Джоан Харис
Джентълмени и играчи (9)

7

Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“

Сряда, 8 септември

Драма в трюма; Голямата тромава фрегата „Сейнт Осуалдс“ тази година се блъсна в рифа. Първо, неизбежната училищна инспекция е определена за 6 декември. Това винаги причинява големи щети, особено сред висшите ешелони на администрацията. Второ — и според мен далеч по-опасно — тази сутрин по пощата бяха разнесени съобщения за извънредно повишение на таксите за следващия триместър, което предизвика тревога сред много семейства в околността.

Нашият капитан продължава да твърди, че това е в реда на нещата и че трябва да се съобразяваме с инфлацията, макар че в момента не може да бъде намерен за коментар. Някои страхливци мърморят, че ние, учителите, е следвало да бъдем уведомени за предстоящото повишение, за да се подготвим за тазсутрешните гневни телефонни обаждания.

На всички въпроси Бишъп отговаря, че подкрепя директора. Само че не го бива да лъже. Тази сутрин, вместо да дойде в учителската, той отиде да бяга навън заедно с учениците, като каза, че има нужда да се подготви за състезанието по лека атлетика. Никой не му повярва, но докато изкачвах стълбите към стая 59, го видях през прозореца на Камбанарията да тича, умален като джудже от далечната перспектива.

Учениците ми посрещнаха новината за увеличаването на таксите с обичайния здрав цинизъм.

— Сър, това означава ли, че тази година ще имаме по-добър учител? — попита Алън-Джоунс, очевидно необезпокоен нито от инцидента с табелките на стаите, нито от заплахите, които му бях отправил предишния ден.

— Не, това означава, че барчето в кабинета на директора ще бъде по-добре заредено.

Всички се разкискаха. Само Найт изглеждаше намусен. След вчерашните неприятности това щеше да бъде вторият му ден дежурство, а вече бе станал обект на подигравки по време на обиколката си из двора, където, облечен в оранжев комбинезон, трябваше да събира хартийки и боклуци в огромен найлонов чувал. Двайсет години по-рано наказанието би било бой с пръчка и уважение от съучениците, което само идва да покаже, че всички нововъведения са лоши.

— Майка ми казва, че това е срамота — обади се Сътклиф. — Има и други училища, както знаете.

— Да, но и всяка зоологическа градина би се радвала да те приеме — разсеяно отвърнах аз, докато се ровех из бюрото си в търсене на дневника. — По дяволите, къде е дневникът? Знам, че беше тук.

Винаги държа дневника в горното чекмедже. Може да изглеждам неорганизиран, но обикновено знам кое къде се намира.

— Кога ще ви повишат заплатата, сър? — това беше Джаксън.

Сътклиф:

— Той вече е милионер!

Алън-Джоунс:

— Така е, защото не харчи пари за дрехи.

Найт, по-тихо:

— Нито за сапун.

Изправих се и погледнах към Найт. Изражението му странно съчетаваше едновременно нахалство и раболепие.

— Как ти се стори вчерашното почистване? — попитах аз. — Искаш ли да чистиш още една седмица?

— Не го казахте на другите — промърмори Найт.

— Защото другите знаят къде е границата между шега и грубост.

— Заяждате се с мен — каза Найт почти шепнешком. Погледът му избягваше моя.

— Какво? — искрено се учудих аз.

— Взели сте ме на мушка, сър. Заяждате се с мен, защото…

— Защото какво? — сопнах се аз.

— Защото съм евреин, сър.

— Какво?

Ядосах се на себе си. Бях толкова зает да търся дневника, че се бях хванал на най-стария номер и бях допуснал ученик да ме въвлече в публична конфронтация.

Останалите от класа мълчаха и ни гледаха в очакване.

Аз се опомних.

— Глупости. Не се заяждам с теб, защото си евреин. Заяждам се, защото не знаеш кога да си затваряш устата и имаш stercus^[1] вместо мозък.

Макнеър, Сътклиф или Алън-Джоунс биха се изсмели на това и всичко щеше да бъде наред. Дори Тейлър би се изсмял, а той носи каскет в клас.

Но изражението на Найт не се промени. Вместо това забелязах нещо, което досега не бях виждал у него — нов вид упорство. За пръв път Найт издържа на погледа ми. За секунда ми се стори, че се готви да заговори, но после сведе очи по познатия начин и промърмори нещо под носа си.

— Какво беше това?

— Нищо, сър.

— Сигурен ли си?

— Напълно, сър.

— Добре.

Отново се зарових в бюрото си. Дори дневникът да се беше изгубил, аз познавах всичките си ученици; ако някой липсваше, щях да забележа още на влизане. Въпреки това изредих имената им по списък — мантрата на учителя, която винаги ги успокоява.

След това погледнах към Найт, но главата му беше наведена и в намусеното му изражение нямаше нищо, което да загатва за бунт. Реших, че всичко се е върнало по местата си. Малката криза беше преодоляна.