Джоан Харис
Джентълмени и играчи (6)

4

Първата крачка е винаги най-трудната. По-късно осъществих още много такива набези в „Сейнт Осуалдс“, като постепенно придобивах увереност, навлизах все по-навътре в двора и игрищата, а накрая и в самите сгради. Минаваха месеци, триместри и постепенно бдителността на баща ми отслабваше.

Нещата не се развиха точно така, както той очакваше. Учителите, които го наричаха Джон, продължаваха да се държат също толкова презрително, колкото и момчетата, които го наричаха Снайд; зимно време в къщата при портата беше влажно, а покрай бирата, футбола и страстта му към лотарийните билети парите все не достигаха. Въпреки големите му очаквания „Сейнт Осуалдс“ се оказа просто поредната месторабота, изпълнена с ежедневни унижения. Тя му отне целия живот. Никога нямаше време за чай на поляната, а мама така и не се върна у дома.

Вместо това баща ми се събра с една безцеремонна деветнайсетгодишна дама на име Пепси, която държеше салон за красота в града, прекаляваше с блясъка за устни и обичаше да се весели. Тя живееше отделно, но често нощуваше у нас и на сутринта баща ми беше с подути очи и изнервен, а къщата вонеше на студена пица и бира. В онези дни, както и в много други, знаех, че е по-добре да не му се мяркам пред очите.

Най-лошо беше в събота вечер. От бирата баща ми ставаше сприхав и когато се прибереше с празни джобове след обикаляне по заведенията, най-често си го изкарваше на мен.

— Малко копеле! — крещеше той през вратата на стаята ми. — Откъде да знам дали си мое дете, а? Откъде да знам дали си мое дете!

И ако имах неблагоразумието да отворя вратата, тогава се започваше: блъскане, крясъци, ругатни и накрая замахване с юмрук, който в девет от десет случая улучваше стената и пияният ми баща се сгромолясваше на пода.

Не се страхувах от него. Някога ме беше страх, но с времето човек свиква с всичко, както знаете, и в онези дни аз вече обръщах на гнева му точно толкова внимание, колкото жителите на Помпей са обръщали на вулкана, който накрая ги е погубил. Всяко нещо при достатъчно често повтаряне се превръща в навик и моят беше просто да заключа вратата на стаята, каквото ще да става, и на следващата сутрин да избягвам баща си.

Отначало Пепси се опитваше да ме спечели на своя страна. Понякога ми носеше дребни подаръци или приготвяше вечеря, макар че не я биваше много в готвенето. Но аз упорито стоях настрана. Не че не я харесвах — с изкуствените си нокти и оскубаните си вежди тя ми изглеждаше прекалено глупава, за да имам отношение към нея — не мога да кажа също, че присъствието й ме е възмущавало. Не, обиждаше ме мъртвешката й бледност, мисълта, че тя и аз бихме могли да имаме нещо общо, че може би един ден бихме могли да се сприятелим.

Тогава „Сейнт Осуалдс“ стана моето място за игра. Все още ми беше официално забранено, но баща ми вече бе започнал да губи първоначалното си благоговение към това място и с радост си затваряше очите за моето погазване на забраната, стига само да проявявам дискретност и да не привличам вниманието.

Така или иначе, Джон Снайд предполагаше, че аз играя само навън. Но портиерските ключове бяха грижливо надписани и подредени в стъклената витрина зад вратата и колкото повече нарастваше любопитството ми, толкова по-трудно ми беше да устоявам на изкушението.

Една малка кражба — и училището беше мое. Нито една врата не бе затворена за мен и с ключове в ръка през почивните дни аз се разхождах из пустите сгради, докато баща ми гледаше телевизия или седеше в кръчмата с приятели. В резултат на това на десет години аз познавах училището по-добре от всеки ученик и можех да ходя навсякъде незабелязано, без да оставям следи.

Познавах шкафовете на чистачите, лекарския кабинет, електрическите табла, архивите. Познавах всички класни стаи, южното крило с кабинетите по география, където беше непоносимо горещо през лятото, хладните, облицовани с плочки кабинети по естествени науки, скърцащите стълби, причудливите форми на стаите в Камбанарията. Познавах гълъбарника, параклиса, обсерваторията със сводестия стъклен таван, тесните учителски кабинети с редовете метални шкафове. Четях призрачните останки от изречения по недоизтритите черни дъски. Познавах учителите — или поне репутацията им. Отварях шкафчетата с шперц. Вдишвах миризмата на тебешир, кожа, кухненски изпарения и лак за дърво. Обличах забравени спортни екипи. Четях забранени книги.

Още по-хубаво — и по-опасно — беше на покрива. Покривът на „Сейнт Осуалдс“ бе огромен, просторен, покрит с назъбени плочки като бронтозавър. Той беше отделен малък град със свои кули и дворове, които наподобяваха кулите и дворовете на училището. Големите комини, величествено коронясани с покривчета, се издигаха над ръбестите каменни плочки, в тях гнездяха птици, избуяли растения пускаха корени във влажните пукнатини и цъфтяха необезпокоявани, като сипеха цвят в пролуките между керемидите. Имаше канали, водостоци и обрасли с растения стрехи, силно издадени напред, имаше прозорчета и балкони с опасно достъпни парапети.

Отначало внимавах много заради непохватността си в часовете по гимнастика. Но постепенно придобих самоувереност, научих се да пазя равновесие, да стъпвам предпазливо по гладките керемиди и оголените подпорни греди, да използвам металните парапети, за да се покатеря на стрехата, а оттам на някой малък балкон и после да се спусна по гъсто обраслата с мъх и бръшлян вътрешност на комин.

Харесвах покрива. Обичах стипчивата му миризма, усойността му във влажно време, розетките от жълт лишей, които цъфтяха и се простираха по камъните. Тук се наслаждавах на свободата да бъда себе си. Имаше стълбища, които водеха от различните отвори към вътрешността, но повечето от тях бяха в лошо състояние, някои се бяха превърнали в опасно тънка дантела от ръжда и метал и аз винаги ги пренебрегвах, като предпочитах да намирам свои входове и изходи към покрива, отваряйки прозорци, залепнали от боята, положена десетилетия по-рано, премятайки въжета около комините, за да улесня изкачването, проучвайки отворите и каналите на облицованите с олово каменни водоливници. Нямах страх от високото, не се боях, че ще падна. За свое учудване открих, че притежавам природна ловкост; на покрива крехкото ми телосложение беше предимство, там нямаше кой да се присмива на кльощавите ми крака.

Разбира се, отдавна знаех, че баща ми мрази да се занимава с поддръжката на покрива. Той можеше да смени счупена керемида (ако беше достъпна от прозорците), но оловното покритие на водоливниците беше съвсем друго нещо. За да ги стигне, човек трябваше да се спусне по полегатата повърхност до самия ръб на покрива, където имаше каменен парапет, който ограждаше отвора на водоливника, и там да коленичи на разстояние триста фута от земята, за да огледа покритието. Баща ми никога не изпълняваше това си задължение и си намираше множество оправдания, но след като оправданията се изчерпаха, аз със злорадство прозрях истината. Джон Снайд се страхуваше от високото.

Както виждате, тайните ме пленяваха. Бутилка шери в дъното на шкафа, купчинка писма в метална кутия зад преградата, няколко списания в заключено чекмедже, списък с имена в стара счетоводна книга. За мен нямаше безинтересна тайна, нямаше пикантерия, недостойна за любопитството ми. Знаех кой изневерява на жена си, кой страда от слаби нерви, кой има амбиции, кой чете любовни романи, кой използва скришом ксерокса. Ако знанието е власт, аз владеех това място.

По онова време вече завършвах „Аби Роуд Джуниърс“. Престоят ми там не се увенча с успех. Стараех се много, не се забърквах в неприятности, но все не можех да си намеря приятели. В опит да се преборя със северняшкото произношение на баща си аз се мъчех — безуспешно — да имитирам начина на говорене и маниерите на момчетата от „Сейнт Осуалдс“, в резултат на което си спечелих прякора „Снобчето Снайд“. Дори някои учители ме наричаха така: когато тежката врата на учителската се отвореше, сред облак дим и смях аз ги чувах как говорят за мен. „Снобчето Снайд!“ — възкликваше женски глас. — „О, това е забавно. Снобчето Снайд!“

Нямах илюзии, че в „Сънибанк Парк“ ще е по-добре. Повечето ученици там идваха от квартал „Аби Роуд“, потискащ комплекс от облицовани с камък общински сгради и жилищни блокове, строени като по калъп, с пране по балконите и тъмни стълбища, вмирисани на пикоч. Аз също живеех там. Знаех какво да очаквам. Имаше пясъчник, осеян с кучешки изпражнения, детска площадка с люлки и опасни парчета натрошено стъкло по земята, стени, изрисувани с графити, банди момчета и момичета с груб език и мръсни, грозни лица.

Бащите им пиеха с моя баща в близката кръчма, в събота вечер майките им и моята майка ходеха в кварталната дискотека.

— Направи усилие, хлапе — казваше баща ми. — Дай им шанс и скоро ще си намериш място при тях.

Но аз не исках да правя усилия. Не исках да си намирам място в „Сънибанк Парк“.

— Какво искаш тогава?

А! Там беше въпросът.

В пустите коридори на „Сейнт Осуалдс“ аз мечтаех да видя името си на някоя от Почетните дъски, да се смея с местните момчета, да уча латински и старогръцки вместо дървообработване и техническо чертане, да седя на един от големите дървени чинове и да пиша подготвителни работи вместо домашни. За осемнайсет месеца тайният ми достъп до училището се превърна от дар в проклятие; аз копнеех да ме разкрият, жадувах да бъда част от това място, стараех се да поемам все по-големи рискове с надеждата, че може би един ден „Сейнт Осуалдс“ ще го оцени и ще ме приеме.

Затова издълбавах инициалите си редом с тези на поколения ученици върху дъбовата ламперия в столовата. От скривалището си в дъното на спортната зала гледах неделните състезания. Покатервах се на върха на чинара в центъра на стария училищен плац и правех физиономии на гаргойлите на покрива. След училище тичах презглава към „Сейнт Осуалдс“ и гледах как учениците си тръгват, слушах смеха и жалбите им, шпионирах боевете им, вдишвах изгорелите газове от скъпите коли на родителите им, сякаш бяха благовония. Библиотеката в нашето училище беше бедна, пълна основно с комикси и книжки с меки корици, но в огромната мрачна библиотека на „Сейнт Осуалдс“ аз четях жадно: „Айвънхоу“, „Големите надежди“, „Ученическите години на Томас Браун“, „Горменгаст“, „Хиляда и една нощ“ и „Рудниците на цар Соломон“. Често отнасях книги у дома — някои не бяха заемани от четирийсет години насам. Любимата ми беше „Невидимият“. Докато вървях вечер по коридорите на „Сейнт Осуалдс“, вдишвах тебеширения прах и миризмите от кухнята, вслушвах се в заглъхналото ехо на весели гласове и гледах как сенките на дърветата се стелят по прясно лъснатите подове, аз знаех съвсем точно и с болезнен копнеж как се е чувствал той.

Разбирате ли, исках само да бъда част от всичко това. „Аби Роуд Джуниърс“ беше разбито и захабено училище, жалка останка от либерализма на шестдесетте. Но „Сънибанк Парк“ беше още по-зле. Редовно ме биеха заради кожената ми чанта (тази година всички ходеха със сакове „Адидас“), заради презрението ми към спортовете, за хапливия език, за любовта към книгите, за дрехите и заради факта, че баща ми работеше в „онова баровско даскало“ (явно нямаше значение, че е само пазач). Научих се да бягам бързо и да пазя главата си. Представях си, че съм в изгнание и един ден ще се завърна победоносно у дома. Дълбоко в себе си вярвах, че ако се докажа, ако издържа на тормоза и униженията, някой ден „Сейнт Осуалдс“ ще ме приеме.

Когато станах на единайсет, докторът реши, че имам нужда от очила, и баща ми хвърли вината върху четенето. Но аз знаех, че това е още един етап по пътя ми към „Сейнт Осуалдс“ и макар че прякорът ми Снобчето Снайд бързо се промени на Снайд Цайсите, дълбоко в себе си аз изпитвах удоволствие. Поглеждах се в огледалото в банята и мислех, че целта е близо.

Все още страдам от късогледство, макар че очилата сега са заменени с контактни лещи (предпазна мярка). Косата ми е малко по-тъмна отпреди и по-добре подстригана. Дрехите ми също са по-хубави, добре ушити, но не прекалено официални — не искам да изглеждам така, сякаш твърде много се старая. Особено се радвам на говора си: в него няма и следа от бащиния ми акцент, но превзетостта, която правеше Снобчето Снайд превзето хлапе, също е изчезнала. Новият ми образ е приятен, без да бъде натрапчив: умея да бъда слушател — задължителното качество на всеки убиец и шпионин.

Като цяло днешното ми изпълнение ме задоволява. Може би отчасти все още се надявам да ме познаят, защото цял ден усещах тръпката на опасността, докато се стараех да не показвам колко добре познавам сградите, правилата, хората.

За мое учудване преподаването е най-лесната част. Аз преподавам на най-слабите класове благодарение на уникалните методи на Стрейндж в съставянето на графика (по-старите кадри винаги получават по-добрите класове, а на новоназначените се падат немирниците), което означава, че макар и графикът ми да е пълен, няма да е толкова изморително. Познавам достатъчно добре предмета си, за да заблудя момчетата, а когато се съмнявам в нещо, ще си помагам с учителските наръчници.

Това е достатъчно за целта ми. Никой не ме подозира. Няма напреднали ученици или горни класове, които да ме предизвикват. Не очаквам проблеми с дисциплината. Тези момчета са много различни от учениците в „Сънибанк Парк“, а и ако се наложи, мога да засиля позициите си с помощта на тукашната дисциплинарна инфраструктура.

Чувствам обаче, че няма да ми се наложи. Тези момчета си плащат, за да учат тук. Свикнали са да слушат учителите си, провиненията им се ограничават с ненаписано домашно или говорене в час. Пръчката вече не се използва, но и не е необходима при наличието на голямата неопределена заплаха. Всъщност направо е смешно. Смешно и абсурдно просто. Това е игра, разбира се, сблъсък на воли между мен и учениците. Всички знаем, че ако решат групово да напуснат часа ми, аз не мога да направя нищо. Всички знаем, но никой не се осмелява да оспори блъфа.

Все пак не бива да се оплаквам. Камуфлажът ми е добър, но и най-малката грешка на този етап може да се окаже катастрофална. Да вземем секретарката например. Не че присъствието й променя нещо, но просто показва, че човек не може да предвиди всичко.

Освен това трябва да внимавам с Рой Стрейтли. Нито директорът, нито Бишъп, нито Стрейндж си направиха труда да ме огледат. Но Стрейтли не е като тях. Очите му са също толкова проницателни, колкото и преди петнайсет години, умът му също. Момчетата винаги са го уважавали, дори след като колегите му са престанали. Повечето слухове, които достигаха до мен през тези години за „Сейнт Осуалдс“, бяха свързани по някакъв начин с него и макар и ролята му в това, което се случи, да е малка, тя все пак е значителна.

Остарял е, разбира се. Сигурно скоро ще се пенсионира. Но не се е променил: все същите навици, тогата, сакото от туид, латинските сентенции. Днес почти му се зарадвах, сякаш е стар чичо, с когото не сме се срещали от години. Но аз виждам под маската му, макар и той да не ме вижда. Познавам враговете си.

Почти очаквах да чуя, че се е пенсионирал. Донякъде това би улеснило нещата. Но след днешния ден се радвам, че е още тук. Това прави нещата по-вълнуващи. Впрочем в деня, когато ще победя „Сейнт Осуалдс“, искам Рой Стрейтли да е тук.