Джоан Харис
Джентълмени и играчи (43)

8

— Какво става, Пинчбек?

Двайсет и трети август, навечерието на тринайсетия ми рожден ден. Стояхме пред страничната врата на училището — претенциозна малка решетка от XIX век на входа към библиотеката и параклиса. Това беше едно от любимите ми места в „Сейнт Осуалдс“, приличаше на извадено от роман на Уолтър Скот — училищният герб в червено и златисто над мотото (прибавено сравнително наскоро, но няколко думи на латински будят страхопочитание у платежоспособните родители). Audere, agere, auferre.

Леон ми се усмихна. Косата му падаше свободно върху очите.

— Признай си, госпожичке — каза той подигравателно. — От тук изглежда доста високо, нали?

Аз свих рамене. Засега закачките му бяха достатъчно безобидни, но можех да разчета знаците. Ако покажех слабост, ако проявях и най-малкото раздразнение от този глупав прякор, той щеше да излее върху мен целия си сарказъм и презрение.

— Далеч е — казах безгрижно. — Но няма да ми е за пръв път. Лесно е, като знаеш как да го направиш.

— Наистина ли? — Личеше си, че не ми вярва. — Покажи ми тогава.

Не исках. Ключовете на баща ми бяха тайна, която нямах намерение да разкривам пред никого, дори (и може би най-вече) пред Леон. Но ги напипвах в джоба на джинсите си, сякаш ме предизвикваха да ги покажа, да ги споделя, да прекрача последната забранена граница.

Леон ме гледаше като домашна котка, която се колебае дали да си поиграе с мишката или да я разкъса. Изведнъж ме връхлетя спомен за него в градината с Франческа, небрежно сложил ръка върху нейната, кожата му — мургавозелена в сенките. Нищо чудно, че я обичаше. Как можех изобщо да се сравнявам с нея? Тя беше споделила нещо с него, тайна, нещо могъщо, което аз не можех и да се надявам да повторя.

Или пък можех.

— Уха! — Очите на Леон се разшириха, когато видя ключовете. — Откъде ги измъкна?

— От будката на големия Джон. В края на триместъра. — Напук на себе си се усмихнах на учудената му физиономия. — Извадих дубликати в обедната почивка и после ги върнах на мястото им. — Това беше почти вярно. Направих го точно след като баща ми ме наби, докато лежеше мъртвешки пиян в стаята си. — Кучият син даже не забеляза.

Сега Леон ме гледаше с нов блясък в очите. В тях имаше възхищение, но това ме накара да се почувствам малко неудобно.

— Виж ти, виж ти — каза той накрая. — А пък аз те мислех за поредния новобранец без въображение и хъс. И досега не си казал на никого, така ли?

Аз поклатих глава.

— Е, браво на теб. — Лицето на Леон бавно се озари от нежна, очарователна усмивка. — Значи това е нашата тайна.

В споделянето на тайни има някаква неустоима магия. Чувствах как ме завладява, докато показвах на Леон царството си, макар и с известно съжаление. Коридорите и нишите, закътаните тавански помещения и тайните мазета на „Сейнт Осуалдс“ вече не бяха само мои. Сега те принадлежаха и на Леон.

Излязохме на покрива през един от прозорците в горния коридор. Предварително изключих алармата в тази част на училището и грижливо затворих външната врата. Беше късно — най-малко единайсет часа — и обиколките на баща ми отдавна бяха приключили. По това време никой не можеше да дойде. Никой не можеше да заподозре присъствието ни.

Прозорецът водеше към покрива на библиотеката. Аз се изкатерих със заучена ловкост, Леон ме последва усмихнат. Тук дебелите, покрити с мъх каменни керемиди се спускаха под полегат наклон и завършваха с дълбок оловен улей. По цялото протежение на улея имаше перваз, по който портиерът трябваше да минава с метла в ръка, за да почиства падналите листа и боклуци, макар че поради страха си от високото баща ми никога не го правеше. Ако се съдеше по състоянието на оловното покритие, той изобщо не беше поглеждал улеите, в резултат на което те бяха пълни с мръсотия и отпадъци.

Погледнах нагоре. Луната беше почти пълна, вълшебна на пурпурнокафявото небе. От време на време малки облачета я закриваха, но тя продължаваше да грее ярко и да очертава всеки комин, всеки улей, всяка керемида в мастиленосиньо. Чух как зад мен Леон шумно затаи дъх.

— Уха!

Погледнах надолу: далеч под мен се виждаше къщата на портиера, цялата осветена като коледна елха. Баща ми беше там, може би гледаше телевизия или правеше коремни преси пред огледалото. Той като че ли не възразяваше срещу късното ми прибиране: от месеци не ме питаше къде ходя и с кого.

— Уха! — повтори Леон.

Аз се усмихнах: изпълваше ме абсурдна гордост, сякаш всичко това бе построено лично от мен. Улових се за едно въже, донесено и вързано за близкия комин още преди месеци, и тръгнах да се изкачвам нагоре към билото. Комините се извисяваха над мен като крале и тежките им корони се открояваха в черно на фона на небето. Над тях — само звезди.

— Хайде!

Олюлях се и разперих ръце, сякаш за да уловя нощта. За секунда ми се стори, че мога да пристъпя в искрящия въздух и да полетя.

— Хайде, ела!

Леон бавно ме последва. Лунната светлина ни превръщаше в призраци. Лицето му беше бледо и озадачено — като на учудено дете.

— Уха!

— Това не е всичко.

Успехът ми ме зашемети и аз го поведох по перваза — широка пътека, по която играеха сенки. Хванах го за ръка и той не се възпротиви, а кротко ме последва, протегнал другата си ръка във въздуха. Два пъти го предупредих за изместена керемида, за счупена стълба.

— От колко време идваш тук?

— От доста.

— Боже.

— Харесва ли ти?

— И още как.

След половин час катерене и спускане спряхме да починем на гладкия широк парапет над покрива на параклиса. Тежките каменни керемиди бяха поели дневната горещина и дори сега бяха още топли. Легнахме на парапета и гаргойлите се сгушиха в краката ни. Леон извади пакет цигари и двамата си разделихме една, загледани в града, ширнал се като одеяло от светлини.

— Това е невероятно. Не мога да повярвам, че толкова време не си ми казал.

— Сега ти казах, нали?

— Хм.

Той лежеше до мен, пъхнал ръце под главата си. Единият му лакът докосваше моя: чувствах допира му като гореща ютия.

— Представи си какво е да правиш секс тук — каза Леон. — Можеш да останеш цяла нощ, ако искаш, и никой няма да разбере.

В тона му долових лек упрек, сякаш си представяше нощите с хубавата Франческа сред сенките на комините крале.

— Предполагам.

Не исках да мисля за това, за тях. Мълчаливото разбиране премина между нас като експресен влак. Близостта му беше непоносима, пареше като коприва. Усещах мириса на потта му, на цигарения дим и натрапчивото упойващо ухание на дългата му коса. Той се взираше в небето, в очите му сияеха звезди.

Небрежно протегнах ръка и усетих рамото му с върховете на пръстите си — пет парещи иглички. Леон не реагира. Бавно разтворих длан и тя се плъзна по ръкава, ръката, гърдите му. Не мислех, дланта ми сякаш съществуваше отделно от тялото ми.

— Липсва ли ти? Франческа имам предвид? — Гласът ми трепереше и краят на изречението отекна необичайно пискливо.

Леон се усмихна. Неговият глас беше мутирал преди месеци и той обичаше да ме дразни за моята незрялост.

— О, Пинчбек. Такова си хлапе.

— Само питам.

— Малко хлапе.

— Млъкни, Леон.

— Да не мислиш, че беше сериозно? Луна, любов, романтика и други такива идиотщини? Боже, Пинчбек, толкова ли си банален?

— Млъкни, Леон. — Лицето ми пламтеше, помислих си за лунна светлина, зима, лед.

Той се разсмя.

— Съжалявам, че разбивам илюзиите ти, госпожичке.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид любов, за бога. Тя беше просто една кучка.

Това ме потресе.

— Не е вярно.

Помислих си за Франческа, за дългата й коса, за стройните й крака. Помислих си за Леон и за всичко, което жертвах за него, за романтиката, тревогите и мъчението от споделената му страст.

— Знаеш, че не е вярно. И не ме наричай „госпожичка“.

— Иначе какво? — Той седна, очите му блестяха.

— Стига, Леон. Не разваляй всичко.

— Да не мислиш, че ми е първата? О, Пинчбек, кога ще пораснеш? Приказваш точно като нея, знаеш ли? Погледни се: тормозиш се, мъчиш се да излекуваш разбитото ми сърце, сякаш изобщо някога ми е пукало за момиче…

— Но ти каза…

— Само те будалках, глупчо! Не разбра ли?

Аз стъписано поклатих глава.

Леон ме ощипа по ръката, не с лошо чувство.

— Госпожичке, такъв си романтик! Вярно, тя беше сладка, но все пак е само момиче. И не беше първата. Дори не беше най-добрата, с която съм бил, ако трябва да бъда честен. И със сигурност — със сигурност — няма да е последната.

— Не ти вярвам — казах аз.

— Не ми ли вярваш? Чуй, хлапе. — Той се смееше, изпълнен с енергия, ситните косъмчета по ръцете му блестяха като сребро на лунната светлина. — Казвал ли съм ти защо ме изритаха от предишното училище?

— Не. Защо?

— Чуках един даскал, госпожичке. Господин Уийкс по металообработване. В работилницата след часовете. Вдигна се голям шум…

— Не! — разсмях се заедно с него от чисто негодувание.

— Казваше, че ме обича. Глупав развратник. Пишеше ми писма.

— Не! — Ококорих очи. — Не!

— Никой не ме обвини. Лошо влияние, казаха. Доверчиво момче, опасен перверзник. Не разкриха самоличността ми, за да запазят невинното дете. По онова време всички вестници писаха за случая.

— Олеле.

Изобщо не се съмнявах, че казва истината. Това обясняваше толкова много неща: безразличието му, преждевременната му полова зрялост, дързостта му. Боже, дързостта му.

— Какво стана?

Леон сви рамене.

— Pactum factum. Развратникът влезе на топло. За седем години. Малко ми беше мъчно за него, честно. — Той се усмихна снизходително. — Биваше си го този господин Уийкс. Водеше ме по клубове и така нататък. Обаче грозник. С дебело шкембе. И стар — имам предвид, трийсет и отгоре…

— Боже, Леон!

— Е, какво да ти кажа. Не е задължително да го гледаш. Освен това ми даваше разни работи — пари, дискове, този часовник струва към пет стотачки…

— Не!

— Така или иначе, майка ми се побърка. Наложи се да ходя на психотерапевт и прочее. Може да ми се е отразило, казва майка ми. Може никога да не се възстановя.

— И как… — Виеше ми се свят от нощта наоколо и от признанията му. Преглътнах, гърлото ми беше пресъхнало. — Как…

— Как беше ли? — Той се обърна към мен и ме придърпа към себе си. — Искаш ли да разбереш как беше?

 

 

Времето се втурна напред. Аз обичам приключенските книги и често ми се е случвало да чета как „времето спира“, като например: „когато човекоядците наобиколиха беззащитните деца, за миг времето спря“. В този случай обаче аз ясно усетих как то потегли като влак, който бърза да излезе от гарата. Отново като че ли се разпаднах, ръцете ми запърхаха като криле на птица, устата на Леон се залепи за моята, ръцете му запълзяха по мен, дърпайки дрехите ми със сладка целенасоченост.

Той все още се смееше: момче от светлина и мрак, призрак; под себе си усещах грубата момчешка топлина на керемидите, приятното триене на дрехите по кожата ми. Бях близо до припадък, треперех от вълнение и страх, от метежно опиянение и ирационална радост. Чувството ми за опасност се изпари, бях само кожа, всеки инч — милиони точки на беззащитно възприятие. Несвързани мисли блещукаха в главата ми като светулки.

Той никога не я е обичал.

Любовта е банална.

Никога не може да му пука за момиче.

О, Леон, Леон.

Той захвърли ризата си и започна да се бори с ципа ми; през цялото време аз се смеех и плачех, а Леон говореше и се смееше, едва чувах думите му от сеизмичното туптене на сърцето си.

После всичко секна.

Просто така. Застинал кадър на голите ни или полуголите ни тела: аз в колоната на сянката, която се точеше покрай комина, той на лунната светлина — ледена статуя. Ин и Ян: моето лице — озарено, неговото — потъмняло от учудване, шок, гняв.

— Леон…

— Господи.

— Леон, съжалявам, трябваше…

— Боже! — Той се отдръпна с протегнати ръце, този път, сякаш за да се предпази. — Боже, Пинчбек…

Времето. Времето политна. Лицето му беше обезобразено от омраза и отвращение. Ръцете му ме отблъскваха в тъмното.

Думите пърхаха в мен като пеперуда в твърде малък буркан. Нищо не излизаше. Аз изгубих равновесие, паднах назад и гърбът ми опря в комина; не говорех, не плачех, дори не чувствах гняв. Това дойде по-късно.

— Ти, малко перверзно изчадие! — Гласът на Леон трепереше. — Проклето… малко… перверзно…

Презрението, омразата в гласа му ми казаха всичко, което имах нужда да знам. Нададох вой — протяжен, отчаян вой на горчивина и болка — и се втурнах с тихи бързи стъпки по обраслите с мъх керемиди, прескочих парапета и хукнах по перваза.

Леон ме последва с ругатни, натежал от гняв. Но той не познаваше покрива. Чувах го далеч зад гърба си, как се препъва, как непредпазливо пада върху керемидите. По пътя си събаряше някои и те експлодираха като гранати долу в двора. Докато минаваше от страната на параклиса, Леон се подхлъзна и падна. Един комин спря падането му и ударът сякаш разтърси всички улуци, всички керемиди и комини. Хванах се за клоните на един бъз, които стърчаха през решетката на отдавна задръстена шахта, и продължих изкачването си нагоре. Зад мен Леон се катереше и ругаеше.

Аз бягах инстинктивно: нямаше смисъл да се обяснявам точно сега. Гневът на баща ми беше съвсем същият. В мислите си отново станах на девет години, представих си как се пазя от смъртоносната дъга на юмрука му. Може би по-късно щях да обясня на Леон. По-късно, когато има възможност да размисли. Засега единственото, което исках, беше да избягам.

Реших да не губя време в опити да се върна през прозореца на библиотеката. По-близо се намираше Камбанарията с малките си балкончета, проядени от лишеи и птичи курешки. Камбанарията беше поредната приумица на „Сейнт Осуалдс“: малка четвъртита конструкция с арка, където, доколкото ми е известно, никога не е имало камбана. От едната й страна имаше стръмен оловен водоливник, отвеждащ до улук, от който дъждовната вода се изливаше в дълбок, вмирисан на гълъби кладенец между сградите. От другата страна покривът се спускаше почти отвесно, като единственото, което отделяше стоящия на покрива от северния плац двеста фута^[1] по-надолу, беше един тънък перваз.

Предпазливо погледнах.

От пътешествията си по покрива знаех, че точно под мен е стаята на Стрейтли и че прозорецът, който води на разпадащия се балкон, не се затваря плътно. Олюлях се на перваза, опитвайки се да преценя разстоянието от там до мястото, където се намирах, после леко подскочих на парапета, а оттам се спуснах на балкона.

Както се надявах, прозорецът се отвори лесно. Пъхнах се през него, счупената дръжка одраска гърба ми, но аз не обърнах внимание и изведнъж алармата се включи — пронизителен, непоносим вой, който ме оглуши и обърка.

В пристъп на паника се измъкнах по същия начин, по който влязох. Долу на плаца прожекторите блеснаха и аз приклекнах, за да се скрия от силното осветление, като безпомощно изругах.

Всичко се обърка. Преди да влезем, аз изключих алармата в библиотечното крило, но в паниката и объркването си забравих, че сигнализацията на Камбанарията е още включена и сега сирените виеха пискливо като златната птица в „Джак и бобеното зърно“, нямаше начин баща ми да не чуе, а Леон все още беше някъде тук и не можеше да се измъкне…

Изправих се на балкона и скочих обратно на перваза, като междувременно хвърлих поглед към осветения плац. Там стояха двама души и гледаха нагоре, гигантските им сенки бяха разперени около тях като ветрило. Сгуших се в сянката на Камбанарията, пропълзях до ръба на покрива и отново погледнах надолу.

От двора ме гледаше Пат Бишъп, а до него стоеше баща ми.