Джоан Харис
Джентълмени и играчи (62)

7

14 ноември

Мисля, че е неделя, но не съм много сигурен. Сестрата с розовата коса пак е тук, чисти отделението, а мисля, че видях и Марлийн преди време да седи кротко на стола до леглото ми и да чете. Но днес наистина е първият ден, в който времето върви с нормалния си ход и в който приливите на безсъзнание от предишните ми дни и нощи започнаха да отшумяват.

Изглежда, че госпожица Деър е изчезнала безследно. След злополучната вечер апартаментът й се оказа празен, колата й бе намерена запалена, пликът с последната й заплата остана неприбран. Марлийн, която разпределя времето си между болницата и училището, ми каза, че удостоверенията и писмата, представени при кандидатстването й за работа, са се оказали фалшиви и че истинската Даян Деър, получила диплома от Кеймбридж преди пет години, от три години работи в малко издателство в Лондон и дори не е чувала за „Сейнт Осуалдс“.

Естествено, полицията разпространи нейно описание. Но външният вид може да се промени, самоличността може да се фалшифицира и аз предполагам, че госпожица Деър — или госпожица Снайд, ако все още се казва така — дълго време ще остане неразкрита.

Боя се, че не можах да помогна на полицията толкова, колкото се очакваше. Знам само, че тя повика Бърза помощ и че лекарите, дошли на местопроизшествието, спасиха живота ми. На следващия ден жена, представила се като дъщеря ми, е донесла опакован като подарък пакет в болницата: вътре намерих старомоден сребърен часовник с красива гравюра.

Никой не можа да си припомни как е изглеждала младата жена, макар че аз и без това нямам дъщеря, нито роднина, която да отговаря на описанието. Така или иначе жената повече не се върна, а часовникът си е просто часовник, малко стар и поочукан, но много точен въпреки възрастта си, а циферблатът му, който не е особено красив, със сигурност притежава характер.

Това не беше единственият подарък, който получих през тази седмица. Никога не съм виждал толкова цветя накуп: за малко да си помисля, че наистина вече съм труп. Все пак знам, че е от добри чувства. Получих един щръкнал кактус от моите калпазани с дръзката бележка: „С мисъл за вас“. Имаше африканска виолетка от Кити Тийг, жълти хризантеми от Пеърман, мимози от Джими, смесен букет от Стаята на учителя, нарциси от благопристойните Обединени нации, фикус от Хилари Паметника (може би, за да замени растенията в саксии, които Дивайн извади от кабинета по класически езици), от самия Дивайн — голям рицин, който стои до леглото ми с вид на сърдито неодобрение, сякаш пита защо още не съм умрял.

Бях близо, или поне така ми казаха.

Колкото до Кийн, операцията му продължи няколко часа и за нея отидоха шест банки кръв. Завчера дойде да ме види и макар сестрата да му забранява да става от количката, той изглеждаше невероятно добре за човек, който е бил на косъм от смъртта. Разбрах, че си е водил записки за престоя си в болницата с рисунки на сестрите и кратки наблюдения за живота на пациентите. Казва, че един ден може да напише книга за това. Радвам се, че случилото се не е потиснало творческото му вдъхновение, макар да му казах, че от учител драскач не излиза нищо добро и че ако иска прилична кариера, трябва да се ограничи с това, което наистина умее.

Пат Бишъп е излязъл от сърдечното отделение. Сестрата с розовата коса (която се казва Роузи) твърди, че това е голямо облекчение.

— Трима учители от „Сейнт Осуалдс“ по едно и също време? Косата ми ще посивее — мърмори тя, но забелязах, че напоследък значително омекна (вероятно страничен ефект от чара на Пат) и че прекарва повече време с мен, отколкото с другите си пациенти.

В светлината на новите разкрития обвиненията срещу Пат бяха свалени, макар че той все още е отстранен до следващо нареждане от новия директор. Другите ми колеги имаха повече късмет — никой от тях не беше официално обвинен, така че могат да се върнат на работа. Джими също се върна, официално до намиране на заместник, но аз предполагам, че ще остане за постоянно. Самият Джими смята, че трябва да благодари на мен за втория си шанс, макар да му казах няколко пъти, че нямам нищо общо с това. Само споменах няколко думи на доктор Тайди, това е всичко, за останалото е виновна наближаващата училищна инспекция и фактът, че без нашия малоумен, но способен общ работник много от необходимите винтчета и гайки в машината на „Сейнт Осуалдс“ щяха да се развинтят.

Колкото до останалите колеги, чух, че Изабел е напуснала. Лайт също (за да започне курс за бизнес мениджъри, защото учителската професия му се е сторила твърде тежка). Пеърман се е върнал за разочарование на Ерик Скуунз, който вече си е представял как ръководи катедрата, а Кити Тийг е подала молба за работа в „Крал Хенри“, където не се съмнявам, че ще я вземат. На по-горните етажи Боб Стрейндж ръководи нещата временно, макар че според слуховете му се налага да се справя с много недисциплинирани прояви на момчетата, а чух също, че на Пат е предложена щедра сума, за да стои настрана.

Марлийн смята, че Пат трябва да се бори — профсъюзите със сигурност ще го подкрепят — но скандалът си е скандал, независимо от изхода, а винаги ще има хора, които ще го обвиняват. Горкият Пат. Предполагам, че все още може да намери място на заместник-директор другаде или, още по-добре, пост на екзаминатор, но сърцето му принадлежи на „Сейнт Осуалдс“ и сега е разбито. Не от полицейското разследване — полицаите просто си вършеха работата — а от хилядите понесени обиди, анонимните телефонни обаждания, неудобните случайни срещи, приятелите, които усетиха накъде духа вятърът и се обърнаха срещу него.

— Мога да се върна — каза ми той, преди да си тръгне. — Но няма да е същото.

Знам какво има предвид. Веднъж развалена, магията никога не може да се възстанови.

— Освен това не искам да постъпя така със „Сейнт Осуалдс“.

— Не виждам защо — намеси се Марлийн, която го чакаше. — В края на краищата къде беше „Сейнт Осуалдс“, когато ти имаше нужда от помощ?

Пат само сви рамене. Не можеш да го обясниш, не на жена, дори да е една на милиони като Марлийн. Надявам се, че ще се погрижи за Пат, надявам се, ще проумее, че има неща, които остават неразбрани.

Найт?

Колин Найт все така липсва и вече всички го смятат за мъртъв, с изключение на родителите му. Господин Найт възнамерява да съди училището и вече се е хвърлил в шумна медийна кампания, настоява за прокарване на „Закон на Колин“, според който всеки учител трябва да се подлага на задължителни ДНК тестове, психологически оценки и строги полицейски проверки — за да се гарантира, твърди той, че случилото се с неговия син няма да се случи повече. Госпожа Найт отслабна и се отрупа с още бижута, на снимките във вестниците и в ежедневните телевизионни бюлетини тя изглежда суетна, лустросана жена, чиито врат и ръце едва издържат теглото на множеството вериги, пръстени и гривни, които висят от нея като коледна украса. Аз лично се съмнявам някога да намерят тялото на сина й. Във водоемите не се намери нито следа, обръщенията към съгражданите предизвикаха много добронамерени реакции, много надежди, много добра воля, но без резултат. „Все още има надежда“ — казва госпожа Найт по телевизията, но причината телевизията още да я показва не е момчето (което всички са отписали), а трогателната гледка на жена в костюм на „Шанел“ и обсипана с диаманти, която все още храни илюзии и ще се надява, докато умре. Това е по-добро шоу от „Биг Брадър“. Никога не съм я харесвал и сега нямам причини да го правя, но я съжалявам. Марлийн прави всичко възможно, за да я подкрепя, тъй както подкрепя и Пат; но Марлийн все пак имаше и дъщеря, Шарлот, която не можеше да замени Леон, но все пак беше дете, надежда, обещание. Госпожа Найт няма нищо — нищо, освен спомен, който избледнява с времето. Легендата за Колин Найт се разраства, колкото повече я разказват. Както всички подобни жертви, той стана популярен в ретроспекция, обичан от учителите и от приятелите. Добър ученик, който можеше да стигне далеч. Снимката във вестника го показва на рожден ден, на единайсет или дванайсет години, усмихнат дръзко (не мисля, че някога съм виждал Найт усмихнат), с измита коса, бистри очи, чиста кожа. Едва го познах, но действителното момче вече няма значение, това е Найт, който всички ще помним: трагичната картина на изгубеното малко момче.

Чудя се какво мисли Марлийн за всичко това. В края на краищата и тя е загубила сина си. Днес я попитах между другото, докато Пат събираше багажа си (растения, книги, картички, балони). Зададох й и въпроса, който толкова дълго бе стоял без отговор и трябваше да стане друго убийство, за да го произнеса на глас:

— Марлийн — попитах, — какво стана с бебето?

Тя стоеше до леглото с очила за четене на носа и разглеждаше табелката на една палма в саксия. Имах предвид детето на Леон, разбира се — на Леон и на Франческа — и Марлийн сигурно ме разбра, защото лицето й изведнъж застина в предпазлива безизразност, която за кратко ми напомни госпожа Найт.

— Това растение е изсъхнало — каза тя. — Трябва да се полее. Рой, никак не умеете да се грижите за растенията.

Погледнах я.

— Марлийн…

В края на краищата това беше нейното внуче. Детето на Леон, новата надежда, живото доказателство, че не си е отишъл безследно, че животът продължава, че винаги идва пролет — все клишета, знам, но такива са малките колелца, които задвижват големите колела. Какво бихме правили без тях?

— Марлийн — повторих аз.

Погледът й се спря на Бишъп, който говореше с Роузи на известно разстояние от нас. Тя бавно кимна.

— Исках да го взема — каза накрая. — Той беше син на Леон, разбира се, че го исках. Но бях разведена, твърде стара, за да осиновя дете, имах дъщеря, която се нуждаеше от мен, и работа, която отнемаше голяма част от времето ми. Макар че бях баба, те така и не ми го дадоха. Освен това знаех, че видя ли го дори само веднъж, няма да мога да се разделя с него.

Дали бебето за осиновяване. Марлийн така и не се опитала да разбере къде е отишло. Може да е навсякъде. Не знае нито имена, нито адреси. Може да е всеки. Може да го е виждала и да не е разбрала: на мач по крикет, във влака или просто на улицата. Може да е мъртво — случва се, знаете — а може и да е тук, сега, четиринайсетгодишно момче сред хиляди други, младо, полупознато лице, буйна коса, поглед…

— Сигурно не е било лесно.

— Преживях го — каза тя.

— А сега?

Мълчание. Пат беше готов за тръгване. Приближи се до леглото ми — непознат мъж в джинси и фланелка (учителите от „Сейнт Осуалдс“ носят костюми) — и се усмихна.

— Ще се оправим — каза Марлийн и го хвана за ръка.

За пръв път я виждах да прави това и за пръв път разбрах, че никога повече няма да ги видя в „Сейнт Осуалдс“.

— На добър час — казах аз, като имах предвид „довиждане“.

За миг двамата се спряха до леглото ми, ръка за ръка, погледнаха ме.

— Грижи се за себе си, старче — каза Пат. — Ще се виждаме. Боже, не мога да те видя от всичките тези проклети цветя.