Джоан Харис
Джентълмени и играчи (14)

4

Горкият стар Стрейтли. Днес си тръгна толкова умърлушен, че почти съжалих за откраднатата му писалка. Стори ми се стар — не страховит, а просто стар, тъжен комедиант с подпухнало лице, прехвърлил годините на разцвета си. Не беше така, разбира се. У Рой Стрейтли има истински хъс, истински — и опасен — ум. И все пак — наречете го носталгия, ако щете, или порочност — днес той ми хареса повече откогато и да било. Чудя се дали да не му помогна малко. Заради доброто старо време.

Да, може би. Може би ще го направя.

Отпразнувах първата си седмица с бутилка шампанско. Играта едва започва, разбира се, но аз вече посях достатъчно отровни семена — и това е само началото. Найт се показва като ценен инструмент — почти „малък приятел“, както се изразява Стрейтли: говори с мен през всяко междучасие, попива всяка моя дума. О, не казвам нищо директно — аз най-добре от всички разбирам от тези неща — но с намеци и общи приказки мисля, че успявам да го ориентирам в правилната посока.

Разбира се, майка му не се оплака на Управителния съвет. Не очаквах да го направи въпреки всичките си истерии. Поне не този път. Въпреки всичко случките не се забравят. Оставят дълбока следа там, където трябва.

Скандалът е онази плесен, от която основите рухват. „Сейнт Осуалдс“ е видял достатъчно такива скандали, грижливо потулвани от Управителния съвет и членовете на Тръста. Историята с Шейкшафт например или онази неприятна случка с портиера преди петнайсет години. Как му беше името — Снайд? Училището е старо, не помни подробностите, но това само показва, че на никого не може да се вярва.

В случая с господин Брей в моето училище нямаше Тръст, който да вземе нещата в свои ръце. В продължение на минута госпожица Потс слуша с ококорени очи и уста, която все повече се изкривяваше от омерзение.

— Но Трейси е на петнайсет! — възкликна тя (която в часовете на господин Брей винаги полагаше усилия да се държи любезно и чието лице сега се бе изопнало от възмущение). — На петнайсет!

Аз кимнах.

— Не казвайте на никого. Той ще ме убие, ако разбере, че го знаете от мен.

Това беше стръв и госпожица Потс я налапа, в което не се и съмнявах.

— Нищо няма да ти се случи — твърдо обеща тя. — Трябва само да ми разкажеш всичко.

След часовете не отидох на срещата с Брей. По това време седях пред кабинета на директора и със страх и въодушевление се вслушвах в звуците от драмата, която се разиграваше вътре. Разбира се, Брей отрече всичко, но опиянената от любов Трейси, въобразила си, че е Жулиета, се разрида неудържимо от публичното му предателство, заплаши, че ще се самоубие и накрая обяви, че е бременна — от което членовете на учителския съвет изпаднаха в паника и започнаха да си разменят взаимни обвинения, Брей се втурна да търси представителя на профсъюзите, а госпожица Потс заплаши да разкаже всичко на местната преса, ако веднага не се вземат мерки, за да се предпазят други невинни момичета от посегателствата на този перверзник, когото тя винаги е подозирала и който трябва да бъде тикнат в затвора.

На следващия ден господин Брей не дойде на училище заради започналото разследване, а в светлината на последвалите разкрития повече не се върна. В следващия триместър Трейси призна, че всъщност не е бременна (за явно облекчение на не един от съучениците си), по физическо дойде нова учителка, госпожица Апълуайт, която прие извинението ми за астмата без въпроси и други прояви на любопитство, а аз открих, че дори без уроци по карате вече се ползвам с известно уважение сред някои съученици като хлапето, дръзнало да изобличи мръсника Брей.

Както казах, един добре премерен удар може да повали гигант. Брей беше първият. Експерименталният случай, ако щете. Може би съучениците ми го усетиха, усетиха, че в края на краищата умея да отвръщам, защото след това повечето подигравки, които бяха превърнали живота ми в ад, кротко секнаха. Разбира се, не се ползвах с по-голяма популярност от преди, но докато по-рано хората полагаха всячески усилия да ме тормозят, сега ме оставяха да правя каквото искам — както учители, така и ученици.

Твърде малко, твърде късно. Тогава аз ходех в „Сейнт Осуалдс“ почти всеки ден. Разхождах се по коридорите, говорех с Леон през междучасията и в обедната почивка, опиянявах се от щастие. Дойде седмицата на изпитите и когато нямаше изпит, Леон можеше да седи в библиотеката и тогава двамата бягахме в града, обикаляхме музикалните магазини — понякога дори крадяхме от тях, макар че Леон нямаше нужда да го прави, защото имаше джобни пари в изобилие.

Аз обаче нямах. Буквално всичките ми пари — малката ми седмична издръжка, както и парите за обяд, които вече не харчех в училище — отиваха за усъвършенстване на измамата.

Непредвидените ми разходи бяха огромни: книги, канцеларски материали, напитки и закуски от лавката, билети за автобус до стадиона и, разбира се, униформата. Скоро установих, че макар и всички ученици да носеха еднакви униформи, трябваше да се поддържа определен стандарт. Леон ме познаваше като нов ученик, син на полицейски инспектор, затова беше немислимо да продължавам да нося захабената униформа, сглобена от изгубени вещи, или окъсаните и мръсни кецове, с които ходех. Имах нужда от нова униформа, от лъскави обувки, от кожена чанта.

Някои от тези неща крадях от шкафчетата на учениците след училище, като свалях етикетите с имената и слагах свои. Други неща купувах със спестените си пари. Веднъж-дваж дори откраднах от парите на баща си, докато го нямаше, като знаех, че ще се прибере пиян и може би после няма да помни колко точно е похарчил. Това свърши работа, но баща ми се оказа по-паметлив за тези неща, отколкото очаквах, и втория път за малко да ме хване. За щастие, в къщата имаше друг заподозрян, по-вероятен извършител от мен. Последва ужасна разправия и през следващите две седмици Пепси ходеше със слънчеви очила, а аз повече не рискувах да крада от баща си.

Вместо това крадях от магазините. Преструвах се пред Леон, че го правя за забавление: имахме състезание по кражба на дискове, като деляхме плячката помежду си в нашия „клуб“ в гората зад училище. Аз се представях неочаквано добре в тази игра, но Леон имаше природна дарба, не изпитваше никакъв страх, беше пригодил едно дълго палто специално за целта и пъхаше дисковете в големите джобове на подплатата, докато палтото натежаваше и той едва можеше да ходи. Веднъж за малко да ни хванат: на излизане от вратата подплатата на палтото му се скъса и касетите и дисковете се разпиляха по земята. Момичето на касата ни гледаше със зяпнала уста, клиентите ни зяпаха, дори детективът на магазина се беше вцепенил от учудване. Аз понечих да избягам, но Леон само се усмихна със съжаление, грижливо събра дисковете си и едва тогава се втурна да бяга, размахвайки полите на палтото си като криле. Дълго след това не смеех да отида в този магазин — макар че накрая го направихме по настояване на Леон, но както той каза, и без това вече бяхме отмъкнали всичко хубаво.

Всичко е въпрос на поведение. Леон ме научи на това, макар че ако знаеше за измамата ми, сигурно дори той би ме признал за победител в тази игра. Но това беше невъзможно. За Леон повечето хора бяха „банални“. Учениците от „Сънибанк“ бяха „паплач“, а онези, които живееха в общинските блокове (сред тях и блоковете на „Аби Роуд“, където някога живеех и аз с родителите си) — „дроги“, „проститутки“, „дрипльовци“ и „пролетариат“.

Разбира се, аз споделях презрението му, но моята омраза беше по-дълбока. Аз знаех неща, които Леон с хубавата си къща, латинския си и електрическата си китара не би могъл да знае. Нашето приятелство не беше дружба между равни. В света, който си бяхме създали, нямаше място за детето на Джон и Шарън Снайд.

Единственото ми съжаление беше, че играта ни не можеше да продължи вечно. Но на дванайсет човек не се замисля често за бъдещето и ако на хоризонта се задаваха тъмни облаци, новото ми приятелство ме заслепяваше до такава степен, че не можех да ги забележа.