вярваше в това. Искаше го, окуражаваше го по някакъв извратен начин, сякаш ако ме пуснеше да си отида, можеше някак да промени курса на собствения си живот, както когато изхвърляш баласт от потъващ кораб.

— Дай й шанс — казваше този път с примирение, като снизходителен баща на непослушно дете. От деня, в който ме наби, вече не ми повишаваше тон. — Дай й шанс, хлапе. Може дори да ти хареса.

— Никъде не отивам. Не искам да я виждам.

— Казвам ти, Париж ще ти хареса.

— Няма.

— Ще свикнеш.

— Няма, проклет да е! Пък и отивам само на гости. Няма да живея там или нещо такова.

Мълчание.

— Казах, че отивам само на гости.

Мълчание.

— Татко!

О, аз се опитвах да го окуража. Но нещо у него се беше пречупило. Агресията и жестокостта отстъпиха място на безразличието. Той продължаваше да наедрява, стана небрежен, оставяше ключовете къде ли не, тревните площи оплешивяха занемарени, игрището за крикет, лишено от дневната си доза влага от пръскачките, стана кафяво и голо. Летаргията му — отпускането му — като че ли имаше за цел да ми отнеме всяка възможност за избор между това да остана в Англия и да приема новия живот, който Шарън и Ксавие бяха така грижливо планирали за мен.

И аз се разкъсвах между предаността си към Леон и нарастващата необходимост да прикривам баща си. Нощем поливах игрището за крикет, дори се опитвах да кося тревата. Но Адската машина е доста своенравна и аз успях единствено да скалпирам тревата, което съвсем влоши нещата, а въпреки всичките ми усилия тревата на игрището за крикет отказваше да придобие свеж вид.

Рано или късно някой щеше да забележи. Една неделя се прибрах у дома от гората и заварих Пат Бишъп във всекидневната, седнал удобно на един от здравите столове, а баща ми — с лице към него на дивана. Почти усещах напрежението във въздуха. Когато влязох, той се обърна; понечих да се извиня и да изляза, но погледът на Бишъп ме макара да замръзна на място. На лицето му се четеше вина — и съжаление, и гняв — но най-вече дълбоко облекчение. Това беше погледът на човек, готов да се залови за най-малкото разсейване, за да се измъкне от неприятната ситуация. И макар усмивката му да беше широка както обикновено, а бузите — обичайно розови, нито за момент не се заблудих.

Зачудих се кой се е оплакал: съсед, минувач, учител. Или може би родител, който искаше да получи най-доброто за парите си. Със сигурност имаше куп неща, за които човек можеше да се залови. Училището винаги привличаше внимание. То трябваше винаги да изглежда безупречно. Служителите му също трябваше да бъдат безупречни: между „Сейнт Осуалдс“ и останалата част на града имаше достатъчно дрязги, за да се дават още основания за слухове. Портиерът знае това, по тази причина „Сейнт Осуалдс“ държи портиери.

Обърнах се към баща си. Той не смееше да ме погледне, не откъсваше очи от Бишъп, който вече тръгваше към вратата.

— Вината не е моя. Аз… Ние с детето преживяваме малко тежък период. Кажете им, сър. Ще ви послушат.

Усмивката на Бишъп — този път без следа от веселие — сякаш се простираше на цял акър.

— Не знам, Джон. Вече получи последно предупреждение. След онази история… Все пак удари момче, Джон…

Баща ми се опита да стане. Костваше му известно усилие. Видях лицето му, омекнало от смущение, и почувствах как сърцето ми се свива от срам.

— Моля ви, сър…

Бишъп също го видя. Едрото му телосложение изпълни вратата. За секунда очите му се спряха върху мен и аз видях в тях съжаление, но той не ме позна, макар че ме беше виждал в „Сейнт Осуалдс“ повече от десет пъти. По някакъв начин това — че не ме видя — ми се стори по-лошо от всичко друго. Прииска ми се да говоря, да кажа: „Сър, не ме ли познахте? Това съм аз — Пинчбек. Веднъж ми дадохте две точки, помните ли, и ми казахте да се явя за зачисляване в отбора!“.

Но беше невъзможно. Измамата ми беше прекалено убедителна. Мислех ги за съвършени, учителите на „Сейнт Осуалдс“, но ето че Бишъп стоеше тук зачервен и гузен, точно както стоеше и господин Брей в деня, когато го разобличих. С какво можеше да ни помогне той? Ние бяхме изоставени и само аз го знаех.

— Успокой се, Джон. Ще направя каквото мога.

— Благодаря ви, сър. — Баща ми трепереше. — Вие сте приятел.

Бишъп сложи голямата си ръка върху рамото на баща ми. Беше самото добродушие, гласът му бе топъл и сърдечен, още се усмихваше.

— Стегни се, човече. Можеш да се справиш. С малко повече късмет до септември ще сложиш всичко в ред и никой нищо няма да узнае. Но стига издънки. И още нещо, Джон… — Бишъп потупа баща ми по ръката дружелюбно, както се потупва лабрадор. — Стой по-далеч от пиенето, разбра ли? Още едно провинение и дори аз няма да мога да те спася.

Донякъде Бишъп спази обещанието си. Жалбата беше оттеглена — или поне прибрана в някоя папка. Бишъп минаваше от време на време да пита баща ми как е, а Джон Снайд като че ли се постегна. По-важното бе, че касиерът назначи нещо като общ работник — тежък случай на име Джими Уат, който трябваше да поеме някои от по-тежките задължения на портиера, като с това даде на Джон Снайд повече време да се занимава с истинската си работа.

Това беше последната ни надежда. Без работата си на портиер баща ми нямаше шанс срещу Шарън и Ксавие. Но си казах, че за да иска да ме задържи, аз трябва да отговарям на неговите очаквания. И затова продължавах да обработвам Джон Снайд. Гледах с него футбол по телевизията, ядях риба и пържени картофи от книжна кесия, пренебрегвах книгите си, доброволно се захващах с всяко домакинско задължение. Отначало той ме гледаше с подозрение, после с учудване и накрая — с намусено одобрение. Фатализмът, който го беше обзел в началото, след като научи за намерението на майка ми, сякаш започна да се разсейва; баща ми говореше с горчив сарказъм за парижкия й начин на живот, за превзетия й съпруг, за това как си въобразява, че може да се върне в живота ни както и когато й се прииска. Аз придобивах смелост и му внушавах, че трябва да осуети плановете й, да й покаже кой командва тук, да се съгласи с жалките й амбиции, само колкото да я обърка преди окончателния решителен удар. Това му допадаше, даваше му цел, той открай време беше мъж на място, изпълнен с кисело недоверие към женските машинации.

— Всичките са такива — каза ми веднъж в момент, когато сякаш бе забравил с кого разговаря, при едно от честите си разсъждения на глас. — Кучки. Смеят ти се насреща, а докато се усетиш, вече са посегнали към кухненския нож, за да ти го забият в гърба. И накрая се измъкват — всеки ден го пише във вестниците. Какво можеш да направиш? Голям здрав мъж — дребно малко девойче — не е трудно да си помислиш, че той е виновният, нали. Домашно насилие и каквото там се сетиш, и на следващия ден тя седи в съда, мига на парцали, получава попечителство над децата, пари и какво ли още не…

— Не и над това дете — казах аз.

— Хайде стига — отвърна Джон Снайд. — Не говориш сериозно. Париж, хубаво училище, нов живот…

— Казах ти. Искам да остана тук.

— Но защо? — Той ме гледаше озадачен като куче, което стопанинът не иска да изведе. — Можеш да имаш каквото поискаш. Дрехи, дискове…

Поклатих глава.

— Не ги искам — отсякох аз. — Тя не може просто да се върне след пет години и да иска да ме купи с кинтите на онзи французин. — Баща ми ме гледаше със сините си очи и между веждите му се бе образувала дълбока бръчка. — Искам да кажа, че ти винаги си бил до мен. Грижил си се за мен. Давал си всичко от себе си. — Тук той кимна едва забележимо и аз видях, че ме слуша. — Беше ни добре, нали, татко? За какво са ни притрябвали тези двамата?

Последва мълчание. Личеше, че думите са засегнали някаква чувствителна струнка.

— Беше ти добре, нали? — попита той.

Не знаех дали ми задава въпрос или изказва твърдение.

— Ще се оправим — казах аз. — Винаги сме се оправяли. Удряй пръв и бързо. Не се предавай, а, татко? Не се оставяй да те повалят.

Последва нова пауза, този път по-дълга. Изведнъж баща ми се изсмя — изненадващ, слънчев, младежки смях, който ме стъписа.

— Добре, хлапе — каза той. — Ще се опитаме.

* * *

И така обнадеждени влязохме в месец август. До рождения ми ден оставаха три седмици, новият триместър започваше след четири. Достатъчно време, за да може баща ми да приведе игрищата и тревните площи в обичайния им съвършен вид, да завърши някои ремонтни работи, да сложи капани за мишките и да пребоядиса спортната зала за септември. Оптимизмът ми се възвърна. И с основание: баща ми не беше забравил разговора ни и този път като че ли наистина полагаше усилия.

Това ми даваше надежда, дори се срамувах от предишното си отношение към него. Казвах си, че макар да имам проблеми с Джон Снайд, той поне е честен. Той се стараеше, през цялото това време не ме беше изоставил, не се опитваше да ме подкупва, за да ме спечели на своя страна. На фона на действията на майка ми дори футболните мачове и уроците по карате вече не ми се струваха толкова смехотворни, по-скоро тромави, но искрени опити за сприятеляване.

Затова аз му помагах както можех: чистех къщата, перях дрехите му, дори го карах да се бръсне. Демонстрирах покорство, почти привързаност. Той трябваше да запази работата си, това бе единственото ми оръжие срещу Шарън, моят билет към „Сейнт Осуалдс“ и към Леон.

Леон. Странно как една мания произтича от друга. Отначало беше „Сейнт Осуалдс“, предизвикателството, радостта от прекрачването на границата, нуждата да имам свое място, да бъда нещо повече от дете на Джон и Шарън Снайд. Сега беше само Леон: да бъда с Леон, да го познавам, да го притежавам за себе си по начини, които дори не разбирах. Нямах никакво обяснение за избора си. Да, той беше привлекателен. Беше и любезен по своя безгрижен начин, беше ме включил в живота си, беше ми дал средството, с което да отмъстя на Брей, своя мъчител. А и страдах от самота, уязвимост, отчаяние, слабост.

Но знаех, че не това е причината. Още в мига, когато го видях за пръв път в средния коридор с коса, паднала на очите и отрязана вратовръзка, щръкнала от яката на ризата му като изплезен език, вече знаех. Сякаш дотогава виждах света през филтър. Времето се раздели на време преди Леон и след Леон и нищо вече не можеше да бъде същото.

Повечето възрастни смятат, че чувствата в юношеска възраст са без значение и че разкъсващите страсти, яростта, омразата, смущението, ужасът и безнадеждната, унизителна любов са неща, които човек надраства, че са нещо хормонално, подготовка за истинския живот. При мен не беше така. На тринайсет всичко има значение, навсякъде дебнат остри ръбове и всичките са опасни. Някои наркотици могат да възстановят същата интензивност на чувствата, но зрялата възраст заглажда ръбовете, приглушава краските и обагря всичко в разум, разсъдливост и страх. На тринайсет аз нямах нужда от тези неща. Знаех точно какво искам и с праволинейността на юношеството се борех за него до смърт. Не исках да ходя в Париж. Каквото и да ми струваше това, нямаше да замина.