Джоан Харис
Джентълмени и играчи (31)

5

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Понеделник, 25 октомври

Общо взето лошо начало на новия триместър. Октомври стана заплашителен, късаше листата от златните дървета и бомбардираше плаца с конски кестени. Ветровитото време прави момчетата неспокойни, вятърът и дъждът означават, че в класната стая ще има буйни ученици, а след последната случка аз предпочитах да ги оставям на собствените им занимания, но не смеех да откъсна поглед от тях дори за миг. Нямаше почивка за Стрейтли, дори за чаша чай, в резултат на което настроението ми така се влоши, че се зъбех на всички, включително на любимите ми калпазани, които обикновено успяват да ме разсмеят и в най-тежки моменти.

Забелязали това, момчетата седяха с наведени глави въпреки ветровитото време. Аз наказах двама четвъртокурсници за неизпълнение на поставените задачи, но иначе почти не ми се налагаше да повишавам тон. Може би учениците бяха усетили нещо — някакъв мирис на тревога във въздуха, който им подсказваше, че сега не е моментът да се правят на духовити.

Доколкото разбрах, Стаята на учителя е станала арена на множество дребни, злъчни свади. Някакви неприятности с оценяването, компютърен проблем в кабинетите, разправия между Пеърман и Скуунз във връзка с новата учебна програма по френски. Роуч е загубил кредитната си карта и обвинява Джими, че е оставил учителската стая отключена след часовете, доктор Тайди е заявил, че от този триместър чаят и кафето (досега безплатни) ще струват 3,75 лири седмично, а доктор Дивайн в качеството си на отговорник по хигиената и безопасността е направил официална заявка за противопожарен детектор за средния коридор (с надеждата да ме изгони от импровизираната ми пушалня в стария Архив).

Хубавото беше, че все още нямаше реакция от Стрейндж за скъсания пуловер на Пули. Трябва да призная, че това малко ме изненадва: очаквах досега да съм получил второ предупреждение и мога само да предполагам, че Боб или е забравил за случката, или я е оставил без внимание заради хаоса в края на триместъра.

Впрочем има други, по-важни неща от един скъсан пуловер. Досадният Лайт е изгубил шофьорската си книжка, или поне така казва Кити, в резултат на някакъв инцидент в града през почивните дни. Има и друго, разбира се, но принудителното ми стоене в Камбанарията почти през целия ден не ми позволи да се осведомя за слуховете в Стаята на учителя и отново ми се наложи да разчитам на учениците за повече сведения.

Както обикновено обаче, клюките се бяха разпространили из цялото училище. Едни твърдяха, че Лайт е бил арестуван за превишена скорост. Други — че е превишил десет пъти законното ограничение за алкохол, трети — че когато са го спрели, в колата му е имало ученици от „Сейнт Осуалдс“, един от които дори е седял зад волана.

Трябва да призная, че отначало това изобщо не ме развълнува. От време на време се появяват учители като Лайт — арогантни глупаци, успели някак да излъжат системата и да влязат в училище с мисълта, че са намерили лесна работа с дълги отпуски. Като правило тези учители не се задържат дълго. Ако не учениците, нещо друго ги довършва и всичко продължава постарому.

С напредването на деня обаче започнах да си давам сметка, че тук става нещо повече от глупавата случка с Лайт. Класът на Джери Грахфогел беше необичайно шумен, по време на свободния си час аз надникнах в стаята и видях повечето момчета от 3С, включително Найт, Джаксън, Андертън-Пулит и обичайните заподозрени, да разговарят помежду си, докато Грахфогел гледа през прозореца с такава отвлечена тъга, че с мъка потиснах инстинкта си да се намеся и просто се върнах в своята класна стая.

Когато влязох, Крис Кийн ме чакаше.

— Случайно да съм забравил бележника си тук? — попита той, щом ме видя. — Малък, с червена подвързия. Записвам вътре идеите си.

Стори ми се, че изглежда неспокоен и като си спомних някои от записките в бележника му, разбрах защо.

— В края на миналия триместър намерих бележник в стаята на учителя — казах му аз. — Мислех, че сте си го взели.

Кийн поклати глава. Зачудих се дали да му кажа, че съм надзърнал вътре, но като видях смутеното му изражение, реших да не го правя.

— Нещо във връзка с уроците ли? — попитах невинно.

— Не точно — отговори Кийн.

— Попитайте госпожица Деър. Тя също преподава в тази стая. Може да го е видяла и да го е преместила.

Това като че ли обезпокои Кийн. И как не — предвид съдържанието на малкия бележник… Все пак той достатъчно хладнокръвно каза:

— Няма проблем. Сигурен съм, че рано или късно ще изскочи отнякъде.

Като се замисля, през последните седмици нещата имат свойството да изчезват. Писалките например; бележникът на Кийн, кредитната карта на Роуч. Такива неща се случват от време на време, портфейл — разбирам, но не проумявам защо му е на някого да краде стара юбилейна чаша на „Сейнт Осуалдс“ или дневника на моя клас, който все още не се е появил, освен просто за да ме ядоса: ако е така, наистина успява. Запитах се колко други малки и незначителни неща са изчезнали напоследък и дали между тези изчезвания няма някаква връзка. Казах го на Кийн.

— Е, това е училище — каза той. — В училищата постоянно нещо изчезва.

Може би, помислих си, но не и в „Сейнт Осуалдс“.

Видях как Кийн се усмихна иронично на излизане от стаята, сякаш бях произнесъл мисълта си на глас.

 

 

В края на часовете се върнах в стаята на Грахфогел с надеждата да разбера какво го мъчи. Джери е посвоему свестен човек, не го бива много за преподавател, но е истински академик, който обича предмета си, затова не ми беше приятно да го виждам така посърнал. Но към четири часа, когато подадох глава през вратата на класната му стая, не го заварих там. Това беше доста необичайно: Джери обича да остава след часовете, да работи на компютрите или да подготвя безкрайните си нагледни пособия и със сигурност за пръв път се случваше да оставя стаята си незаключена.

Някои от моите момчета продължаваха да седят на чиновете си и да преписват нещо от дъската. Не се учудих да видя Андертън-Пулит, винаги прилежен, и Найт, усърдно навел глава, но на лицето му се мъдреше самодоволна усмивка, която ми подсказваше, че е забелязал присъствието ми.

— Здравей, Найт — казах аз. — Господин Грахфогел каза ли дали ще се връща?

— Не, сър. — Гласът му беше безцветен.

— Мисля, че си тръгна, сър — каза Андертън-Пулит.

— Разбирам. Е, момчета, съберете си нещата колкото може по-бързо. Не искам никой от вас да изпусне автобуса.

— Аз не пътувам с автобус, сър — каза Найт. — Майка ми идва да ме вземе. Напоследък са се навъдили всякакви перверзници.

Старая се да бъда обективен. Наистина. Всъщност дори се гордея с това — с честността си, с обективната си преценка. Може да съм строг, но винаги съм справедлив, никога не заплашвам с нещо, което не бих изпълнил, не давам обещания, които не бих спазил. Момчетата го знаят и повечето от тях ме уважават за това, старият Квазимодо знае какво прави, той не оставя емоциите да се намесват в работата му. Поне така се надявам, с напредването на годините ставам все по-сантиментален, но не мисля, че това някога ми е пречило да изпълнявам задълженията си.

В кариерата на всеки учител обаче има моменти, когато обективността изчезва. Като гледах Найт, който продължаваше да седи с наведена глава и очите му да се щурат нервно насам-натам, отново си спомних за това. Нямам доверие на Найт; истината е, че у него винаги е имало нещо, което ме дразни. Знам, че не е редно, но дори учителите са човешки същества. И ние имаме своите предпочитания. Така е, разбира се, но трябва да избягваме несправедливостта. И аз се опитвам, но осъзнавам, че в малкия ми клас Найт не е на мястото си, като Юда, като жена на борда на кораб, онзи, който винаги прекалява, който бърка хумора с грубостта, шеговитостта със злобата. Намусен, самонадеян малък нахалник, който обвинява всички, освен себе си за своята неадекватност. Въпреки всичко аз се държа с него така, както и с останалите, дори проявявам снизходителност, защото си давам сметка за слабостта си.

Но днес в поведението му има нещо, което ме смущава. Сякаш знае някаква нездрава тайна, която едновременно му доставя удоволствие и го поболява. Наистина изглежда болен въпреки надутия си вид: по бледото му лице е избило акне, по кестенявата му коса се забелязват наченки на омазняване. Тестостерон най-вероятно. Въпреки всичко не мога да се отърся от мисълта, че момчето знае нещо. Със Сътклиф и Алън-Джоунс бе достатъчно само да попитам, за да получа информацията (каквато и да е тя). Но с Найт…

— Случило ли се е нещо днес в часа на господин Грахфогел?

— Какво, сър? — Лицето на Найт бе предпазливо безизразно.

— Чух викове — казах аз.

— Не от мен, сър — отговори Найт.

— Не. Разбира се, че не.

Беше безполезно. Найт никога нямаше да ми каже. Аз свих рамене и излязох от Камбанарията на път за езиковата катедра, където щеше да се състои първият ни катедрен съвет за този триместър. Казах си, че Найт може да почака. Поне до утре.

 

 

Джери не беше на съвета. Всички други бяха там, което още повече затвърди съмнението ми, че колегата ни се е разболял. Джери никога не пропуска съвет, обича вътрешния инструктаж, пее енергично на училищните сборове и винаги се подготвя за тези неща. Днес го нямаше и когато споменах на доктор Дивайн за отсъствието му, отговорът беше толкова хладен, че изобщо да не бях питал. Предположих, че още се цупи заради стария ми кабинет, но в поведението му като че ли имаше нещо повече от обикновено неодобрение и по време на съвета аз с тревога прехвърлях в ума си всички дреболии, с които бих могъл да предизвикам стария идиот. Може да не знаете, но аз съм доста привързан към него въпреки костюмите му и всичко останало: той е една от малкото константи във вечно изменящия се свят, а напоследък броят им съвсем е намалял.

Съветът мина в разправии между Пеърман и Скуунз относно достойнствата на различните изпитни комисии, доктор Дивайн — ледено невъзмутим и почтителен, Кити — необичайно унила, Изабел — погълната от ноктите си, Джеф и Пени Нейшън — заели еднакви пози „мирно“ като близнаци, а Даян Деър — заинтригувана от всичко до такава степен, сякаш катедрените съвети бяха най-пленителното нещо на света.

Когато съветът свърши, беше вече тъмно и училището бе пусто. Дори чистачите си бяха отишли. Само Джими бавно и усърдно движеше машината за лъскане на паркета в долния коридор.

— Скоро работата ти ще намалее — казах аз. След уволняването на Фалоу Джими бе поел всички портиерски задължения и не му беше леко. — Кога започва новият човек?

— След две седмици — отговори Джими с широка усмивка на кръглото си лице. — Казва се Шатълуърт. Привърженик на „Евертън“. Въпреки всичко сигурно ще се погаждаме добре.

Аз се усмихнах.

— Значи ти самият не си кандидатствал за работата.

— Не, шефе — Джими поклати глава. — Много е тежка.

 

 

Когато излязох на паркинга, валеше като из ведро. Колата на Обединените нации вече потегляше. Ерик няма кола — зрението му е слабо, а и живее на две крачки от училището. Пеърман и Кити бяха още в кабинета и проверяваха контролни — откакто жена му се разболя, Пеърман много разчита на Кити. Изабел Тапи освежаваше грима си — бог знае колко време щеше да й отнеме — а знаех, че не мога да очаквам доктор Дивайн да ме закара.

— Госпожице Деър, чудя се дали…

— Разбира се. Качвайте се.

Благодарих й и се настаних на предната седалка на малката корса. Забелязах, че и колата като бюрото отразява характера на собственика си. В колата на Пеърман цари невероятен хаос. Обединените нации имат стикер на задното стъкло, чийто надпис гласи: „Не следвай мен, следвай Исус.“ Изабел има малко плюшено мече, окачено на огледалото.

Противно на тях колата на Даян е спретната, чиста, функционална. Няма нито играчки, нито забавни надписи по стъклата. Харесва ми: това е признак за подреден ум. Ако аз имах кола, тя сигурно щеше да бъде като стая 59: с дъбова ламперия и прашни растения.

Споделих мислите си с госпожица Деър и тя се разсмя.

— Не съм се замисляла за това — каза, докато излизаше на главния път. — Като кучетата и техните стопани.

— Или учителите и техните чаши.

— Наистина ли?

Очевидно госпожица Деър не беше го забелязала. Тя използва една от общите чаши (бяла със синя ивица по края), донесени от кухнята. Даян има необичайно малко капризи за толкова млада жена (признавам, че базата ми за сравнение не е богата), но мисля, че това е част от чара й. Хрумна ми, че сигурно се погажда добре с младия Кийн, който също е много спокоен и хладнокръвен за новак, но когато я попитах как се разбира с останалите нови учители, тя просто сви рамене.

— Много работа, малко свободно време? — подхвърлих аз.

— Не съм по тези неща. Да пия с ученици и после да им давам да карат колата ми. Колко глупаво.

Е, права е: идиотът Лайт със сигурност е съсипал досието си заради тази нелепа история в града. Изи е поредният заменим Костюм, Мийк всеки момент ще си подаде оставката.

— А Кийн?

— Почти не сме говорили.

— А би трябвало. Той е местно момче. Имам чувството, че ще си допаднете.

Казах ви, че ставам сантиментален. Не ме бива за тези неща, но в госпожица Деър има нещо, което ме подтиква към откровеност. Млад Дракон, ако изобщо разбирам от това (макар и далеч по-привлекателна от повечето Дракони, които съм виждал): установявам, че не ми е трудно да си я представя след трийсет или четирийсет години — нещо близко до Маргарет Ръдърфорд в „Най-щастливите дни от живота ти“, малко по-стройна, но със същото присмехулно изражение.

Лесно е да попаднеш в капана, знаете ли: „Сейнт Осуалдс“ живее по други закони, различни от тези навън. Една от разликите е времето, което тук минава много по-бързо, отколкото другаде. Погледнете ме: скоро ще стана центурион, а когато се погледна в огледалото, виждам същото момче, което винаги съм бил, сега побеляло, с торбички под очите и характерния, макар и по-трудно различим вид на стар клоун.

Опитах се — и не успях — да кажа част от тези неща на Даян Деър. Но вече наближавахме къщата ми, дъждът беше спрял и аз я помолих да ме остави на ъгъла на „Дог Лейн“, като обясних, че искам да погледна оградата си, за да се уверя, че инцидентът с графитите е бил единичен случай.

— Ще дойда с вас — каза тя и спря до бордюра.

— Няма нужда — отвърнах аз, но Даян настоя и аз с ирония осъзнах, че тя се безпокои за мен — отрезвяваща, но приятна мисъл. И може би имаше основание, защото още щом свихме в улицата, аз го видях — беше прекалено голям, за да го пропусна: не просто надпис, а портрет в цял ръст, изобразяващ ме в най-ярки цветове с мустаци и свастики.

В първата минута просто го гледахме. Боята изглеждаше почти суха. После ме обзе гняв: неукротим, безмълвен гняв, какъвто съм изпитвал не повече от три-четири пъти за цялата си кариера. Аз го излях по типичния англосаксонски маниер, забравил изисканите латински фрази. Защото знаех кой е виновникът, този път нямах никакви съмнения.

Още преди да съм забелязал малкия продълговат предмет в сянката на оградата, аз разпознах стила. Беше същият като на карикатурата, която бях свалил от таблото за съобщения в класната си стая — рисунката, която според мен бе дело на Колин Найт.

— Найт? — повтори госпожица Деър. — Но той е тих като мишка.

Мишка или не, знаех, че е той. Впрочем момчето имаше мотив: мразеше ме, а подкрепата на майка му, на директора, на вестниците и бог знае още на кого му беше вдъхнала дързост и кураж. Вдигнах продълговатия предмет от земята. Невидимият показалец отново ме бодна в гърдите, почувствах как кръвта пулсира в слепоочията ми и гневът пълзи по вените ми като смъртоносен опиат, лишавайки света от пъстротата му.

— Господин Стрейтли! — Даян изглеждаше загрижена. — Добре ли сте?

— Напълно — отвърнах аз, след като се опомних. Още треперех, но умът ми беше бистър, дивият гняв — овладян. — Погледнете това.

— Писалка, сър — каза Даян.

— Не просто писалка.

Не можех да не я позная: твърде дълго я бях търсил, преди да я намерят в будката на портиера. Нямаше съмнение: писалката на Колин Найт, подарък за Бар Мицва, цена — 500 лири, както твърдеше майка му, при това удобно надписана с инициалите му — КН — сякаш за по-сигурно.